Идват
различни хора. Образно казано, едни от нас идват с цялата си сила, слава,
здраве и духовна зрялост; други идват, като деца, недокоснати, неопетнени от
злото и греха, понякога само наранени от тях. Но идват и хора, както вероятно повечето
от нас, които са преминали през живота, и които този живот е ранил: слепци,
които не виждат Божията светлина, сияеща, искряща във всичко, сияеща във всеки
човек; слепци, на които видимото е закрило зрението за невидимото, за които
светът е станал тесен и тъмен, като затвор, и които идват в Църквата, защото в
нея откриват простор, широта, дълбина, в нея откриват светлина и живот...
Всички
ние се срещаме в Църквата, защото сме чули, че тук има надежда, че тук
тържествува Божията любов. Всеки от нас е обичан, и затова всеки от нас е
спасен: защото Божията любов е по-силна от смъртта, злото и греха. Любовта
Божия е живот за нас; тази любов е усетена и от хората, и макар и несъвършено,
не винаги с цялото си сърце (защото всички сме наранени, всички сме осакатени),
въпреки това и ние умеем да се обичаме един другиго, да състрадаваме, да търпим
и да прощаваме. Ние сме тук, защото сме разбрали, че тук източникът на
живота...
И
сега сме се устремили към по-славна цел. От евангелистите, апостолите,
светиите, от Църквата знаем, че наближава денят на славата Божия, денят на
Възкресението, денят, в който няма да има нощ. Всички ние сме готови да влезем
в кораба, който ще ни отведе към бреговете на вечността... И в Писанията, и в
съчиненията на отците, и в църковните песнопения, Църквата се сравнява с кораб,
който ни води към вечността. На кораба ще бъде тясно, ще бъдат множество от
нас; едни ще радват всички със своята невинност и чистота, други – невинни и
чисти - ще раняват сърцата ни, щом погледнем какво са направили с тях чуждият
грях, безумие и жестокост... Трети ще стоят като великани на духа,
вдъхновявайки ни по този път; това са онези светци, паметта, на които ще
честваме седмица след седмица в неделните и останалите дни на Великия Пост;
светците, които ни показват как да живеем, разкриват ни величието на подвига,
откриват ни как да се разтворим за Божията благодат и какви можем да бъдем:
каква красота, какво величие може да просияе в нас за слава Божия, за спасение
на ближния, за вечна радост на ангелите...
Някои
тръгват по този път още неочистени и наранени от греха. С какво състрадание,
ласка и трепет трябва да се отнасяме към тях!.. А други стъпват на този кораб
повехнали, като че изгубили вяра в собствените си сили, надявайки се единствено
на подкрепа и грижа от останалите. За тях св. апостол Павел казва: Вие, силни,
носете немощите на слабите. – И на друго място: Понасяйте един другиму
теготите, и така ще изпълните закона Христов...
Всички
ние принадлежим към първата или към втората група, и всички се нуждаем едни от
други по пътя. От седмиците на самоизследване, изповед и покаяние, встъпваме в
седмиците, които разкриват пред нас силата Божия, развързват пътищата Божии и
виждаме как действа Бог, как Неговата благодат може да преобрази човека, да го
направи нова твар... С каква цена Бог върши това? С цената на Кръста, с ужаса
на Гетсиманската градина, разпятието, богооставеността, слизането в ада: ето
мярата на Божествената любов и тържеството Божие...
Да
се приемем един другиго с любов и всичко да простим. Да не простим – означава
да останем в мрака, когато сме се устремили към светлината, да не простим -
означава да останем роби на греха, когато търсим свободата, да не простим –
означава да запазим в себе си жилото на смъртта, когато очакваме възкресението,
желаем го и се молим за него... Да простим един другиму всичко, с което сме се
отегчили, оскърбили, унизили; всяко зло, което сме извършили в помрачение на
ума, в безумие на сърцето, в колебание на волята, в бунт на плътта.
Пътят
ни няма да е лек, може понякога да не бъдем верни на собствените си стремежи,
да не бъдем верни на Бога и на най-доброто, което е в нас, но нека си спомним
думите на св. Серафим Саровски, че са важни началото и краят на пътя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар