четвъртък, 9 април 2020 г.

За Творението и Спасението

Ние можем донякъде да си представим изумлението на тварите, възникващи от небитието и срещащи Божията любов, ако си припомним гл. 9 на Евангелието от св. Йоан за Слепородения.

Човекът бил сляп, така се родил. За него не съществувало нищо освен вътрешната тъмнина и мъката, че е чужд на непостижимия за него свят. И ето, Господ Иисус Христос пристъпва към него и го пита желае ли изцерение… Как копнеел той за това, да стане жива частица от прекрасния живот! И Христос го изцерява! За какво се отворили очите на Слепородения? Какво срещнал погледът му? Лика на въплътения Бог, Христос Спасителя, Живия Бог, станал Богочовек. И какво прочел прогледналият върху това лице? Безкрайно милосърдие, състрадание, ласка, любов Божия в погледа, срещнал неговия поглед.


Това се е случило във вече падналия, изроден свят; как ли се е чувствала всяка твар, възникваща от небитието, навлизаща в ненарушената с нищо хармония на създадения свят, срещайки се лице в лице с Живия Бог и с непорочната, съвършена, още сияеща невинност и красота на творението?…
В известен смисъл и ние се раждаме така. Той очаква всекиго от нас, във всекиго от нас вярва, на всекиго от нас възлага Своята надежда. Всеки от нас се ражда, защото преди това Бог го е обикнал, оценил, видял е смисъл в това и той да стане част от мирозданието. Има мигове, когато ние на зрели години улавяме нещо от великото чудо на срещата лице в Лице. Това става в моменти, когато някой внезапно забележи и води не това, което улавя плъзгащият се по лицето поглед, който после отминава, а по-истинското; когато види загрижен, любящ взор, който сам му се открива като разбиране, като любов, като признание на нашето същество, разбиране и признание за ценността на другия. Това се случва, когато някой обикне с онази изключителна любов, която понякога свързва двама души. Случва се често – о, вихър на мигновението! – двама души ненадейно да се познаят един другиго, хора, които до този момент са си били съвършено чужди, не са се забелязвали, изведнъж се намират с поглед, откриват със собствените си очи, че и друг може да надникне в глъбините на душата им, а и те самите могат да прозрат другата душа. Това се случва в трагични моменти от живота. Колко често е ставало така във време на война, когато съвършено чужд човек се склони над ранен, над умиращ. В един миг войната е забравена, изчезват националност, интереси, политика, остава единствено човекът, с неговия почти неосъзнат човешки порив: не умирай, о, как бих дал и душата си, за да те върна към живота!…

Затова и на нас е познато чудото на Срещата, която е първият миг на мирозданието. И ние сме длъжни да се научим да продължаваме това чудо, да го продължаваме през целия си живот по отношение на всички хора, до които се докосваме. Длъжни сме да се научим да виждаме човека, да го разбираме. Длъжни сме да се научим да го виждаме не по отношение на себе си и да чуваме думите му не отнасящи се до нас, а по отношение на самия него, да признаем неговото право на самобитност, на лично, независимо от нас, драматично и славно съществуване. Колко рядко всъщност ние успяваме да се чуем, а това е безценен дар от Бога – да срещнеш човек, способен да забравя грижите си, човек, който не напомня непрекъснато за себе си, не бърза за никъде, не се затваря в своите мисли, благоговейно и трепетно слуша. Слуша и откривайки душата си за говорещия, откривайки душата си пред Бога, такъв човек става сякаш отворена врата, чрез която общуваме с вечността, с Бога, с онази любов, която превишава всички човешки възможности. Това не е така лесно, защото трябва да се научим да чуваме човешката душа. А не го правим, защото ни е страх от онова, което ще видим, или ни е страх от това, което ще чуем.

Толкова е просто да си повърхностно свързан с човека и толкова лесно е да разрушиш такава връзка, а така страшно е да се обвържеш с чуждата мъка навеки. Ако веднъж само чуехме измъчената душа, ако веднъж само погледнехме в човешките очи, където живее цялата човешка мъка, надеждата, цялата радост от живота, всичко – вече не ще можем да се оттеглим, а ние се боим от това. Боим се да приемем другия безрезервно и завинаги, да откликнем изцяло на неговата душа, дори ако той ни е измъчил и с болката си е разстроил душата и живота ни. Това е духовен подвиг, защото трябва да подтиснем у себе си всичко онова, което служи като преграда между нас и брата, ближния, човека. Мъчително е, защото има моменти, когато ни се иска с все сила да се изтръгнем от неговия плен, но трябва да останем верни, да продължим да бъдем верни. В началото ни спасява незнанието, после само верността може да ни спаси.

Ако трябва да определим някаква основна черта на християнския Бог, то можем да кажем, както Той Сам е казал за Себе Си чрез Своите пророци, че е верен – верен до край, верен до кръстна смърт. Извиквайки от небитието всеки един то нас, Той ни даде свобода, защото без нея любовта не би съществувала. Човек трябва да е свободен да отхвърли или да приеме, да се открие за ближния, а чрез него и за Бога, или да се затвори в себе си.


И ето че Бог, Който е живата Любов, Който отдава Себе Си за нас, ни казва: Все пак, ти си свободен да не Ме приемеш. Той не постъпва като нас, хората. Огорчени и обидени, ние се отдръпваме, но не и Бог. Той остава верен. Бог създал мирозданието, където властвала абсолютната хармония, но то рухнало – рухнало заради ангелския грях, рухнало заради човешкия грях – и какво? Бог не произнесъл съд, не се отвърнал, само Неговата любов – ликуваща радост – се превърнала в кръстно страдание. Това е същата любов, само че сега по тялото на въплътения Бог личат следи от гвоздеи, копие, трънен венец, сега Той е с кръст върху раменете.

Източник: www.pravoslavie.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар