Днешното четиво следва именно след онзи откъс, който
чухте миналата неделя: как Христос нахрани пет хиляди души с пет хляба и две
риби. И ето първото, което се набива на очи, което отначало може да ни учуди,
само ако не си спомним за нас самите, за това как възприемаме и как реагираме
на откриващото ни се в живота: изглежда толкова странно, че апостолите, току-що
преживели подобно чудо, могат така лесно да се разколебаят във вярата.
Това обаче трябва да ни напомни, че сме заобиколени
от чудеса, че целият ни живот е пронизан от Божиите действия − или
непосредствени: в тайнствата, в молитвата, в миговете на дълбоко тихо озарение
на душата − или посредством хората: чрез любовта, която понякога ни спасява от
отчаяние, от смърт, от скръб, повдига завесата на непоносимото в живота.
Въпреки всичко, ние също, преживявайки днес, току-що, чудото на живота, след
по-малко от час, когато излезем от вратите на храма и се озовем на улицата –
изведнъж се оказваме чужди на собствения си опит: забравили сме!... Към живота
се отнасяме така, сякаш не сме преживявали нищо: всичко е по старому; излезли
сме от областта на чудото и сме влезли в обичайността – и вече сме станали
обикновени. Някъде в паметта можем да намерим случилото се; но животът ни не се
е променил от това, душата ни не е докосната дълбоко, съзнанието ни не се е
изменило достатъчно, за да живее с този опит. Това е първото; и затова нека не
се учудваме на епизода с апостолите; да, те са преживели велико чудо и в
следващия момент са изгубили това усещане за чудотворното, животворно Божие
присъствие.
Второто – Петър и другите апостоли плават, тях ги
застига буря; удрят ги и вятърът, и вълните; смъртта ги е обкръжила, смъртта
притиска лодката; и ето, сякаш в сърцевината на тази смърт, обгърнат от
разярените ветрове, върви по разбушувалите се вълни Христос. Апостолите Го
мислят за призрак: това не може да е Христос; ако Той беше тук, би отминала
опасността, би отминал ужасът, смъртта би се отдалечила безкрайно. Нали Христос
е Спасител, Той е Княз на мира! Той е Онзи, Който дава тишина, покой, живот –
как може Той да бъде в центъра на тази смъртоносна буря?
Ние също говорим това непрестанно. Само да ни
споходи някаква скръб – лична, семейна, обществена, всенародна – ние си
задаваме въпроса: къде е Бог? Какво прави Той? Нима спи? Нима Неговото
присъствие, което понякога изведнъж ни се привижда посред бурята, не е нищо
друго освен призрак, тоест измама и химера? Не! И в бурята е Господ, и в
тишината е Господ; защото в центъра на бурята се издига страшната Голгота,
защото в сърцето на бурята се намира Гетсиманската градина. В Гетсиманската
градина, на смъртоносната Голгота стои въплътеният Син Божий…
И сега, когато ни обхваща ужас, когато сме в оковите
на страха, смъртта, болестта, гоненията, ненавистта, то сред тази буря – е Сам
Господ. Ние можем да преминем през бурята, няма защо да се отскубваме от нея,
достатъчно е да напуснем тази крехка лодка, която защитава така ненадеждно
учениците, да влезем в самата буря беззащитно – и да тръгнем към Христос. И ще
поемем по водите, и няма да ни отнесат ветровете, стига само да вървим към
Христос, там, където е Той, а не да мислим какво ще стане с нас. Нас може да ни
потопи единствено мисълта: какво ще стане с мен? Забрави това – и никаква буря
вече няма власт върху живота ни. Петър се усъмни; той си спомни за себе си,
започна да потъва, но и в онзи момент, когато викна: Господи, спаси ме! –
Спасителят протегна ръка, и изведнъж затихна бурята, и изведнъж апостолите се
оказаха на брега, към който се стремяха и бяха изгубили от поглед…
И третото: Петър се усъмни, и точно неговото
съмнение, неговото колебание разкри на останалите ученици още веднъж
Божественото величие на Христа. Те не тръгнаха в бурята; в тях липсваше дори
този порив; но случката с Петър, дори неговата слабост, както и неговото
спасение от Бога, ги застави да се преклонят пред Христос и да Го признаят за
Син Божи.
Така се случва и с нас; затова нека да се замислим
върху този разказ, той ни носи много уроци за живота. Но да се замислим така,
че тези уроци да не бъдат преживени единствено сега, в този миг, а да ги
отнесем със себе си и да ги положим не само в основата на светогледа, но и на
живота си. Амин. | www.mitras.ru
(Из книгата „В името на Отца и Сина и Светия Дух“)
Превод: Радостина Ангелова
Източник: www.pravoslavie.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар