неделя, 31 март 2013 г.

Любовта Христова


 Да любите един другиго така, както Аз ви възлюбих... Тези думи достигат сърцето ни и радват душата ни, в същото време ни се струва изключително труден подвиг, когато трябва да ги изпълним, да ги въплътим в живота. За любовта може да се говори на различни плоскости; има обичайна проява на любовта, както се обичат членовете на едно семейство, както бащата и майката обичат своите деца, както децата отговарят на тази любов, както радостната светла любов съединява младоженеца и булката; това е радостта, светлината, която пронизва тъмата на обичайния живот. Но в нея има крехкост и несъвършенство. Сигурно знаете как децата са обичани от родителите, но са безсилни да отговорят на тази любов; в определени моменти - да, но не постоянно. Вие знаете, че между брятата и сестрите има естествена обич, но в същото време тя не ги изпълва изцяло. Затова не бива да се твърди, че тази естествена човешка любов е изпълнение на Христовата заповед, че тя представлява Царството Божие на земята дошло в сила.

За какво тогава става дума? Христос ни казва, че трябва да любим един другиго; Той не прави никакви разлики; какво иска да ни каже с това? Че трябва да ценим всеки човек, всеки срещнат, познат и непознат, чужд, привлекателен или не, като човек с вечна съдба. Това е човек, когото Бог е призовал от небитие към живот, за да направи своя неповторим принос в живота на човечеството. По човешки той може да не ни харесва, да ни е чужд, непонятен за нас - но той е извикан от Бога и поставен в света, за да внесе в него нещо, което ние не сме в състояние да внесем. И още повече: той е поставен на моя жизнен път, за да ми се открие нещо. Най-напред, за да ми се открие, моята неспособност да виждам всеки човек като икона; умеем ли да се гледаме един другиго по този начин? Боя се, че не умеем, че има хора, които са ни близки, скъпи, а другите, в най-добрия случай, са ни просто чужди.

На тези „чужди” хора трябва да обърнем особено внимание, защото те поставят пред нас въпроса: ти с Христа ли си, или без Него? Защото този човек, когото Христос възлюби до смърт кръстна, ти не щеш да го знаеш. Той ти е чужд, той ти е непонятен, не ти влиза в работата; ако го нямаше на света, би ти било също така просто и хубаво. Нима това е християнска любов? Трябва да се научим, когато срещаме някой човек да го погледнем и да кажем: това е икона Христова, това е образ Божий, този човек е пратеник Божий. Той е изпратен, за да ме научи на нещо, за да ми донесе нещо, за да постави пред мен въпрос, изискване Божие. Понякога ние можем да направим това след време; а понякога не успяваме, докато не стане късно.

Спомням си разговор с един руски свещеник от ранната емиграция, който е бил воин в Бялата армия, който всички години на емигрантския си живот беше посветил на борбата с болшевизма, който с цялата си душа отхвърляше Сталин. И в един момент той разбра, че Сталин е умрял. И в този момент с него се случило нещо, което той не очаквал; той помислил: ами ако Бог съди Сталин така, както аз го съдех и досега не мога да престана да го съдя?! Аз го ненавиждах; нима Бог, когато той застане пред Него, ще го срещне с ненавист, с отхвърляне, и то не временно, а навеки!? И аз си спомням, че той ми каза как изпаднал в такъв ужас за себе си, че се втурнал в олтара, хвърлил се на колене и казал: Господи, прости ми за ненавистта, която имах към този човек! Той сега е пред страшния съд; Господи, не приемай моето осъждане против него... Това е крайност; това е такова положение, в което никой от нас не се намира, и дай Боже, да не попада; но кой знае? Колко хора има, които ние не обичаме, не приемаме, отхвърляме, макар и не в такава степен...
Та нека помислим за това, на какво ниво на любовта се намираме. Намираме ли се на нивото на любовта на децата към родителите, на булката и младоженеца един към друг, на неразделните приятели, на които никога не им се е налагало да се сблъскат с болката и отрицателните качества на любимия? Или се намираме в положението на тези хора, които са заобиколени от чужди, за които моят ближен не съществува - обичам го, доколкото той не ми пречи да живея, отхвърлям го в момента, когато той застане на пътя ми... Ако можем да мислим така за когото и да било (и аз съм сигурен, че ние можем да мислим така за мнозина около нас), то ние още не сме се научили какво значат Христовите думи: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих... Той възлюби всекиго от нас не за неговата добродетел, не за неговата красота, не за това, че той е толкова добър, а заради това, че му е толкова нужна любов, за да стане човек, заради това - да може той да се опомни, за да стане нова твар, за да влезе в него живот...

И ето, да се погледнем един другиго, макар и в нашия храм, макар и сред нашите познати, и да се запитаме: обичам ли аз този човек с такава любов? А ако не, то аз още не съм започнал да обичам с Христовата любов. И колко е страшно това, колко страшно е да си помислиш: когато застана пред Бога, около мене ще има хора, които съм познавал цял живот, и ще кажа: тези хора никога не съм обичал, не ги обичам и не желая да ги зная. Искам да вляза в Твоя рай, Господи, там няма място за тях, както няма за тях място и в моето сърце на земята!.. Да помислим, защото тази заповед Христова: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих - не е обикновена заповед; тя изисква от нас съвършено нов обрат в живота. Да помислим, да помислим даже просто за този човек, който стои сега до нас: той свой ли ни е, или чужд? Той съществува ли за мене, или не съществува? А ако съществува, то в каква степен? Как?

Да помислим за това, защото рано или късно ще застанем пред Христос, Който ще ни каже: Аз заради този човек дойдох на света, заради този човек умрях на Кръста. И ако ти го отхвърляш, то отхвърляш и целия Мой подвиг на любовта; ти по свой избор ставаш чужд на Мене. Амин!


Превод Теменужка ВИТАНОВА


Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/21-2002/mAntonii.htm


събота, 30 март 2013 г.

Човекът - икона за слава Божия

В деня на Тържеството на Православието ние празнуваме едно църковно събитие: края на епохата на седемте Вселенски събора. На седмия Вселенски събор е провъзгласен догматът за иконите, който ни казва, че ставайки човек, Бог е станал изобразим, че със Своето въплъщение невидидимият, непостижим Господ придобил човешки лик, и че Божественият лик може да бъде изобразен с линии и цветове, не като портрет, а като вътрешен, тайнствен Божи образ, опознат и преживян в Църквата.

Колко чудно е това: Бог има лице и ние можем да съзерцаваме това лице; и пред иконата, която изразява църковния опит, църковното знание за Бога, ние действително можем да преклоним колене с любов, благоговение, с нежност. Бог стана един от нас, без да престава да бъде непостижим, велик Бог, самият Живот, самата Святост, самата Непостижимост. И заедно с това по нов начин се разкриват думите на Стария Завет за това, че ние сме създадени по образ Божи; всеки от нас е икона. Какво чудо! Гледайки се един друг, така както гледаме иконата, ние можем с очите на вярата, с очите на любовта, с очите на богопочитанието да прозрем Божия образ.

В Новия Завет се казва, че ние трябва да отдадем кесаревото кесарю и на Бога онова, което принадлежи на Бога. Това е казано, когато дали на Спасителя Христос един динарий с изображение на римския кесар и Той отговорил: дайте това, върху което е положен печатът на света, печатът на властта, печатът на земята, на този, на когото това е скъпо; а на Бога давайте това, което е запечатано с Неговия печат… И всеки от нас е образ Божи, върху всеки от нас е печатът, който ни прави Божии, и това ние не можем да дадем на никой друг – само на Бога.

И днешният празник на иконите ни говори не само за изписаните икони, не само за това, че Бог е изобразим, че Бог стана човек и Той има човешко лице и образ; но ни казва също как трябва да се отнасяме към това, че всеки от нас е свята икона на Бога. Как трябва да се отнасяме към себе си и един към друг, ако това го разбираме, ако само можем да си спомним за това! Има осквернени икони, потъпкани, обезобразени от човешката злоба; и тези икони ни стават толкова скъпи, сякаш са икони-мъченици; иска ни се да запазим тези икони, да ги обградим с любов, за да ги съхраним, защото са пострадали от човешката неправда… Така трябва да гледаме и един на друг, защото грехът е обезобразил човека, защото човекът е ранен и е така трудно да видим в него Божията красота и слава. Тогава ни се налага дълбоко да се вгледаме в този свят и осквернен образ, трябва да вложим всичките си сили, всичката си любов, цялото си благоговение, за да може тази икона, нарисувана не на дърво, а в душата на човека, в неговия облик и образ, да се очисти, изцели, отново да се освети, да стане икона за слава Божия.

И ето, днес ще влезем във втората седмица на Великия пост, в края на която св. Григорий Палама ще провъзгласи славата на човека, ще каже, че Божията благодат, живееща в човека, вселяваща се в него, докосваща го, изцеляваща го, правеща го нов, че тази благодат е Самият Бог, вселяващ се в нас. С какво благоговение трябва да гледаме един на друг, с колко трепет и благоговение трябва да се отнасяме един към друг, без да обръщаме внимание на нашите немощи, слабости, грехове, защото ние сме образ: осквернен, но и осветен.

Превод: П. Спирова


На изображението: Бог въвежда Адам в рая. Стенопис от катедралата в Монреал, Италия.

Източник: http://dveri.bg/k9p9y

четвъртък, 28 март 2013 г.

Вечерна молитва


/автор: Митрополит Антоний Сурожки/
Пристъпваме към нощта, която на мнозина от нас ще донесе покой, ще отложим тежестите на деня, умората, тревогата, напрежението, угрижеността. Ще оставим всичко това на прага на нощта и ще влезем в забравата. Ние сме беззащитни в тази забрава; в нощните часове единствено Господ може да ни запази, да ни скрие под крилото Си. Той е силен да огради сърцата ни срещу всичко, което може да се надигне от още неочистените ни, непросветени, неосветени дълбини.
Той е силен да огради мислите ни, съновиденията ни, да спаси телата ни.
Да влезем в нощния покой, но нека преди това си спомним за тези, които ще влязат в една нощ, изпълнена с тревога. В болницата или в стаята на болния има хора, които няма да заспят, защото ги боли, защото се страхуват, защото се тревожат за любимите си хора; едни ще носят заедно с тях тежестта на болестта им, а други ще осиротеят с тяхната смърт.
Има хора, които са в самотата на затвора; някои от тях са млади и някъде отвъд стените е момичето, което обичат, там са децата им, приятелите им, там е свободата; там е била и надеждата, а сега не им е останало нищо. Има затвори, в които нощите са ужасни. Там сега започват разпити, които се влачат дълги часове в сърцевината на нощта. Някого ще бият, друг ще бъде подложен на изтезания. Тези хора ще се върнат в своите килии безсилни и ще встъпят в деня, в който не ги очаква никаква радост, само страхът пред идващата нощ. Сега над тях се сключва нощта и страхът обгръща телата и душите им.
Във всички градове нощта може да бъде шумна, да бъде нощ на кръчмите, на хазартните игри, нощ на пияници, нощ, в която младежи и девойки ще загубят чистотата си; когато съпрузи, забравили любовта, обхванати само от желание, ще бъдат груби един с друг.
Има хора, които ще загубят честта си и които ще се срамуват да се събудят на сутринта. Има и такива, които се възползват от всичко това; те съблазняват, те тровят с наркотици, те се смеят с демонски смях, без да разбират, че се решава вечната им участ. Първите да пази Господ, а тези да помилва!
В тази нощ има и такива, които ще стоят пред Бога: майката до възглавницата на детето си;
жената или мъжът край умиращата си половинка, всички, които ще посветят нощта на молитва. Има в тази нощ едно момче, което на единайсет години напусна Москва, като каза на майка си: “Бог ме зове да се моля в гората”. Минаха пет години и той е сам в горските дебри, сред снеговете на лютата руска зима.
И още много, много други! В тази нощ лекарят няма да заспи, болногледачката ще се бори със съня. Съществува цял един свят на живот и страдания, на надежда, смърт…и радост, и Божествено присъствие.
И всичко е в тази нощ. Преди да се отдадем на почивка, да благодарим на Бога за всичко, което ще ни изпрати, и да помолим, докато ние спим, забравили всичко, Той да помни страдащите тела – както на болния, така и на проститутката; да помни детето и стареца; затворника, когото разпитват, и онзи, който го разпитва; възползвалият се от чуждата слабост и сломеният от своята собствена; застаналият пред Бога в пламенната си борба между живота и смъртта на света. Нека Tой спомене всички в Своето Царство и нека изпрати мир, прошка и милост. Нека самият ужас да бъде не край, а ново начало. Нека Този, Който пред лицето на предателството позна пределния ужас в Гетсиманската нощ, да си спомни за всички, на които тази нощ няма да донесе покой и отдих. Нека Той да спомене и нас, ранимите и беззащитните: предаваме се в Неговата ръка с вяра, с надежда и радост за това, че в мярата на силите си ние Го обичаме и че сме обичани от Него чак до Кръста и до Възкресението. Амин.
/Автор:  Митрополит Антоний Сурожки, из книгата „Молитвата и животът“ /

понеделник, 25 март 2013 г.

Благовещението на Пресвета Богородица


Благовещението – това е денят на Благата вест: на това, че се намери в целия човешки свят една Дева, вярваща толкова силно на Бога, способна на толкова дълбоко послушание и доверие, че от Нея можеше да се роди Божият Син. Св. Григорий Палама казва, че Въплъщението щеше да е също толкова невъзможно без свободното човешко съгласие на Божията Майка, колкото и без творческата воля на Бога. И в този ден на Благовещението ние виждаме в Божията Майка, онази Дева, Която с цялото си сърце, с целия си ум, цялата си душа, цялата си сила се е доверила на Бога – докрай.

А Благата вест беше наистина страшна: явлението на ангела, този поздрав: "Благословена си Ти между жените, и благословен е плодът на Твоята утроба", не са могли да не предизвикат не само учудване, не само трепет, но и страх в душата на девойката, не познаваща мъж: как е възможно това?...

И тук долавяме разликата между колебливата – макар и дълбока – вяра на Захарий, бащата на Йоан Предтеча, и вярата на Божията Майка. На Захарий също му бе възвестено, че жена му ще роди син – по естествен начин, въпреки голямата й възраст; и ето къкъв е отговорът му на тази вест от Бога: Че как може да стане това? Че то това е невъзможно! А Ти с какво можеш да ми го докажеш? Каква гаранция можеш да ми дадеш?... Божията майка поставя въпроса само така: Как може да стане това с мен – нали съм дева?... И на отговора на ангела, че то ще стане, Тя отговаря само с думи на пълно себепредаване в Божиите ръце: Ето Рабинята Господня; да Ми бъде според словото ти...

Думата "робиня" в днешния език означава поробеност; някога обаче славяните наричали роб човека, който предавал целия си живот на някого другиго. И Божията Майка наистина предаде на Бога Своя живот, Своята воля, Своята съдба, приемайки с вяра – тоест с непостижимо доверие – вестта, че Тя ще бъде Майка на въплътения Син Божи. За Нея праведната Елисавета казва: Блажена повярвалата, защото ще се изпълни реченото И от Господа.

В Божията Майка ние виждаме изумителната способност да се довери на Бога докрай; но тази способност не е природна, не е естествена: такава вяра може да се придобие само с подвига на любовта към Бога. Подвиг, защото отците казват: пролей кръв, и ще приемеш дух... Един от западните писатели казва: Въплъщението стана възможно тогава, когато се намери една Дева-израилтянка, Която с цялата си мисъл, с цялото си сърце и душа можа да изрече Божието Име тъй, че То стана в Нея плът.

Ето го благовестието, за което сега слушахме в Евангелието: че човешкият род роди, принесе на Бога в дар Дева, Която в Своята царствена човешка свобода бе наистина способна да стане Майка на Божия Син, предал Се свободно заради спасението на света.


Източник: http://sveticarboris.net/

събота, 23 март 2013 г.

Неделя Православна


Първата неделя от поста e неделя на тържеството на Православието. Това празнуване е свързано със спомена за победата на Вселенската Църква над иконоборческата ерес (през VІІІ век). Но празникът има и по-широк смисъл, който напомня за деянията на Седемте вселенски събора, отстояли евангелското Откровение. Всички големи ереси на Изтока са посягали на самата същност на Откровението – учението за Богочовечеството на Христа. Забранявайки изобразяването на Богочовека, иконоборците всъщност се отказват от вярата в истинността на Въплъщението.

На Седмия Вселенски събор бил провъзгласен догматът за иконопочитанието, който ни казва, че когато е станал човек, Бог е станал изобразим, че със Своето въплъщение невидимият и непостижим Господ е получил човешки лик, и че Божият лик може да бъде запечатан в линии и цветове – не като портрет, а като вътрешен и тайнствен образ Божи, познат и преживян от земната Църква.

В Новия Завет има думи за това, че трябва да отдаваме кесаревото кесарю, а Божието Богу. Тези думи са били казани, когато на Спасителя дали динарий, с отпечатан образа на римския кесар. Христос отсъдил – давайте това, което носи печата на света, печата на властта, печата на земята, на този, за когото всички тези неща са ценни; а на Бога давайте това, което е запечатано с Неговия печат. Всеки от нас е образ Божи, всеки носи върху себе си този печат, който ни прави Божии и който не може да бъде даден на никой – само на Бога. Днешният празник говори не само за ръкописните икони, не само за това, че Бог е изобразим, че е станал човек и е придобил човешки лик и образ, но ни казва и как да се отнасяме към това, че всеки от нас е свята икона Божия; как бихме се отнасяли към себе си и един към друг, ако помнехме и разбирахме това.

Има осквернени икони, изпочупени и обезобразени от човешка злоба, и те ни стават толкова скъпи, сякаш са мъченици; иска ни се да защитим такива икони, да ги обкръжим с любов, да ги опазим, защото толкова са пострадали от човешката неправда... Така би трябвало да гледаме един на друг, когато видим, че даден човек е обезобразен от греха, когато е ранен, когато е толкова трудно да прозрем в него красотата и Божията слава. Тогава трябва дълбоко да се вгледаме в този свет и осквернен образ, тогава трябва да вложим всичките си усилия, цялата си любов и благоговение, за да може иконата, нарисувана не върху дърво, а в душата на човека, да се очисти, изцели, да се освети отново и да стане икона на Божията слава.


Превод: Илиана Александрова
Източник: http://www.pravoslavie.bg/

Проповед за Неделя на Православието

"Дивно чудо наистина: Бог ни се е явил със Свое лице и ние можем да съзерцаваме това лице, и можем с цялата си любов и благоговение да паднем на колене пред Неговата икона, защото тя е отражение на църковния опит, на църковното познание за Бога. Бог ни се яви като един от нас, но без да престава да бъде непостижимият, великият Бог, Който Сам по Себе Си е образ на Живота, Светостта, Непостижимостта. Едновременно с това Ветхозаветното слово ни се открива в нова светлина: всеки от нас е творение по образ Божий; всеки от нас - една икона. Чудно нещо наистина! И когато гледаме един към друг, и когато отправяме взор към иконата с очите на вярата, с очите на любовта, с очите на богопочитанието ние можем да съзрем образа Божий….

Има икони осквернени, поругани, обезобразени от човешка злоба, и тези икони ни стават изключително скъпи - те са нещо като икони-мъченици и на нас ни се иска да ги спасим, да ги оградим с любов, да ги пазим, защото са пострадали ужасно от човешкото беззаконие…

Именно така трябва да гледаме и един на друг: видим ли човек обезобразен от греха, човек наранен, у когото е трудно да съзрем красотата и славата Божии, тогава трябва се вгледаме много внимателно в този свят, но осквернен образ, и трябва да вложим огромен труд, безкрайна любов, цялото си благоговение, за да може тази икона, изписана не върху дърво, а в душата човешка, в неговия образ и същина, да се очисти, да се изцели, да се освети отново, да бъде икона за слава Божия.


И ето, сега, пред прага на втората седмица от Великия пост, в края на която преподобният Григорий Палама ще прогласява славата човешка, ще ни каже, че Божията благодат у човека, около човека и с човека, която го изцелява и обновява, тази благодат е Сам Бог, Който живее в нас. С безпределно благоговение сме длъжни да гледаме един на друг, с безкраен трепет и страхопочитание трябва да се отнасяме един с друг, без да се взираме в нашите немощи, слабости, грехове, защото макар да сме образ осквернен, ние сме и образ осветен. Амин." (Митрополит Антоний Сурожский)

понеделник, 18 март 2013 г.

Митрополит Антоний Сурожски. "Встреча"


Неделя на прошката

Защо всички ние тук, и множество други като нас, идваме в Църквата? Защо се присъединяваме към нея? Не поради това ли, че тя е място, където всички могат да дойдат с увереността, че са обичани, че ще бъдат приети като братя и сестри, като деца или като родители, с ласка, с благоговение, с грижовност... Ние сме обичани от Бога, и Църквата е мястото, където Бог ни посреща с любов, със спасителна грижа; мястото, където никой не е излишен, където всеки е желан, и по думите на апостола, всички са "свои" – и на Бога, и на хората.

Идват различни хора. Образно казано, едни от нас идват с цялата си сила, слава, здраве и духовна зрялост; други идват, като деца, недокоснати, неопетнени от злото и греха, понякога само наранени от тях. Но идват и хора, както вероятно повечето от нас, които са преминали през живота, и които този живот е ранил: слепци, които не виждат Божията светлина, сияеща, искряща във всичко, сияеща във всеки човек; слепци, на които видимото е закрило зрението за невидимото, за които светът е станал тесен и тъмен, като затвор, и които идват в Църквата, защото в нея откриват простор, широта, дълбина, в нея откриват светлина и живот...

Всички ние се срещаме в Църквата, защото сме чули, че тук има надежда, че тук тържествува Божията любов. Всеки от нас е обичан, и затова всеки от нас е спасен: защото Божията любов е по-силна от смъртта, злото и греха. Любовта Божия е живот за нас; тази любов е усетена и от хората, и макар и несъвършено, не винаги с цялото си сърце (защото всички сме наранени, всички сме осакатени), въпреки това и ние умеем да се обичаме един другиго, да състрадаваме, да търпим и да прощаваме. Ние сме тук, защото сме разбрали, че тук източникът на живота...

И сега сме се устремили към по-славна цел. От евангелистите, апостолите, светиите, от Църквата знаем, че наближава денят на славата Божия, денят на Възкресението, денят, в който няма да има нощ. Всички ние сме готови да влезем в кораба, който ще ни отведе към бреговете на вечността... И в Писанията, и в съчиненията на отците, и в църковните песнопения, Църквата се сравнява с кораб, който ни води към вечността. На кораба ще бъде тясно, ще бъдат множество от нас; едни ще радват всички със своята невинност и чистота, други – невинни и чисти - ще раняват сърцата ни, щом погледнем какво са направили с тях чуждият грях, безумие и жестокост... Трети ще стоят като великани на духа, вдъхновявайки ни по този път; това са онези светци, паметта, на които ще честваме седмица след седмица в неделните и останалите дни на Великия Пост; светците, които ни показват как да живеем, разкриват ни величието на подвига, откриват ни как да се разтворим за Божията благодат и какви можем да бъдем: каква красота, какво величие може да просияе в нас за слава Божия, за спасение на ближния, за вечна радост на ангелите...

Някои тръгват по този път още неочистени и наранени от греха. С какво състрадание, ласка и трепет трябва да се отнасяме към тях!.. А други стъпват на този кораб повехнали, като че изгубили вяра в собствените си сили, надявайки се единствено на подкрепа и грижа от останалите. За тях св. апостол Павел казва: Вие, силни, носете немощите на слабите. – И на друго място: Понасяйте един другиму теготите, и така ще изпълните закона Христов...

Всички ние принадлежим към първата или към втората група, и всички се нуждаем едни от други по пътя. От седмиците на самоизследване, изповед и покаяние, встъпваме в седмиците, които разкриват пред нас силата Божия, развързват пътищата Божии и виждаме как действа Бог, как Неговата благодат може да преобрази човека, да го направи нова твар... С каква цена Бог върши това? С цената на Кръста, с ужаса на Гетсиманската градина, разпятието, богооставеността, слизането в ада: ето мярата на Божествената любов и тържеството Божие...

Да се приемем един другиго с любов и всичко да простим. Да не простим – означава да останем в мрака, когато сме се устремили към светлината, да не простим - означава да останем роби на греха, когато търсим свободата, да не простим – означава да запазим в себе си жилото на смъртта, когато очакваме възкресението, желаем го и се молим за него... Да простим един другиму всичко, с което сме се отегчили, оскърбили, унизили; всяко зло, което сме извършили в помрачение на ума, в безумие на сърцето, в колебание на волята, в бунт на плътта.


Пътят ни няма да е лек, може понякога да не бъдем верни на собствените си стремежи, да не бъдем верни на Бога и на най-доброто, което е в нас, но нека си спомним думите на св. Серафим Саровски, че са важни началото и краят на пътя.

Слово за покаянието



Когато постъпваме лошо, когато говорим непотребни неща, когато тъмни мисли се роят в главата ни или на сърцето ни падне помрачение, то ние, ако поне малко се проясним, почваме да чувстваме угризения на съвестта. Но угризенията на съвестта още не са покаяние; може цял живот да се самоупрекваме за лоши постъпки, за зли думи, за тъмни мисли и чувства – и да не се поправим. Угризението на съвестта действително може да превърне земния ни живот в ад, но то не ни отваря Царството Небесно. Към него трябва да се прибави нещо друго: това, което съставя самата сърцевина на покаянието, а именно – обръщане към Бога с надежда, с увереност, че Богу ще достигне и любов към нас, за да ни прости, и сила да ни промени.

Покаянието – това е онзи поврат в живота, обрат в мислите, промяна на сърцето, които ни обръщат с лице към Бога в радостна и трепетна надежда, в увереност, че макар да не заслужаваме милостта Божия, но Господ е дошъл на земята не да ни съди, а да ни спаси, дошъл е на земята не при праведните, а при грешните.

Но да се обърнем с лице към Бога с надежда, да Го призоваваме на помощ – това още не е всичко, защото в живота ни много неща зависят от нас самите. Колко често казваме: "Господи, помогни! Господи, дай ми търпение, дай ми целомъдрие, дай ми сърдечна чистота, дай ми правдиво слово!.." А когато ни се предостави възможност да постъпим според собствената си молитва, според влечението на собственото ни сърце – тогава не ни достига мъжество, не достига решителност на дело да пристъпим към това, което просим от Бога. И тогава покаянието ни, въздигането на душата ни остава безплодно.

Покаянието трябва да почне именно от тая надежда на Божията любов и заедно с това – от подвиг, мъжествен подвиг, когато се самопринуждаваме да живеем както трябва, а не както сме живели дотогава. Без това и Бог няма да ни спаси, защото, както говори Христос, не всеки, който казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството Божие, а онзи, който принесе плодовете на това Царство. Тези плодове са ни познати: мир, радост, любов, търпение, кротост, въздържание, смирение – всички тия дивни плодове, които биха могли да превърнат земята ни още сега в рай, само ако можехме като плодоносно дърво да ги принесем...

И така, покаянието почва с това, че изведнъж нещо ни удря в душата, съвестта заговаря, Бог ни стресва строго: Къде отиваш? Към смъртта? Това ли желаеш?... И когато отвърнем: Не, Господи, прости, помилвай, спаси ни! – и се обърнем към Него, Христос ни казва: Аз ти прощавам! А ти, от благодарност за такава любов, не поради страх, не за да избавиш себе си от мъки, а понеже в отговор на Моята любов си способен на любов – почни да живееш иначе...

И после какво?

Първото, на което трябва да се научим, това е да приемаме изцяло целия  си живота: всичките му обстоятелства, всички хора, които са влезли в него – понякога толкова мъчително – да ги приемаме, а не да ги отхвърлим. Докато не приемем живота си, цялото му без остатък съдържание като идващо от ръката Божия, ние не ще можем да се освободим от вътрешната тревога, от вътрешния плен и от вътрешния протест. Както и да говорим на Господа: Боже, искам да върша волята Ти! – от дълбините ни ще се надига вик: Но не и в това! Не и в онова!... Да, готов съм да приема ближния – но не този ближен! Готов съм да приема всичко, което ми изпратиш – но не това, което в действителност Ти ми пращаш... Колко често в минути на някакво просветление ние говорим: Господи, сега всичкоразбирам! Спаси ме, на всяка цена ме спаси!...

Ако в такъв момент пред нас изведнъж застанеше Спасителят или изпратеше Свой Ангел или Светец, който със страшни думи да ни укори, да изиска от нас покаяние и изменение на живота – то ние, може би, щяхме да приемем това. Но когато вместо ангел, вместо светия, вместо Сам да дойде, Христос ни изпраща ближен, и то такъв, когото не уважаваме, не обичаме, който ни изпитва и ни поставя вече в живия живот въпроса: Твоето покаяние на думи ли е или на дело? – тогава забравяме думите си, чувствата си, покаянието си и казваме: Махай се далеч от мене! Не от тебе ще получавам аз Божието наказание или наставление, не си ти човекът, който да ми разкрие новия живот... И така отминаваме и тоя случай, и тоя човек, когото Господ ни е пратил да ни изцели, та със смирение да влезем в Царството Божие, да понесем последиците от греховността си с търпение и с готовност всичко (както сами преди това говорехме) да приемем от Божията ръка. Ако не приемем от Божията ръка живота си, ако всичко, което е в него, не приемем, като от Самия Бог, тогава животът ни няма да е път към вечността; ние през цялото време ще търсим някакъв друг път, докато единственият Път е Господ Иисус Христос.

Бел. Мисълта на Владика Антоний е ясна, но поради слабостта на превода ни си позволяваме пояснение: да приемем живота си изцяло с обстоятелствата и хората не означава – ако сме в греха, да си седим там, например ако сме попаднали в "приятелска" компания, която ни съблазнява към празнословие, осъждане, пиянство, или в прелюбодейна връзка и пр. Светите Отци съветват да бягаме от изкушението и от хората и ситуациите, които могат да го предизвикат, като разбира се, не осъждаме тия ближни, не се превъзнасяме над тях.

Но това още не е достатъчно.

Ние сме окръжени от хора, с които отношенията ни понякога биват тежки. Колко често очакваме другият да дойде да се кае, да моли за прошка, да се унижи пред нас. Може би ние бихме простили, ако почувстваме, че ближният се е унижил дотолкова, че да ни е лесно да му простим. Но да прощаваме трябва не на тогова, който заслужава прошка – нима ние сами можем да очакваме от Бога заслужена прошка? Нима, когато отиваме при Бога и казваме: Господи, спаси ме! Господи, прости! Господи, помилуй! – ние можем да добавим: "защото съм го заслужил"? Никога! Ние очакваме прошка от Бога поради чистата жертвена, кръстна Христова любов... Същото очаква от нас и Господ по отношение на всеки ближен: не затова трябва да прощаваме на ближните, че са го заслужили, а защото сме Христови, защото ни е дадено в името на Самия Жив Бог и разпънатия Христа да прощаваме.

Но често ни се струва – ако можех само да забравя обидата, тогава бих простил, обаче не мога да забравя. Господи, дай ми забрава!... – Това не е прошка; да забравиш не значи да простиш. Да простиш означава да гледаш на човека такъв, какъвто е, в греха му, в непоносимите му черти, човек, който в живота е тежест за нас – и да кажеш: Аз ще те нося като кръст; ще те донеса до Царството Божие, независимо дали желаеш това или не. Добър или зъл – ще те взема на плещите си и ще те отнеса при Господа, и ще кажа: Господи, аз носих тоя човек цял живот, защото ми беше жал да не погине! Сега Ти му прости, заради моята прошка!..

Колко хубаво би било, ако можехме така да носим един другиму тежестите, ако можехме един други да носим и поддържаме; не да се стараем да забравим, а да помним. Да помним кой каква слабост има, кой какъв грях, у кого какво не е наред, за да не гоизкушаваме в това, да го пазим, та да не се подложи на съблазън именно в това, което може да го погуби... Ако можехме така да се отнасяме един към друг! Ако, когато човек е слаб, го окръжавахме с грижлива, ласкава любов, колко хора биха се опомнили, колко хора биха станали достойни за прошката, която им е дадена даром...


Ето това е пътят на покаянието: да влезем в себе си, да застанем пред Бога, да се видим осъдени, не заслужаващи нито прошка, ни милост, и вместо като Каин да бягаме от лицето на Бога, да се обърнем към него и да Му кажем: Вярвам, Господи, в Твоята любов, вярвам в Кръста на Твоя Син – вярвам, помогни на моето неверие!...

А после да вървим по пътя Христов, както сега говорих: всичкода приемаме от Божията ръка, от всичко да извличаме плод на покаяние и плод на любов, а най-първо да простим на брата си, без да чакаме неговото изправление, да го понасяме, като кръст, да се разпънем, ако трябва, за да имаме власт като Христа да кажем: Прости им, Отче, те не знаят какво вършат...



неделя, 17 март 2013 г.

Св. праведни Иов

Да помислим за това, какво място Христос - Бог в Христа - заема в историята, било то в ограничената история на една човешка душа, на лична съдба, на семейство, или в необятната история на целия космос.

Две хиляди години преди раждането на Христос един човек бил изправен пред този проблем. Наричали човека Иов; той имал синовно сърце, но не се задоволявал с благочестивите увещания на своите приятели, че „Бог винаги е прав” и следователно - не можем да Го обвиняваме. Иов настоявал Бог да застане на подсъдимата скамейка, защото не можел да Го разбере.

В книгата на Иов, в края на девета глава, той възкликва: Къде е онзи, който ще застане между мен и моя Съдия, който ще сложи ръката си на Неговото рамо и на моето рамо? Къде е онзи човек, който в тази среща, в това противостоене, което е съд и смърт - смърт на Бога, ако човекът Го осъди и отхвърли, смърт на човека, ако Бог го отхвърли и осъди - кой е онзи човек, който ще направи тази смела крачка, такава крачка, която ще го постави в сърцето на ситуацията, в точката на сблъсък на всички сили, в точката на най-високо напрежение? Къде е онзи, който ще застане там и ще погледне в лицето и обвинителя и обвиняемия, който ще бъде защитник на човека и оправдател на Бога? Къде е онзи, който ще бъде не просто посредник, посланик, еднакво безпристрастен към единия и към другия, и ще опита да установи компромис или съглашение между тях; но, Онзи, Който ще застане на това място, за да ги съедини - и ще бъде готов скъпо да плати за това?

Иов чувствал, че огромното напрежение, породено от контраста между Бог, Какъвто Той му изглеждал в преживяваната трагедия, и Бог, Какъвто Той е в реалността, не би могло да бъде преодоляно с рационална диалектика, с речите на неговите приятели, които му обяснявали защо Бог е прав. Когато приятелите му казвали: Ти, види се, си съгрешил! - той справедливо отговарял: Не, аз не съм грешил - не в този смисъл, от който подразбираме, че никога не сме правили зло, а: аз никога не съм се отделял от Бога, аз никога не съм отхвърлил Бога, аз никога не съм въстанал против Бога - защото Той се е опълчил срещу мене?... Той не можел да приеме, че неговите приятели се застъпват за Бога, сякаш Бог е в правото си да постъпва според Своя произвол. Не, такъв Бог той не можел да приеме, защото такъв Бог е невъзможно да уважаваш, невъзможно е да Му се покланяш с благоговение, невъзможно е да Му служиш с любящо сърце.

Той още не знаел какво ще се случи, но чувствал: нещо трябва да се случи, иначе тази тъжба - Бог пред съда на човека и човекът пред съда на Бога - е неразрешима.

Няколко столетия по-късно се случило това, което той очаквал: Синът Божи станал Син Човечески. Намерил се човек - Човекът Иисус Христос, както Го нарича апостол Павел, Който същевременно бил и Бог Жив, Онзи, в Когото пълнотата на Божеството била явена, влязла в света в човешка плът.

И после Той направил тази крачка: Той застанал в самата сърцевина на ситуацията, нещо повече: Той Самият станал тази ситуация, защото в Него Бог и човекът се оказали единни, и трагедията, в която лице в лице се срещнали Бог и Иов, се концентрирала в една човешка личност и в едно божествено Лице: в Човека, свободен от грях, но Който в акт на пълна, неограничена солидарност с падналия човек станал не само прокълнат осъден, но и клетва (вж. Гал. 3:13). Той застанал пред Бога в пълна солидарност с човека - и от това умрял. Той застанал пред човека в пълна солидарност с Бога - и заедно с Бога Той бил отхвърлен, осъден да умре на Кръста... Ето мястото, което заема Господ. 

Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/09-2004/9-svIov.htm

За обидата

"А ако някой ви е обидил, замислете се за това, че всички вървим към Голгота, за да видим как Христос умира за всеки от нас. Да видим как Той умира и за тези, които обичаме, и за онези, които не обичаме. След това дали ще можем, оглеждайки се около себе си, да си мислим: този не искам и да го виждам, онзи не го понасям, другият там да се ми се маха от главата? Невъзможно. По такъв начин няма как да извървим кръстния път заедно с Христа!" (Митрополит Антоний Сурожский)

Неделя на Всеопрощението


В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Тази вечер встъпваме напълно във Великия пост. Всички предишни седмици бяха време, в което бяхме длъжни да се потопим в себе си, да произнесем над себе си внимателен, строг, очистващ съд. А сега встъпваме във времето, когато сме длъжни стъпка след стъпка да последваме отново Христос - в Страстната седмица и на Голгота, при Разпятието, а след това да се приобщим, доколкото всеки съумее, доколкото на всеки Бог ще даде, към радостта на Възкресението. А след това да отидем в света, както апостолите са отишли, за да донесат на света, в който живеем радост и спасение.

Но днес встъпваме през дверите на покаянието във Великия пост. Ние се молим, Господ да прости греховете ни, както и ние прощаваме на тези, които считаме за свои длъжници, и от друга страна, те също да ни простят.

Когато мислим за прошката, ние мислим за това, че виновният е длъжен да признае своята вина и да бъде простен, което значи, че  всичко следва да бъде забравено, че миналото не съществува, че настъпва време, в което всичко е ново. Но това далеч не е така, защото всички знаем, че дори когато сме се покаяли искрено, когато нашето сърце се разкъсва от скръб заради нашата греховност – дори тогава тази греховност не е надживяна и греховете  все още ни тежат.

И когато искаме прошка от другия, ние сме длъжни да осъзнаваме, че той знае това и когато някой иска прошка от нас, ние трябва да осъзнаваме, че и той не е свободен, но има решимост, а може би само желание,  може би само мечта  да стане нов човек. И тогава прошката не се заключава в това, всичко да бъде изгладено, а се състои в това, да кажем на човека и да очакваме от него следните думи: “Ти още не си свободен от твоето минало, но аз вярвам в теб, вярвам, както Бог вярва в теб, до последните дни на твоя живот ще вярвам във възможността от тебе да стане нова твар; и те моля – погледни ме! Виновен съм пред теб и не само пред теб, но и пред всички хора; и моля всички: братя, сестри, деца, бащи и майки – не губете надежда, не губете вяра във възможността и аз да се покая и да започна нов живот.”

Ето за какво ще молим сега Спасителя Христа, и Божията Майка, и светиите, чиито имена носим, и светиите, които са ни скъпи, и нашия ангел хранител, и един другиго: “Прости!” Това означава: не губи надежда! Не губи вяра във възможността за моето изправление. И това напомня за думите на свети апостол Павел, който казва: “Носете един другиму теготите и така ще изпълните закона Христов”. Бъдете готови да понесете на раменете си чуждата греховност, чуждата слабост, всичко онова, което угнетява, руши, осакатява, обезобразява другия; на всеки от нас е заповядано да носи това вместо другия и заради другия с надеждата, че ще се намери поне един човек, който заради нас и вместо нас ще понесе нашия греховен товар.

Да се замислим за това. Да се замислим за всички тези, пред които така или иначе сме виновни и, ако е възможно, да отидем при тях и да кажем: виновен съм пред тебе! Аз още не съм се променил, или променила, аз все още съм същия или същата, но имам воля, желание, мечта да стана друг човек. Понеси с мен този товар с търпение, вяра, надежда, а ако можеш – дори и с любов. А любовта е велик подвиг; любовта не се заключава в нежните чувства; любовта означава човек да отдаде на другия душата си, покоя си, радостта си заради неговото спасение.



Източник: http://goo.gl/JqE6mw

За прошката

"Простить не значит забыть; простить это значит с состраданием, с болью в душе сказать: когда придет Страшный суд, я встану и скажу: не осуди его, Господи; лучшего он сделать не мог..." (Митрополит Антоний Сурожский)