неделя, 20 февруари 2022 г.

БЛУДНИЯТ СИН

 

Ян Верме́ен, "Блудният син в парижки ветеп"

Не се ли обръщаме така спокойно към Бога , както най-малкият син от евангелската притча за блудния син, със същата наивна жестокост, изисквайки от Бога всичко, което Той може да ни даде: здраве, физическа сила, вдъхновение, ум - всичко, което можем бъде и какво можем да имаме - да го отнесем и да го пропилеем, без да си спомним за Него?

Нима не извършваме отново и отново духовно убийство и на Бога и на ближните си – деца, родители, съпрузи, приятели и роднини, съученици,състуденти и колеги?

Нима не се държим така, сякаш Бог и човек съществуват само за да работят и да ни дават плодовете на своя живот, а дори и самия живот, и сами по себе си нямат най-висшия смисъл за нас?

Хората и дори Бог - вече не са личности, а обстоятелства и обекти. И така, взели от тях всичко, което могат да ни дадат, ние им обръщаме гръб и се оказваме на безкрайно разстояние: за нас те са безлични, не можем да срещнем погледа им. Изтривайки от живота този, който ни е дал нещо, ние ставаме самоуправни притежатели и се изключваме от тайната на любовта, защото не можем да получим нищо друго и не сме в състояние да даваме сами.

Това е същността на греха – да изключим любовта, изисквайки  от обичащия и даруващия да напусне живота ни и да се съгласи с несъществуването(небитие) и смъртта. Това метафизично убийство на любовта е грях в действие – грехът на сатаната, Адам и Каин.

Из "Духовно пътешествие. Размишления преди Великия пост"

Няма коментари:

Публикуване на коментар