Во имя Отца и Сина и Святаго Духа.
Как ни плаши телесната слепота! Колко страшно е,
когато срещнеш човек, който никога нищо не е виждал, комуто е била закрита
цялата красота, цялата слава на света, в който живеем. И колко страшно им е на
онези, които постепенно губят зрение.
И ето, редом с това, как страшно спокойно и
безразлично се отнасяме към духовната слепота и в себе си, и в другите. Случва
се, човек се ражда сляп: за него този свят е непрозрачен, той възприема в него
само веществото, той не може да улови в него присъстващия Творец. И вместо
нашите сърца да потръпнат от ужас и жалост, защото този човек не може да приеме
нашия свят, не го вижда и го отрича, защото ни счита безумни и вредни, ние на
свой ред се отнасяме към него отрицателно, ние не го приемаме, той ни е чужд,
той живее в света на веществото, той е сляп. Нямаме жалост към него.
От година на година ние се молим тук, всички онези,
които са слепи духом, които не вярват в Бога, които виждат само веществото в
този богат свят, където пребивава Бог, - да прогледат. Но можем ли ние да
кажем, че преживяваме това със същата болка и със същия ужас, както срещата с
човек, който се е родил сляп и никога не е видял този чувствен свят, дори ако е
богат духом?
И още случва се, човек е бил някога зрящ, и постепенно
гаснат неговите очи. Това става с телесните очи, това става също и с духовните
очи: онова, което той е виждал, той повече не вижда, не му стига увереност в
самия себе си и в това, което някога той е познал, за да бъде вярващ, то ест
тогава, когато помръкне очевидността, да бъде съвършено, непоколебимо уверен в
незримото, в нещата, които той повече не вижда. Жалим ли такъв човек? Каква
помощ му даваме? Съзнаваме ли, че по-голяма мъка от това да загубиш виждането
на духовния свят, не може да има, и че редом с това всичко останало е нищо? Не,
ние не съзнаваме това достатъчно, ние съдим и осъждаме, ние се отдръпваме и
отричаме, човекът ни става не свой.
А заедно с това, къде да търси той зрение, ако не
сред онези, които виждат, вяра –ако не сред онези, които вярват, макар и със
слаба, колебаеща се вяра? Нека си помислим за това. Около нас в нашата
собствена среда и широко наоколо има безкрайно количество хора, на които
духовните очи са угаснали, или които никога не са били зрящи. Нека ги срещнем с
любов, с жал, с молитва, със състрадание. Но това е малко: трябва да се учим на
това, как да направим нашата вяра достойна за тях, по какъв начин да ги
приобщим кщъм това, което има у нас. А за това е нужно само едно: да има любов,
но любов, готова да върви до предела и зад предела на човешките сили и
възможности. Нека се молим, Господ и на нас и на другите да умножи вярата, но и
Той да ни научи да обичаме така, че другият чрез нас да може да се възпламени с
вечен живот. Амин.
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ! - ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!
----
Няма коментари:
Публикуване на коментар