петък, 11 април 2014 г.

ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ЛАЗАР

Ние стоим на границата на Страстната седмица, и на тази граница, в образа на Лазар и неговото възкресение, пред нас изгрява голяма, радваща ни надежда: Господ е по-силен от смъртта, Господ я е победил – не само в този пряк смисъл, в който тази победа е явена с телесното възкресение на Лазар, но още и в друг, който, може би, се отнася непосредствено за нас всеки ден.

Бог е създавал човека като Свой приятел; това приятелство, което съществува между нас и Него, се задълбочи, стана още повече по-тясно в нашето Кръщение. Всеки от нас се явява приятел Божий, както е бил наречен Лазар; и във всеки от нас този приятел Божий е живял: живял в приятелството с Бога, живял с надежда, че това приятелство ще се задълбочава, расте, свети. Понякога това е било в ранните дни на нашето детство; понякога по-късно, в юношеските години: във всеки от нас е живеел този приятел Христов.

А след това, в течение на живота, както повяхва цветето, както се изтощава в нас животът, надеждата, радостта, чистотата – се е изтощила и силата на този приятел Господен. И често-често ние чувстваме, че в нас, като в ковчег, някъде лежи – не може да кажем „почива”, а именно лежи, поразен със страшна смърт – четиридневния приятел Господен, този, който умря, и към чийто гроб сестрите се боят да дойдат, защото той вече се разлага телесно ...

И над този приятел колко често плаче нашата душа, колко често го оплакват и Марта и Мария: тази страна на нашата душа, която по своето призвание, по своите сили и възможности е способна да мълчи в нозете Господни, слушайки всяко Негово слово, ставайки жива и трепетна от всяко животворящо слово Господне, и тази страна на нашата душа, подобна на Марта, която би била способна в правда и чистота, с вдъхновение да твори в живота делата Божии, която би могла да бъде не разтревожена слугиня, не неспокойна Марта, каквато ние често биваме по образа на обърканата Марта от Евангелието, а трудолюбива, творческа, жива Марта, способна да превръща със своите ръце, със своята любов, със своята грижа всичко най-обикновено около нас в Царство Божие, в явяване на човешката любов и на Божията любов. И така, тези две сили в нас, безплодни, стигнали до задънена улица Марта и Мария, силата на съзерцанието и творческата сила, плачат за това, че умря Господният приятел Лазар.

И скоро-скоро, за минути, към нас се приближава Господ, и ние сме готови, като Марта, да възкликнем: Господи, защо Ти не беше тука в момента, когато се решаваше борбата между живота и смъртта, в момента, когато Лазар още беше жив – само смъртно наранен, и можеше да бъде удържан в този живот! Ако ти би бил тука, той не би умрял ... – И чуваме Неговото слово: Вярваш ли ти, че той ще възкръсне? – И ние, като Марта, сме готови да кажем: Да, Господи – в последния ден ...

И когато е говорила Марта, тя е казала това с такава надежда: Аз винаги съм вярвала, че Ти – си Господ, и аз вярвам, че Лазар ще възкръсне в последния ден! ... А ние казваме това печално, тъжно: Да, в последния ден ще възкръсне, когато вече, както се говори във Великият канон, ще свърши тържеството на живота, когато вече ще бъде късно да се твори на земята, когато вече ще бъде късно да се живее с вяра и надежда и ликуване нарастващата любов ...

Но Господ и на нас говори, както на нея; говори на нашата безнадежност, както казал на нейната съвършена надежда: Аз съм възкресението и животът! И ако някой вярва в Мене, и да  би бил мъртъв - ще възкръсне ...

И тук ми се иска да си спомним и нещо друго: Марта не е знаела, че три дена преди това Христос казал на Своите ученици, че смъртно болен е Неговия приятел, не знаела, че Той му дал да умре, за да възкръсне, но вече богат с такъв опит, с такава победа Божия, че вече нищо да не можело да го поколебае ...

Дошъл Господ и заповядал на Лазар да стане от мъртвите: ето образ за нас. Във всеки от нас лежи той – умрял, победен, заобиколен от нашето жалеене, често безнадеждно. А днешното Евангелие, на самата граница на Страстната седмица, ни казва: Не бойте се! Аз съм възкресението и животът! Този приятел Господен, който е живял във вас, който е във вас, който изглежда безнадеждно мъртъв, от едно Мое слово може да възкръсне – и наистина ще възкръсне!

И ето да влезнем в страстната седмица с тази надежда, с увереността, че ние отиваме към Пасхата, към прехода от временното към вечното, от смъртта към живота, от нашето поражение към победата Господня. Да влезнем в Страстната седмица с трепет за това, как ни е възлюбил Господ и на каква цена Той ни дава живот, да влезнем вече с надежда, със светлина и с радост от настъпващото възкресение. Амин.

Събота преди Страстната седмица
23 април 1967 г.

Превод: Димитър Петров

Източник: http://www.mitras.ru/





вторник, 8 април 2014 г.

Молитва за начинаещи

Ние всички сме начинаещи и аз няма да провеждам някакъв курс от лекции, а просто искам да споделя нещичко от това, което съм разбрал отчасти от собствения си опит, а още повече, разбира се, от опита на другите.

По своята същност молитвата е една среща – среща между душата и Бога; но за да стане тази среща реална, двете личности, които участват в нея, трябва да бъдат действително самите себе си, да бъдат истински.

Всъщност ние в голяма степен сме твърде неистински и Бог в нашите взаимоотношения също често ни изглежда неистинен: ние мислим, че се обръщаме към Бога, а в действителност се обръщаме към образ на Бога, създаден от нашето въображение; и си мислим, че стоим пред Него с цялата своя правдивост, докато всъщност вместо себе си поставяме някой, който не е нашето истинско „аз" – някакъв актьор, някакво подставено лице, театрален персонаж. Всеки от нас едновременно представлява няколко различни личности; това би могло да бъде твърде богато и хармонично съчетание, но може да бъде и доста неудачно съединяване на противоречащи си една на друга личности. Ние сме различни в зависимост от обстоятелствата и от обкръжението ни: различните хора, които се срещат с нас, ни познават като съвършено различни хора. Всеки от нас може да си спомни измежду своите познати дама, която е самата любезност с чуждите и същинска фурия вкъщи, или пък страховит началник, който в семейната си среда е истинско въплъщение на кротост.

Първата ни трудност в молитвата е да намерим коя от нашите вътрешни личности трябва да се срещне с Бога. Това не е толкова просто, защото дотолкова сме отвикнали да бъдем самите себе си, че ние наистина не знаем коя от страните на характера ни е нашето истинско „аз". Нещо повече, дори не знаем как да го намерим. Но ако отделяме поне по няколко минути през деня за размисъл върху своите постъпки и отношения с хората, възможно е да се приближим значително към откриването на нашето истинско „аз". Тогава бихме забелязали що за хора сме при среща с другите. Бихме могли да попитаме себе си: кога „аз" съм действително самият аз? Може би никога, може би само за секунди или до известна степен при някои обстоятелства, или пък само с определени хора. И ето, през тези пет или десет минути, които бихте могли да отделите за размисъл – а вярвам, че в продължение на целия ден всеки може да намери това време – вие ще откриете, че няма нищо по-скучно от възможността да останете насаме със себе си. Обикновено ние живеем като че ли някакъв отразен живот. Работата не е в това, че изявяваме себе си в зависимост от обстоятелствата като редуващи се различни личности, но и самият ни вътрешен живот много често въобще не е нашият живот – това е живот на други хора. Ако се вгледате в себе си и се запитате колко често изразявате своето истинско „аз", ще видите, че това се случва много рядко. Най-често сме заети с незначителни неща; затова в кратките минути на съсредоточеност трябва да изоставяме всичко, което не е жизнено важно.

Разбира се, рискувате да ви бъде скучно, оставайки насаме със себе си; но какво пък, нека малко да поскучаем. Това не означава, че нищо интересно няма в нас, защото в глъбината на нашето същество ние сме създадени по образа Божий; и ако смъкнем всичко ненужно от себе си, това ще заприлича на реставриране на прекрасен древен стенопис или на картина от велик майстор, която в течение на много векове е била покривана от рисунки на бездарни хора. Отначало колкото повече я реставрираме, толкова повече ще ни се струва, че я разваляме като отмахваме рисунките на различните пластове. Но после, когато започнем да почистваме най-долния пласт и открием истинската красота, която великият майстор е вложил в своето произведение, тогава ще видим нищожността на междинните пластове. И ще осъзнаем истинската красота. И едва тогава ще открием какво представляваме самите ние: едно нищожно същество, което има нужда от Бога, но се нуждае от Него не за да запълни празнотата си, а заради самата среща с Бога.

И така, да пристъпим към този опит и всяка вечер в продължение на една седмица да се молим с тези прости думи: Помогни ми, Боже, да се освободя от всичко фалшиво и изкуствено и да намеря моето истинско „аз".

Мъката и радостта, тези два велики дара Божии, често стават повод за среща със самите себе си, когато успеем да изоставим своите фалшиви уловки и да станем неуязвими, недосегаеми за цялата лъжа на живота.

Следващата ни задача е да изследваме проблема за реалния Бог, защото съвършено очевидно е, че ако решим да се обърнем към Бога, трябва да се обърнем към истинския реален Бог. Всички знаем какво представлява класният ръководител за ученика; когато ученикът трябва да се яви при него, той отива именно като при класен ръководител, и докато не порасне и не излезе извън покровителството на класния, никога не му минава и мисъл в главата, че класният ръководител също е човек. Ученикът мисли за него чрез категориите на неговата служебна функция; това лишава личността на класния наставник от всички човешки черти, затова най-често човешки контакт между него и ученика не се постига.

Друг пример: когато юношата е влюбен в момиче, той я разкрасява с всевъзможни съвършенства; но тя може да няма нито едно от тези качества и много често да е едно измислено същество, създадено от въображението на юношата, облечено в несъществуващи достойнства. Тук също не може да се получи контакт, защото той ще се обръща към едно нереално момиче. Това се отнася и за отношението ни с Бога. Ние имаме определен запас от мисловни или зрителни образи на Бога, натрупани от книгите, придобити в храма, от чутото и наученото от възрастните в детството ни или от по-късно от свещениците. Много често тези образи не ни позволяват да се срещнем с реалния Бог. Те не са съвсем неверни, защото в тях има частици истина, и заедно с това като цяло не съответстват на реалния Бог. Ако искаме да срещнем Бога, трябва, от една страна, да използваме знанието, което сме придобили чрез личен опит или посредством четене и слушане, но от друга страна, трябва да направим и крачка по-нататък.

Днешното наше знание за Бога е резултат от вчерашен опит; ако ще се обръщаме към Бога какъвто ние Го знаем, ще оставаме винаги с гръб към настоящето и бъдещето и ще гледаме само към своето собствено минало. С подобен подход ние се опитваме да срещнем не Бога, а онова, което вече знаем за Него. Това потвърждава функцията на богословието, доколкото богословието е цялото наше човешко знание за Бога, а не онова – частно и недостатъчно знание, което ние лично вече сме постигнали и узнали за Него. Ако искате да се срещнете с Бога какъвто Той е в действителност, трябва да пристъпите към Него с известен опит, който да ви приближи към Бога, но после трябва да изоставите този опит и да застанете пред Бога не такъв какъвто Го познавате, а пред Бога, който вече ви е известен и все още неведом.

Какво следва по-нататък? Нещо съвсем просто: Бог, Който е свободен да се приближи до вас и да отговори на вашите молитви, може дотолкова да се приближи, че да ви даде да Го почувствате, да усетите Неговото присъствие; но Той може и да не стори това; Той може да ви даде да почувствате Неговото реално отсъствие. И този опит ще е толкова важен, колкото и първият, защото и в двата случая вие се докосвате до реалността на Божието право да се отзове или да не се отзове.

И така, постарайте се да намерите своето истинско „аз" и да застанете лице в лице пред Бога такъв, какъвто Той е, като се откажете от всички лъжливи образи или идоли на Бога. И за да ви помогна, за да ви дам опора във вашето усилие, предлагам ви в продължение на една седмица да се молите със следните думи: Помогни ми, Боже, да се освободя от всякакъв лъжлив Твой образ, каквото и да ми струва това.

В търсене на своето истинско „аз" можем да изпитаме не само скука, за която вече споменах, но и ужас, дори отчаяние. Това оголване на душата силно раздвижва чувствителността ни; тогава именно можем да започнем да се молим. Първото, което трябва да избегнем, е лъжата пред Бога; това изглежда твърде очевидно, но невинаги се избавяме от лъжата. Трябва да говорим с Бога откровено, да Му кажем какво представляваме самите ние. Не защото Той не знае това, но едно е да приемеш факта, че някой, който те обича, знае всичко за тебе, а съвсем друго е да имаш мъжеството и истинската любов към това лице, за да говориш с него правдиво и да му кажеш всичко за себе си. Трябва да кажем на Бога откровено, че не се чувстваме добре, когато ето така стоим пред Него, че нямаме истинско желание да се срещнем с Него, че сме уморени и предпочитаме да си легнем и да спим. Но при тези думи трябва да се предпазваме от излишна волност или дързост, че видите ли, Той е нашият Бог. След това най-добре е с радост да останем в Неговото присъствие, както е с любимите ни хора, с които ни свързва истинска близост. Ние не изпитваме такава радост и такава близост с Бога, че просто да си седим, да Го гледаме и да се чувстваме щастливи. А пък ако ни се наложи да говорим, то нека това бъде искрен разговор. Нека да прехвърлим всичките си грижи на Бога, да Му разкажем всичко, така че Той да узнае от нас самите истината, и да оставим грижата за делата си, предавайки я на Бога. Сега, когато Той вече е посветен в нашите грижи, няма за какво повече да се безпокоим: можем свободно да мислим за Него.

Упражнението през тази седмица трябва да се съедини с упражненията от предходните седмици; то ще се състои в това да се научим, когато застанем пред Бога, да Му предадем всичките си грижи до една - Той да се грижи за тях. И за да имаме някаква помощ в това усилие, ще си повтаряме ден след ден съвсем проста и конкретна молитва, която ще определя нашето поведение в отношенията ни с Бога: Помогни ми, Боже, да оставя всички мои грижи и да насоча мислите си единствено към Теб.

Ако не сме прехвърлили всичките си грижи на Бога, те ще продължават да стоят между Него и нас по време на срещата ни; вече видяхме, че поредното ни действие трябва да бъде да прехвърлим грижите си в Негови ръце; и това е много важно. Трябва да сторим това с голямо доверие, дотолкова да вярваме на Бога, че да Му предадем всички тревоги, които искаме да свалим от плещите си. И какво след това? Като че ли опустошихме себе си, в нас като че ли нищо не остана – какво ще правим по-нататък? Не бива да бездействаме, защото тогава като в празно пространство ще нахлуят в нас чувства, мисли, вълнения, спомени и т. н. Необходимо ни е, мисля, да помним, че срещата не означава наша едностранна реч. Когато беседваме, ние не само изказваме мислите си, но и се вслушваме в това, което има да ни каже събеседникът ни. А това изисква да се научим и да мълчим; този момент също е много важен.

Помня, че когато приех свещенство, една от първите, които дойдоха при мен за съвет, беше старица, която ми каза: „Отче, аз се моля почти непрекъснато четиринайсет години, но никога не съм имала чувство за Божието присъствие." Тогава аз я попитах: „А дадохте ли Му през това време възможност и Той да вмъкне Своята дума?" – „Ах, ето какво било, – каза тя. – Не, само аз Му говорех през цялото време – нали молитвата е именно това?" – „Не – отвърнах аз – мисля, че не е това; ето, предлагам ви да отделяте петнайсет минути на ден и просто да седите и да се занимавате с плетивото си пред Божието лице." Тя така и направи. И какво стана? Много скоро тя отново дойде и каза: „Удивително, когато се моля на Бога, т. е. когато говоря с Него, нищо не чувствам, а когато си седя тихо пред Него се чувствам като че ли обгърната от Неговото присъствие."

Никога няма да успеете да се молите на Бога истински и от все сърце, ако не се научите да стоите мълчаливо и да се радвате на чудото на Неговото присъствие, или, ако щете, на пребиваването пред Неговото лице, въпреки че не Го виждате.

Много често, след като сме казали всичко, което имаме да кажем, след като поседим известно време, недоумяваме какво да правим. Тогава, мисля, трябва да се прочетат някои от съществуващите молитви. Някои хора намират това за твърде лесно; същевременно им се струва неподходящо да приемат за истинска молитва простото повтаряне на онова, което някога друг е казал или написал. Наистина, ако това е механично упражняване, не си струва. Но не бива да забравяме, че от нас самите зависи да не бъде механично – думите на молитвата трябва да се произнасят внимателно. Други се оплакват, че готовите молитви са им чужди, защото не изразяват мислите и чувствата им. В известен смисъл тези молитви действително са чужди, но само дотолкова, доколкото картина на велик майстор е чужда и непонятна за ученика, или пък музиката на велик композитор – за начинаещия музикант. Тъкмо в това е и работата: ние ходим на концерти, в картинни галерии именно за да разберем какво представлява истинската музика, истинската живопис, за да формираме свой вкус. Ето защо понякога трябва да ползваме готовите молитви – за да се научим какви чувства, какви мисли, какви начини трябва да усвоим, за да изразяваме молитвите си, след като принадлежим към Църквата. Тези молитви ни помагат и в периоди на душевна празнота, когато почти нямаме какво да кажем.

Всеки от нас е не само това бедно и оголено до кости същество, което ние откриваме, когато останем насаме със самия себе си; ние още сме и образ Божий; и детето Божие, което живее във всеки от нас, е способно да се моли с най-възвишените, с най-святите молитви на Църквата. Трябва да помним това и да се ползваме от него. Предлагам ви към предишното упражнение да добавите и малко мълчание, три-четири минути, и да завършите с молитвата: „Помогни ми, Боже, да видя своите собствени грехове, никога да не осъждам ближния си и слава Богу за всичко!".

Преди да започнем да говорим за молитвите, които остават без отговор, искам да помоля Бога да просвети и мене, и вас, защото това е трудна и същевременно жизненоважна тема. Това е едно от най-големите изкушения, което всеки може да срещне по своя път, и поради което начинаещите и даже хората с молитвен опит изпитват голяма трудност да се молят на Бога. Защото много често хората се молят и им се струва, че се обръщат към празното небе.

Това се случва често, защото молитвите им са една безсмислена детинщина. Помня как един възрастен човек ми разказваше, че в детството си месеци наред е молил Бога да го дари с една изумителна способност, която имал дядо му – да изважда всяка вечер зъбите от устата си и да ги слага в чаша с вода, и колко щастлив бил по-късно, че Бог не изпълнил това негово желание. Често нашите молитви са именно така детински, както и тази. И те, разбира се, остават неизпълнени. Колко често сме сигурни, че се молим правилно, но се молим за нещо, което засяга и други хора, за които в момента изобщо не си и помисляме. Когато се молим за попътен вятър за себе си, не се замисляме за това, че той може да се окаже буря в морето за други, които са там, и че Бог няма да изпълни тази молба, която би нанесла вреда на другите.

Освен тези два очевидни момента, има и друга страна на въпроса, много по-съществена и дълбока: случва се да молим Бога от все сърце за нещо, което от всяка гледна точка ни се струва достойно да бъде чуто, а срещаме само мълчание; а да понесем мълчанието е много по-трудно, отколкото отказа. Ако Бог каже „не", то от страна на Бога това ще бъде все пак положителна реакция, а мълчанието е като че ли отсъствие на Бога и то ни довежда до две изкушения: когато молитвата ни не получава отговор, ние започваме да се съмняваме или в Бога, или в самите себе си. По отношение на Бога ние се съмняваме не в Неговото могъщество, не в Неговата власт да направи това, което желаем, а в Неговата любов, в Неговото съпричастие. Ние молим за нещо много важно, а Той като че ли не ни обръща внимание; къде е Неговата любов, Неговото състрадание? Това е първото изкушение.

Има и друго изкушение. Знаем, че ако имаме вяра колкото синапено зърно, планини бихме премествали, и когато видим, че нищо не се помръдва от мястото си, мислим си: „Вероятно моята вяра е някак порочна, някак неистинска?" Това също е неправилно, за него има друг отговор: ако внимателно прочетете Евангелието, ще видите, че в него има само една молитва, която не е получила отговор. Това е молитвата на Христос в Гетсиманската градина. Но в същото време знаем, че ако някога в историята Бог е бил съпричастен към нечия молитва, това, разбира се, е съпричастието към Своя Син пред Неговата смърт; ние знаем също, че ако съществува какъвто и да е пример за съвършена вяра, то това е именно в този момент. Но Бог е счел, че вярата на Божествения Страдалец е достатъчно велика, за да понесе Неговото мълчание.

Бог не дава отговор на молитвите ни не само когато са недостойни, но и когато Той намира у нас такава сила, такава дълбочина на вярата ни, че може да разчита на нас, че ще останем верни даже пред лицето на Неговото мълчание.

Помня една жена, неизлечимо болна; много години тя е живяла с усещането за Божието присъствие, а след това внезапно усетила Неговото отсъствие – действително реалното отсъствие; тогава тя ми написа: „Моля ви се, молете Бога да не се поддам на изкушението да си създам илюзия за Неговото присъствие, а да имам сили да приема Неговото отсъствие." Вярата на тази жена беше голяма. Тя беше способна да издържи на това изкушение и Бог й даде да понесе Неговото мълчание, Неговото отсъствие.

Запомнете тези примери, премислете ги, защото някога навярно ще ви се наложи да се окажете в подобно положение.

Не мога да ви дам никакво упражнение; искам само да помните, че винаги сме длъжни да пазим неизменна своята вяра и в любовта Божия, и в нашата собствена честна и правдива вяра. И когато ни се случи такова изкушение, нека да се помолим с молитвата, състояща се от две фрази, произнесени от Самия Иисус Христос: „В Твоите ръце предавам духа Си; Но нека бъде не Моята воля, а Твоята."

Опитах се да ви представя главните пътища, по които можем да тръгнем към молитвата; но значи ли това, че ако изпълните всички мои препоръки, непременно ще се научите да се молите? Не, разбира се, защото молитвата е не просто едно усилие, което можем да направим в момент на решимост да се молим; молитвата трябва да има дълбоки корени в живота ни; и ако животът ни противоречи на нашите молитви, или пък ако молитвите ни нямат нищо общо с живота ни, те никога няма да станат нито живи, нито реални. Разбира се, ние можем да намерим някаква пролука и да заобиколим тази трудност, като изключим от молитвите си всичко, което в собствения ни живот е несъвместимо с молитвата – все пак, защо да се срамуваме, или защо да се чувстваме неловко пред себе си! Но по този начин нищо не може да се разреши.

Другата трудност, с която постоянно се сблъскваме, е склонността към мечтателност: тогава молитвата ни изразява едно сантиментално настроение, а не същността на нашия живот. За тези две трудности съществува едно общо разрешение, а именно: да свържем живота си с молитвата така, че те да станат едно цяло, да превърнем молитвата си в живот. Много голяма помощ ще ни окажат готовите молитви, за които вече споменах, защото те представляват обективен и точен образец как на практика трябва да се молим. Бихте могли да си кажете, че те ни се струват неестествени и това е вярно в смисъл, че те изразяват живота на хора неизмеримо по-велики, отколкото сме ние, живота на истински християни. Но именно затова е хубаво да ползваме техните молитви, като се стараем да станем подобни на хората, за които тези молитви са естествени и правдиви.

Помнете Христовите думи: В Твоите ръце предавам духа Си. Тези думи, разбира се, са извън предела на нашия собствен опит; но ако ден след ден се учим да бъдем хора, способни да произнесат тези думи искрено, с цялата им правдивост, ние не само ще направим молитвата си истинска, но и самите ще станем истински – в нова, истинска реалност ще станем синове Божии.

Ако вземете например тези пет кратки молитви, които ви предложих, ако вземете една след друга всяка от тези молби, ако се постараете да направите последователно всяка от тях свой девиз, лозунг за целия си ден, ще видите, че молитвата ще стане критерий и основа на вашия живот, но същевременно и животът ви ще се превърне във ваш съдия – против вас или за вас – ще ви обвинява в лъжа, когато произнасяте тези думи, или обратно – ще потвърждава, че сте им верни. Вземете всяка фраза от всяка молитва, ползвайте я като правило, ден след ден, седмица след седмица, докато не станете такъв човек, за когото тези молитвени думи станат смисъл на живота му.

Сега ни предстои да се разделим. Бях безкрайно радостен да беседвам мислено с вас, защото сме обединени от молитвата и от нашия общ интерес към духовния живот. Да бъде Господ Бог с всеки от вас и сред нас вовеки.

И преди да се разделим, предлагам Ти, читателю, да произнесеш с мене една кратка молитва, която ще ни съедини пред Божия престол:

Господи, не зная за какво да Те помоля. Ти Сам знаеш какво ми е потребно. Ти ме обичаш повече, отколкото аз мога да обичам себе си. Дай ми да прозра своите нужди, които са скрити от мен. Не дръзвам да прося нито кръст, нито утешение, само стоя пред Тебе. Сърцето ми е отворено за Тебе. Възлагам цялата си надежда на Тебе. Ти прозри нуждите ми, които аз не знам, виж и стори с мене според Твоята милост. Съкруши ме и ме подкрепи. Порази ме и ме изцели. Благоговея и стоя безмълвно пред Твоята свята воля, пред непостижимите за мене Твои пътища. Принасям себе си в жертва пред Тебе. Нямам други желания, освен желанието да изпълня Твоята воля. Научи ме да се моля, Ти Самият се моли в мене. Амин.


Превод: Венета Дякова


Из книгата на митрополит Антоний (Сурожки) "Молитвата и животът", ИК "Омофор" 2005














Източник: http://www.pravoslavie.bg/

СЛОВО ЗА ВЕЛИКА СЪБОТА

Ангелът се обърна към жените и им рече: не бойте се; зная, че търсите разпнатия Ииуса; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал”/Мат.28:5-6/.


Братя и сестри!


Случва се след дълга, мъчителна болест умира наш близък и взирайки се в него, ние се проникваме от чувство на покой и радост: преминали са мъчителните дни, преминало е страданието, преминал е предсмъртния час, преминало е отдалечаването от близките, когато час след час човек чувства, че той си тръгва и че оставя след себе си на земята любимите си същества.


А в смъртта Христова преминало и най-страшното – този миг на Богооставеност, който Го заставил в ужас да възкликне:”Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил?…


Случва се, стоим при постелята на току-що умрелия човек, и в стаята се чувства, като че ли се възцарява неземен мир – този мир, за който Христос е казал, че Той оставя Своя мир, такъв мир, какъвто земята не дава…


И така стоим днес пред гроба Господен. Преминали са страшните дни и часове на страдания. С плътта, с която е страдал Христос, сега Той почива; с душата, сияеща от славата на Божеството, Той слязъл в ада и разпръснал неговата тъмнина, и поставил край на тази страшна богооставеност, с която се представяла смъртта до Неговото слизане в нейните недра. Действително, ние се намираме в тишината на преблагословената събота, когато Господ е починал от Своите трудове.


И цялата Вселена е в трепет: адът е погинал; безнадеждната отделеност от Бога е победена с това, че Сам Бог е дошъл в мястото на последното отлъчване. Ангелите се покланят на Бога, възтържествувал над всичко страшно, което земята е създала: над греха, над злото, над смъртта, над разлъката с Бога.


И ето ние трепетно ще чакаме този миг, когато тази нощ и до нас ще достигне  победоносната вест и ще видим сиянието на Възкръсналия Христос…


Ето защо е така тиха литургията в тази велика събота е защо, още преди да сме възкликнали:”Христос възкресе!” ние четем Евангелието за Възкресение Христово. Той удържал Своята победа, всичко е направено: остава ни само да лицезрем чудото и заедно с всички твари да влезем в това тържество, в тази радост, в това преобразяване на света.



Слава Богу за Кръста, слава Богу за смъртта на Христа, за Неговата Богооставеност, слава Богу за това, че смъртта вече не е край, а само сън, заспиване… Слава Богу за това, че няма повече прегради ни между хората, ни между нас и Бога! С Неговия Кръст, С неговата любов, с Неговата смърт, със слизането в ада и Възкресението и Възнесението, които ние ще чакаме с такава надежда и радост, и с даровете на Светия Дух, Който живее и диша в Църквата, всичко е завършено – остава ни само да приемем това, което  е дадено, и да живеем с това, което ни е дарувано от Бога! Амин.   

Източник:  http://www.pravmladeji.org/

СЛОВО ЗА ВЕЛИКИ ПЕТЪК

В името на Отца и Сина и Светия Дух!


Братя и сестри!


Пред нас е гробът Господен. В този гроб лежи многострадалният, изтерзаният, измъченият Син на Девата. Той умрял; умрял не само, защото някога някакви хора, изпълнени със злоба, Го погубили. Той умрял за всеки от нас, заради всеки от нас. Всеки от нас носи върху себе си дял от отговорността за това, което се е случило, за това, че Бог, не търпейки отпадането, осиротяването, страданието на човека, станал също Човек, влязъл в областта на смъртта и страданието, за това, че Той не намерил тази любов, която би спасила света и се подложил на тази трагедия, която ние наричаме Страстни дни /дни на страданията/ и смърт Христова на Голгота.


Ще кажете: Нима ние сме отговорни за това – та ние не сме живели тогава? Да! Не сме живели! А ако сега се яви Господ на земята – нима някой от нас може да помисли, че ще се окаже по-добър от тези, които тогава не Го познали, не Го обикнали, отхвърлили Го и, за да се спасят от осъждането на съвестта, Го погубили с кръстна смърт? Често ни се струва, че тези хора, които тогава извършили това, са били толкова страшни, а ако  се вгледаме в техния образ – какво ще видим?


Ще видим, че те са същите, като нас: техният живот бил прекалено тесен, за да се всели в него Бог; живот им бил твърде малък и нищожен, за да може тази любов, за която говори Господ, да намери в него простор и творческа сила. Трябвало или този живот да се разпори по шевовете да израсте в степента на човешкото призвание, или Бог да бъде изключен окончателно от този живот. И тези хора, подобно на нас, това и направили.


Подобно на нас, защото колкото пъти в нашия живот нашия постъпваме като някой от тези, които са участвали в разпъването на Христа. Да погледнем Пилат: с какво той се отличава от тези служители на държавата, на обществеността, които преди всичко се боят от човешкия съд и отговорност и които, за да се застраховат, са готови да погубят човека? Пилат се стараел да запази мястото си, стараел се да не попадне под осъждането на своите началници, старал се да не стане омразен на своите подчинени, да избегне метежа. И макар и да признал, че Иисус не е виновен в нищо, Го предал на погибел.


На хората около него – воините им било все едно кого разпъват, те не били “отговорни”, те изпълнявали заповед… А колко пъти с нас се е случвало същото? Получаваме разпореждане, които има нравствено измерение, разпореждане, за което ще носим отговорност  пред Бога и отговаряме: Не е наша отговорността… Пилат си измил ръцете и казал на иудеите, че те ще отговарят. А воините просто изпълнили заповедта и погубили човека, даже без да си задават въпроса кой е Той: просто един осъден…


Но не само Го погубили, не само изпълнили своя, така да се каже, дълг. Пилат им предал Иисуса за поругание; колко пъти всеки от нас би могъл да забележи в себе си злорадство, готовност да се погаври над човека, да се  надсмее над неговото нещастие, да прибави към неговата болка излишен удар, излишна плесница, излишно унижение! А когато това се е случило с нас и изведнъж нашият поглед е срещнал погледа на човека, когото сме унизили, когато той вече е бил бит и осъден, тогава и ние, и неведнъж, навярно по-своему, разбира се, сме правили това, което направили воините, което направили слугите на Кайафа: те завързали очите на Страдалеца и Го били. А ние? Колко често с нашия живот, с нашите постъпки като че ли закриваме очите на Бога, за да ударим спокойно и безнаказано – човека или Самия Христос – в лицето!


А кой предал Христос на разпятие? Някакви свръхзлодеи ли? Не – хора, които се страхували за политическата независимост на своята страна, хора, които не искали да рискуват с нищо, за които земното строителство се оказало по-важно от съвестта, правдата, от всичко –само и само да не се разклати крехкото равновесие на тяхното робско благополучие. А кой от нас не знае това от своя живот?


Нима не е видно, че хората, които убили Христа, са били такива, каквито сме и ние? Че те били движени от същите страхове, от същите въжделения, на които сме подвластни и ние? И ето ние стоим пред този гроб, и всеки от нас би трябвало да съзнава, че ние сме блажени, че не сме били подложени на това страшно изпитание – на среща тогава с Христос – тогава, когато бихме могли да сгрешим и да Го възненавидим, и да застанем в тълпата на викащите:”Разпни Го, Разпни Го!”


Нека да застанем пред съда на нашата съвест и с покайно настроение, със  страх и трепет да се приближаваме до свещената Плащаница. Нека всеки от нас разбере, че Спасителят е умрял за всеки от нас, и да благодарим на Бога за спасението, което ни се предлага и покрай което ние така безразлично преминаваме, тогава когато то е струвало такава страшна цена и на Бога, и на Божията Майка, и на апостолите. Амин.


 Източник: http://www.pravmladeji.org/

СЛУЖБАТА „ДВАНАДЕСЕТТЕ ЕВАНГЕЛИЯ” НА СТРАСТНИЯ ЧЕТВЪРТЪК

Вечерта или късно през нощта на Страстния четвъртък се чете разказа за последната среща на Господ Иисус Христос със Своите ученици около пасхалната трапеза и за страшната нощ, прекарана самотно от Него в Гетсиманската градина в очакване на смъртта, разказа за Неговото разпятие и за Неговата смърт…


Пред нас преминава картината на това, което станало със Спасителя, поради любовта Му към нас; Той би могъл да избегне всичко това, ако само бе отстъпил, ако само бе поискал да спаси Себе Си и да не довърши това дело, заради което Той дошъл!.. Разбира се, тогава Той не би бил Този, Който на практика е бил; Той не би бил въплътената Божествена любов, Той не би бил наш Спасител; но колко скъпо струва любовта!


Христос прекарва една страшна нощ лице в лице с идващата смърт; и Той се бори с тази смърт, която идва върху Него неумолимо, както се бори човек пред смъртта. Но обикновено човек просто беззащитно умира; тук станало нещо по-трагично.


На Своите ученици Христос преди това е казал: Никой не взема от Мене живота – Аз свободно го отдавам… И ето Той свободно, но с какъв ужас го отдавал… Първият път Той се молил на Отца: Отче! Ако може това да Ме отмине – да отмине!.. и се борил. И вторият път Той се молил: Отче! Ако не може да Ме отмине тази чаша – нека бъде… И едва на третия път, след нова борба, Той могъл да каже: Да бъде Твоята воля…


Ние трябва да се замислим над това: на нас винаги - или често – ни се струва, че Му е било лесно да отдаде Своя живот, бидейки Бог, станал човек: но Той, нашият Спасител, Христос, умира като Човек: не със Своето безсмъртно Божество, а със Своето човечество, с живото, истинско човешко тяло…


И след това ние виждаме разпъването: как Го убивали с бавна смърт и как Той, без една дума на упрек, се отдал на мъката. Единствените думи, отправени от Него към Отца за мъчителите, били: Отче, прости им – те не знаят, какво правят…
Ето на какво трябва да се научим: пред лицето на гоненията, пред лицето на униженията, пред лицето на обидите – пред хилядите неща, които далеко-далеко отстоят от самата мисъл за смъртта, ние трябва да погледнем човека, който ни обижда, унижава, иска да ни унищожи и да се обърнем с душа към Бога, и да кажем: Отче, прости им: те не знаят, какво правят, те не разбират смисъла на нещата…



Превод: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

СЛОВО ЗА ВЕЛИКА СРЯДА

В името на Отца и Сина и Светия Дух!


Братя и сестри!


Ние вече наближаваме към самите Господни страдания, и от всичко, което сме чули, става ясно, че Господ може всичко да прости, всичко да очисти, всичко да изцели и че между нас и Него стоят само две прегради. Едната преграда – това е вътрешното отричане от Него, тази загуба на вярата в Неговата любов, тази загуба на надеждата в Него.


Петър се отрекъл от Христа, Иуда Го предал. Двамата биха могли да споделят една и съща съдба: или двамата да се спасят, или и двамата да погинат. Но Петър съхранил увереност, че Господ, познавач на нашите сърца, знае, че въпреки неговото отричане, малодушие, страх, у него се е съхранила любов към Него – любов, която сега раздирала неговата душа от болка и срам.


Иуда предал Христа, и когато видял резултата от своето действие, загубил всяка надежда, струвало му се, че Бог вече не може да му прости, че Христос се отвърнал от него така, както той сам се отвърнал от своя Спасител и той тръгнал към вечната погибел.


При Петър дошли другите ученици, те го взели със себе си, негледайки на неговата измяна. Иуда сред тях бил чужд, нелюбим, неразбран, при него, след неговата измяна, никой не дошъл. Ако измяната на Иуда била станала след Христовото Възкресение, след като учениците са получили дара на Светия Дух, може би, те не биха го оставили да погине в такава страшна самота, не само без Бога, но и без хората. Христос не изоставя никого… Може би бездънната премъдрост Божия и безграничната, кръстна Негова любов и него не ще остави…

От Бога, както вече казах, може да ни отдели нашето отричане и бягство от него, неверието в Неговата любов, в Неговата вярност. Но има и друго, което може да ни отдели от Бога: това е лъжата и лицемерието. Тази лъжа на хората, които не искат да се вгледат в себе си, не искат да се видят такива, каквито са, които искат да излъжат себе си, да излъжат Бога, да излъжат другите и да проживеят в света на илюзиите, в света на нереалността, в който се чувстват спокойно и безопасно; ето това също може да ни отдели от Бога…


Веднъж попитали един подвижник как може да живее с такава радост в душата, с такава надежда, когато съзнава колко е грешен? И той отговорил:”Когато застана  пред Бога, Той ще попита: Съумял ли си да Ме обичаш с цялата си душа, с целия си разум, през целия си живот?… И аз ще отговоря: Не, Господи!… И Той ще ме попита: Но поучавал ли се от това, което би могло да те спаси, чел си Моето слово, слушал ли си наставленията на светите отци? И аз ще Му отговоря: Не, Господи!… И тогава Той ще ме попита: Но старал ли си се изживееш достойно живота си  поне според човешкото си призвание?… И аз ще отговоря: Не, Господи!… И тогава Господ ще погледне с жалост моето скръбно лице, ще се вгледа в съкрушеното ми сърце и ще каже: В едно ти си бил добър – ти си останал правдив докрай; ела в Моя покой!…


Днес четохме за това как блудницата се приближила до Христа: непокаяла се, неизменила своя живот, а само поразена от дивната, Божествената красота на Спасителя; ние видяхме, как тя се притиснала към нозете Му, как плакала над себе си, изобразена от греха, и над Него, такъв прекрасен в света така страшен. Тя не се каела, не искала опрощение, нищо не обещавала, - но Христос за това, че тя проявила такава чувствителност към светинята, такава  способност да обича, да обича до сълзи, и опростил греховете… И когато Петър бил опростен от Него, той също съумял много да Го обича, може би, повече от мнозина праведници, които никога не си тръгнали от Спасителя, защото му било простено така много…


Братя и сестри, ние не ще успеем да се покаем, не ще успеем да изменим живота си в тези настъпващи дни на Господните страдания. Но нека се приближим до Христа както блудницата, както Мария Магдалина: с всичките си грехове, и заедно с това да се отзовем  с цялата си душата, с цялата си сила, с цялата си немощ на светинята Господня, да повярваме в Неговото състрадание, в Неговата любов, да повярваме в Неговата вяра в нас, и да се надяваме с такава надежда, която не може с нищо да бъде съкрушена, защото Бог е верен и Неговото обещание ни е ясно: Той дошъл не да съди света, а да спаси света... Да дойдем при Него, и Той ще ни помилва и спаси. Амин.


 Източник: http://www.pravmladeji.org/