A3 ПОХЛОПВАМ

Християните се намират в опасността да прекарат голяма част от живота си, въобразявайки си, че вече са влезли в Царството Божие. Най-малкото ние се държим така, като че ли сме в него, и по този начин никога не постигаме дълбочината на това Царство, неговата красота, истина и блаженство.

Когато казвам, че ние стоим още отвън, не мисля просто за радикално пребиваване вън или вътре. По-скоро мисля за постепенно възрастване от дълбочина в дълбочина, от висота във висота. Всяка степен в това духовно възрастване има собствено богатство, собствена дълбочина. Обаче копнежът ни подтиква да постигнем по-голямо богатство, по-съкровена глъбина. Трябва да имаме предвид, че и «вън» сме много богати. Бог ни дарява толкова много дарове на духа и сърцето; животът ни е толкова пълен, че си казваме: няма нищо друго. Ние смятаме, че притежаваме пълнотата и спасението и че сме в края на нашето търсене. При това би трябвало, да се научим все повече да намираме. Да се радваме, че въпреки бедността ни сме толкова богати! Все пак ние трябва да копнеем за истинските богатства на Царството Божие, като помним, че нашето притежание би могло да ни измами. Иначе ни заплашва опасност да загубим бъдещето.

Постоянно да мислим, че богатството ни е дар. Първото блаженство говори за бедност. Ние можем да влезем само тогава в Царството Божие, когато живеем според това блаженство. Очевидно е, че нищо не можем да притежаваме завинаги без оглед дали признаваме или не признаваме това. В крайна сметка откриваме, че нямаме нищо. Ние живеем в непоправима, безнадеждна бедност и съществуваме, понеже Бог е поискал да ни създаде и ни е повикал към битие. За това ние не сме могли да направим нищо: свободната ни воля не е участвала в създаването ни. Ние притежаваме нашия живот, но той може да ни бъде отнет. Всичко, което имаме и притежаваме, е преходно. Тялото ни един ден ще умре. Спукването само на един малък кръвоносен съд в човешкия мозък е достатъчно, за да загаси изведнъж и най-великия дух. Ние имаме чувствително, живо сърце. Обаче в момента, когато искаме да проявим съчувствие и разбиране към човек, изпаднал в беда, често пъти намираме в гърдите си само камък.

Нищо не притежаваме изцяло, нищо не владеем напълно, тъй като всичко по-рано или по-късно се изплъзва от ръцете ни. Това познание би могло да ни доведе до отчаяние и да ни попречи да бъдем весели чеда на Царството Божие. Макар нещата да ни принадлежат и да могат по всяко време да ни бъдат отнети, отрадна е мисълта, че все пак ги притежаваме. Това е вторият аспект на първото блаженство. Ние сме богати, но всичко, което притежаваме, е дар, знак на божествената и човешката обич. Докогато не наричаме нищо свое, ние узнаваме любовта Божия в богата мярка. Щом обаче пожелаем да задържим нещо в ръцете си, ние се лишаваме от любовта. Тогава наистина притежаваме нещо, обаче любовта вече я няма. Само онези, които отдават всичко, постигат истинската, пълната, необходимата бедност на духа. За тях всички неща стават Божии дарове. Един от нашите богослови е казал: “Всичката храна на този свят е божествената любов”. Аз съм убеден, че това е истина. Докогато здраво държим в ръцете си нещо, за да бъдем богати, дотогава загубваме. Ако обаче нямаме вече нищо в ръцете си, тогава можем да вземаме или да даваме и да вършим всичко, което желаем. Царството Божие означава да бъдем свободни от притежаване. Тази свобода ни привежда в състояние, в което всичко е обич – човешка и божествена любов. Ако обмислим всичко това, ние можем да приложим тези мисли към казаното по-рано. Да, ние сме богати. Обаче не бива чрез нашето притежание да се измамваме и да мислим, че е добре да съборим старите житници, за да напълним нови с нашите богатства. Нищо не трябва да бъде натрупвано, съвсем нищо. Единствено Царството Божие е истинското ни съкровище. Ако отдадем всичкото си притежание, ние ще сме свободни за пътя в бъдещето. Нима никога не сме забелязали, че притежаването на богатство предизвиква обедняване в друга област? Ако станем роби на богатството и заключим сърцето си, за да запазим нещо на сигурно място, тогава сърцето ни ще стане малко като вещта, върху която сме го съсредоточили и стеснили.

Моментът, в който се удряме в скала и биват ограбвани всичките ни вещи, ни води до прага на Царството Божие. Тук долавяме, че Бог е любов, че Той ни носи с любовта Си. Сега сме способни да правим две неща: в най-голяма беда, изоставеност и бедност да се молим и да се радваме на съкровището на божествената любов. Това става, когато сме изпитали безсилието си. Докато се мислим още богати, ние не знаем за какво трябва да благодарим на Бога, нито чувстваме, че сме обичани. Благодарността и разкаянието, които принасяме на Бога, тогава са твърде общи.

Веднъж преживях това по твърде осезателен, неромантичен начин. В оскъдните години трябваше да отида в един град. Така бях подредил пътуването си, че се надявах за обяд да бъда у мои познати. ”Ако пристигнеш навреме – мислех си, – те не ще те оставят да чакаш в съседната стая, без да ти предложат нещо за ядене”. Но влакът ми пристигна със закъснение и аз отидох у познатите си прегладнял след обяда. Аз бях с приятел. Тъй като действително бяхме много гладни, за да можем да продължим пътя си, запитахме познатите дали биха могли да ни дадат нещо за ядене. „Останала е само половин краставица” – казаха те. Погледнахме краставицата, спогледахме се и помислихме: „Няма ли Бог нещо повече за нас?” След това приятелят ми каза: „Да прочетем молитвата преди ядене”. Помислих: „Боже, заради една краставица!” Приятелят ми беше повече вярващ и благочестив, отколкото аз. Ние прочетохме заедно няколко молитви и благословихме трапезата. През цялото време трябваше да полагам усилия да не мисля за половината краставица, от която при това ми се падаше само едно парче. Разделихме краставицата и почнахме да ядем. В живота си досега никога не съм бил така благодарен за каквото и да е ядене. Аз ядех краставицата, като че ли е свята. Полагах голямо старание да не ми убегне и най-малката наслада от тази прясна краставица. Като приключихме с яденето, не беше ми трудно да кажа: „Да благодарим на Господа” и ние прочетохме благодарствената молитва.

Ние не можем да водим молитвен живот, нито да се приближим до Бога, ако не сме свободни от оковите на всяко притежание. Имаме нужда от две отворени ръце и още повече от широко разтворено сърце. Сърцето ни не бива да прилича на кесия, която боязливо държим затворена от страх да не изпаднат парите. Напротив, то трябва да бъде като празна, отворена кесия. Само така ще станем богати и същевременно ще бъдем свободни от оковите на всяко богатство. Ако тогава още оставаме „извън” Царството Божие, все пак ние притежаваме всичко; ако сме вътре, тогава оставаме все още бедни.

Същото важи и за постенето. Под това понятие аз не разбирам просто постене или въздържане от неща, които се отнасят само до стомаха. Всъщност аз мисля за една духовна трезвост, която ни подтиква да отбегнем робството на предметите. Тук става дума за цялото ни разбиране за живота, което въздейства на първо място върху въображението. Грехът може лесно да проникне през вратата на въображението. Един от нашите православни писатели от ХIX век е казал, че греховете на плътта са грехове, които духът ни извършва по отношение на плътта. Но плътта не носи отговорност, поради което ние трябва да бдим над въображението си. Докато не ни овладява въображението, предметите остават вън от нас. Обаче щом въображението ни се оплете в предметите, ние започваме да се привързваме към тях. Вие знаете, че има месо, зеленчук, пудинг и други подобни. Това е просто факт. Но ако вие седнете и се запитате: ”Не съм ли гладен? Нима няма толкова добри неща, които мога да ям? Какво бих пожелал сега?” Тогава само след пет минути желанията ни като пипала на полип ще връхлетят върху безброй неща. Ще се случи с нас като с Гъливер. Ние ще лежим на пода, завързани с един единствен косъм. Тогава идва втори, трети и така нататък. Отделните косми наистина не означават нищо. Обаче всички заедно ще ни държат здраво за земята. Работата става още по-трудна, ако се даде на въображението ни повече простор. Затова трябва трезво да се борим за свободата си. Има голяма разлика между привързаност и любов, между глад и ламтеж, между жив интерес и любопитство и така нататък. Естествените ни наклонности имат винаги недобри противоположности, които ни правят роби. Ние трябва да се отдръпнем от пипалата на полипа и веднага да кажем „не”. Не сторим ли това навреме, ще бъдем въвлечени в борба. Да бъдем немилостиви към себе си! Много по-добре е спокойствие и разум, отколкото робство в името на удоволствието.

Щом сме постигнали това, ние сме там, където може да се похлопа. Обаче тук възникват сериозни проблеми. Ако се касае до похлопване на вратата на Църквата, тогава работата е проста. Ние отиваме и похлопваме на портата. Но трудността се състои в това, че ние най-често не знаем къде трябва да похлопаме. Колко често хората искат да се молят и се питат: „Къде е центърът на моето молене? Накъде трябва да насоча очите и сърцето си?” За мюсюлманина това е много просто. Той се обръща към Мека. Дори ако сме се обърнали на Изток, какво да правим по-нататък? Не следва да се насочваме към предмети, които са по-незначителни от Бога. В момента, в който се вдълбочим в един въображаем бог, в един бог, когото можем да си представим, ние сме в голяма опасност да издигнем между нас и живия Бог един идол. Тази мисъл бе изказал още св. Григорий Богослов в IV век. Той казва: Ако поставиш пред себе си някой видим знак, бил той кръст, дарохранителница, икона или невидим образ, като си представяме Бога или Христа, и се съсредоточим върху него, ние издигаме между Бога и нас преграда. Именно тогава смесваме образа с лицето, към което отправяме молитвата си. За да достигнем до присъствието на Бога, ние трябва да съберем всичките си знания за Бога. След това трябва отново да забравим тези знания, да ги оставим зад нас и да застанем лице с лице пред непонятния и същевременно непосредно почувстван, пред съвсем близкия и все пак непознат Бог. Само когато напълно се разтворим за Неведомия, Той може да ни се разкрие като Бог, Който е свободен да ни се открие съответно на нашата готовност да Го приемем. Ако стоим пред Бога в такава отвореност и чистосърдечност, без да искаме да Му дадем един образ или да Го ограждаме в нашите понятия и образи, тогава ние можем да похлопаме. Обаче къде?

Евангелието ни учи: Царството Божие е вътре в нас. Ако не намерим това Царство вътре в нас, ако не срещнем Бога в дълбочината на нашето съществуване, тогава ще имаме малко надежда да Го намерим вън. В същия смисъл са бе изказал един свещеник в Москва, като бе отбелязал: «Ако не сме видели Бога на земята, не ще Го намерим и на небето.» И наистина, ако не почувстваме Бога в собствената си душа, ако не влезем в допир с Него в нашия малък свят, тогава малко е вероятно да Го познаем, дори ако бихме Го видели лице с лице. Св. Иоан Златоуст казва: «Ако си намерил вратата към твоето сърце, ти ще познаеш, че тя е вратата за Царството Божие». Следователно ние трябва да вървим навътре, а не навън. Обаче това «вървене навътре» трябва да се извършва по определен начин. Не казвам, че трябва да се самонаблюдаваме. Под «път навътре» не разбирам нито психоаналитичния, нито психологичния път. Не става дума за пътешествие в нашата душа, но за пътешествие през самите нас, за да се възвисим от най-дълбоката точка на нашето битие към мястото, където е Бог. Именно тук става срещата между Бога и нас.

В началото на молитвата трябва да вземем под внимание две гледища: първо, вървенето навътре; второ, употребата на молитвени слова, както и насоката, в която ги отправяме.

Сега ще говоря за второто гледище. Към какво или към кого трябва да насочим стрелата на молитвата си? Често пъти хората отправят зов към небето и се учудват, че то е празно и че от него не идва никакво ехо. От небесната твърд наистина не може да дойде никакъв отговор. Св. Иоан Лествичник, духовен писател от VII век, пише, че молитвата и молитвените слова са като стрели. Обаче не е достатъчно да притежаваме стрела. За да улучиш целта, е необходим и добре обтегнат лък, също така силна ръка, която да изстреля стрелата. Каква полза от добрия лък, ако не можем да стреляме? Ако нашите мишци са безсилни, стрелата ще отлети само на няколко метра и не ще достигне целта. За това са потребни лък, тетива, ръка и сила. Да приемем, че молитвените слова са като стрели и че ние се прицелваме към най-дълбоката точка вътре в нас, там, където е Бог. Следователно ние трябва да насочим нашия лък навътре, за да достигнем тази дълбочина, но да създадем и условията, щото стрелата да може добре да лети. А колко често сме невнимателни, когато се молим! Сърцето ни не е в молитвата, а и животът ни не е в съгласие с нея. Тук можем да приложим сравнението с лъка, тетивата и силата.

В някои мигове ние опитваме да проникнем в глъбината на душата си. Призоваваме Бога, Който е в дълбочината и в сърцевината на всички неща. Да внимаваме накъде отива направлението на молитвата: не назад, не нагоре, но на дълбоко, все по-дълбоко – встрани от всяко препятствие по пътя, отвъд всяка заблуда, далеч от всичко, което ни пречи да проникнем в дълбочината. Така молитвата става възможна, макар да е трудно, дръзновено и рисковано дело.

Много важно е най-напред да намерим подходяща молитва. Както в отношенията между човеците, така и в молитвата към Бога, думите, които подбираме, са от голямо значение. Те трябва да бъдат смислени и да не ни правят боязливи. Трябва да призная, че прегледът на молитвеници често пъти ме е обезпокоявал. Щом Бог действително е при мене, щом стои напълно конкретно пред мене, не бих дръзнал да Му предложа тези лоши изложения, да Му кажа неща, които Той отдавна знае, още преди да съм дошъл на света. Трябва да се направи избор. Ако някой се срамува от молитвата си, тя е безсмислена и непотребна. С такава молитва никой не може да отвори сърцето си за Бога. Трябва да се намерят такива молитвени слова, които са достойни за Бога и за нас. Аз казвам: достойни за Бога и за нас – ако те са добри за нас, Бог може да ги приеме. Ако обаче са лоши, не смущавай Бога; Той е чул нещо по-добро от тях. Същевременно не трябва да се стремим към изключителни слова. Опасно е за нашето молене да търсим слова, които да са «равноценни» на Бога. Понеже не стоим с Бога върху еднаква основа, ще останем за съжаление насред път и само ще пропилеем време с търсенето на такива слова. Не си въобразявам, че мога да посоча правилното; все пак ще дръзна да се опитам да скицирам един образ за ценността на молитвата със слово и дело.

Има една стара интересна легенда за един епизод от живота на пророк Моисей. Пророкът среща в пустинята един пастир. Той прекарва с него цял ден и му помага при доенето на овцете. Той забелязва как пастирът вечер излива най-доброто мляко в дървена копанка и я поставя далеч върху един плосък камък. Моисей го пита какво означава това; пастирът отговаря: «Това е мляко за Бога.» Моисей е изумен и моли за обяснение. Пастирът казва: «Аз винаги вземам най-доброто мляко, което имам, и го принасям на Бога в жертва.» Моисей, който е много по-просветѐн, отколкото пастирът с неговата наивна вяра, пита: «И Бог ли пие мляко?» «О, да» – отговаря пастирът. Моисей се чувства задължен да просвети бедния пастир и му обяснява, че Бог е чист дух и не пие мляко. Пастирът обаче не е съгласен и се повежда кратък спор. Те завършват спора, като Моисей предлага на пастира да се скрие зад храста, за да види дали Бог идва, за да изпие млякото. Междувременно Моисей отива в пустинята, за да се моли. Пастирът се скрива зад храста. Нощта настъпва и пастирът вижда на лунната светлина тромаво да се приближава една малка лисица от пустинята. Лисицата се озърта надясно и наляво, после се отправя направо към млякото, излочва го и пак се отдалечава в пустинята. На следната сутрин Моисей намира пастира напълно съкрушен. «Какво се е случило с тебе?» – пита той. Пастирът отвръща: «Ти имаш право. Бог е чист дух, Той не се нуждае от мляко». Моисей е изненадан и казва: «Ти трябва да си щастлив за това; сега знаеш повече за Бога, отколкото преди!» «Това е вярно – отвръща пастирът, – обаче ти ми отне единственото, с което можех да проявя любовта си към Бога.» Моисей разбира. Оттегля се в пустинята и се моли усърдно. През нощта му се явява Бог и му казва: «Мойсее, ти постъпи несправедливо. Аз действително съм чист дух; въпреки, това винаги приемах на драго сърце млякото на пастира като знак за неговата обич. Понеже като чист дух не се нуждая от мляко, разделях го с малката лисица, която много обича мляко».

С тази легенда исках да направя понятно, че при моленето трябва най-напред да се обърнем навътре, не към един бог, който е на небето или много далеч. Бог е по-близко до нас, отколкото мислим. Второ, ние трябва да избираме такива слова за молитвата, от които не ще се срамуваме, и които ще изразяват това, което сме. Всичко това трябва да поднесем на Бога с разбиране. Нашето дело и преданост трябва да идват от сърцето. С всичко, което правим, да изповядваме Бога, да Му разкриваме душата и сърцето си, да му отдаваме цялото си същество! Всъщност това означава да обичаме Бога.

Затова предлагам да се запитаме дали молитвените ни слова означават за нас нещо и дали произхождат от нас или οт други хора. Също така да изпитваме себе си дали нашите слова докосват сърцето ни и съсредоточават духа ни. Ако не внимаваме в молитвените си слова, то как трябва Бог да им обръща внимание? Как може Той да ги приеме като знак за нашата обич, ако сърцето ни е немарливо? Какво може Бог да направи с малката ни учтивост при значителната ни разсеяност?

Ако се научим да употребяваме определена молитва и чрез нея да се чувстваме обзети от присъствието на Бога, тогава постепенно ще нараства в нас съзнанието за Божията близост. Тогава е безразлично дали сме между хора, дали ги слушаме, дали говорим с тях или работим сами. Съзнанието за близостта на Бога е така силно, че може да се молим и сред хората. Някои от нашите духовни писатели правят двойно сравнение. Едното е просто, семпло, обаче изразява мисленото много добре; второто е по-фино.

Един от нашите велики ръководители на духовния живот, подвижник Теофан, употребява простото сравнение. Той казва: „Бог трябва да бъде толкова близко до съзнанието ти като зъбобола!” Когато човек страда от зъбобол, той не го забравя лесно. Дали той говори, чете или чисти, пее или върши нещо друго, зъбоболът не престава и не може да бъде отстранен. По подобен начин, казва Теофан, да предизвикаме болка в сърцето си! Тук аз не мисля за физическото сърце, но за най-голямата глъбина на духа ни. Там трябва да има болка, отчаян копнеж за Бога, който в момент, в който не долавя вече близостта на Бога, извиква тревожно: „Къде е Той? Аз съм толкова самотен!”

Второто, по-фино сравнение, се състои в следното: когато изживяваме голяма радост, болка или грижа, ние не я забравяме през целия ден. Слушаме хората, работим, четем или извършваме нещо, което се изисква от нас; все пак болката за загубата, радостта от нещо или добрата вест не излизат от ума ни. Същото трябва да бъде и със съзнанието за близостта на Бога. Ако чувстваме близостта на Бога напълно ясно, тогава можем да се молим дори ако същевременно бихме извършвали и нещо друго. Можем да се молим при физическа работа или когато сме заедно с хора. Можем да се молим при слушане, при разговор или при някакъв личен контакт. Разбира се, това не се постига отведнъж. Отначало трябва да потърсим благоприятните условия, за да се издигаме към внимание, към смирено поведение на сърцето. Колко лесно ставаме невнимателни и вместо да бъдем будни, ние се разсейваме по време на молитва! Затова трябва да се научим на будност в молитвата, на спокойствие, благоговейно почитане и преданост към Бога в миговете, в които можем неразполовени да пребъдваме в Господа. Само тогава моленето ще ни се удава и при други условия.

Из книгата на Сурожския митрополит Антоний (Блум) „School for Prayer“, London, 1971, според превода ѝ на немски език „Weg zur Meditation“, übertragen von Waltraud Herbstrit, München, 1972. Този текст е публикуван в Духовна култура, 1975, кн. 2, с. 1-6.

Източник: http://draganbachev.wordpress.com/