Християнинът носи отговорност за целия свят

Всички ние все по-ясно съзнаваме, че живеем в един трагичен свят, в един свят, където се случват много страшни неща. И когато погледнем към това, което се случва, става ясно, че светът сега бере плодовете на цялата човешка неправда, вършена може би в продължение на векове: неправда, с която нашите предци са се примирявали, неправда, с която и ние лесно се примиряваме, когато тя не се излива с гняв върху нас самите.

 Ние с ужас мислим за войната, но често съвсем спокойно се отнасяме към страшния, безчовечен свят, който предхожда бурята и кръвопролитието. И всеки от нас носи отговорност за всичко страшно, което се случва наоколо. Нека никой да не казва: "Аз съм жертва, аз съм чист, аз съм подхвърлен на страдание, мен събитията ме сломиха ..." Християнина нищо не може да го сломи, християнинът никога не е просто играчка на окръжаващите го събития, никога не е мъртва, бездушна играчка. В нас живее силата на Господа, и ако с тази сила ние не творим на земята Божията правда, то ние сме подобни на солта, за която Христос казва, че ако обезсолее, за нищо вече не е годна – просто я изхвърлят да бъде тъпкана от псетата. Ето такива сме ние много често.

 Ние често се затваряме в своята среда, като се стараем да си създадем тихо заливче, без да забелязваме, че за кратко време заливчето се превръща в блато. Ние не можем, пред лицето на това, което се случва, да снемем от себе си отговорността, която носим заедно с тези, които живеят до нас и с които сме една плът и кръв. Нито пък можем да се надяваме, че Господ ще ни защити и спаси. Не за това Той основава Църквата – да се превърне тя в затворена и уплашена общност от хора, които се крият под крилото на Бога. Христос основа Църквата за това, хората, облечени в Неговия Дух, да влязат в живота с цената на своя живот, на своето страдание, на своите усилия, на своята смърт, да създават от поколение на поколение един нов свят, където да царства Божията правда. Не е достатъчно да знаем, че Господ е „сътворил” всичко: трябва да "влезем" в Неговия труд и да помним, че когато Христос изпрати Своите ученици в живота, в един езически, безбожен, прогниващ свят, им каза, че ги изпраща като овце сред вълци, че ги изпраща, както Отец е изпратил Него; изпраща ги за да останат непричастни на неправдата, нечистотата, осквернението, безбожието на света, но заедно с това в този свят да влезе цялата огнена любов, цялата готовност да жертват себе си, цялата сила на човешкия дух, цялото смирение пред спасяващата Божия воля.

 И всеки от нас е длъжен „така” да присъства в този свят: „не е наша работа да съдим света, защото носим по-голяма отговорност за него, отколкото онези, които вършат беззаконие”. На когото много е дадено, казва Господ, от него много ще се иска. На нас ни е дадено изключително много и ще се иска изключително много... За другите Христос се моли на кръста: Прости им, Отче, понеже "те не знаят" какво правят.

 И ето, ние живеем в този свят. Христос, влизайки в този свят, каза: Аз дойдох да спася света, а не да съдя света... А нас изпраща по същия начин, както Той е изпратен от Отца. Нима не е ясно, "как", трябва да живеем и за какво... Всеки от нас според силите си – нека никой да не ги смята по-малко отколкото те са – трябва да внесе в този свят, колкото му е възможно, любов, смирение, разбиране на Божиите пътищата, милосърдие, състрадание и прошка – " всеки!" И "всеки" може да го направи, защото е достатъчно да бъдеш онеправдан, за да се предадеш чрез вяра на Божията воля; достатъчно е да притежаваш каквото и да е, за да го споделиш с този, който не разполага дори това. И когато ни настигне пределната старост, когато ни настигне болест, когато се изчерпят телесните ни сили, тогава всичко това, за което говорих, остава при нас, остава при нас още и горещата молитва да бъдат простени всички неправди, да бъдат помилвани всички хора, да бъдат спасени всички.

 Ако ние не живеем с този дух по отношение на света около нас, ние не сме в духа на Христос и не бива да се лъжем – за нас, също се отнасят думите на Спасителя: Не всеки, който Ми казва: "Господи, Господи!", ще бъде приет от Моя Отец, но тези, които изпълняват на дело спасителното слово на милост, прошка и любов... Нашият свят е страшен за мнозина, и дори много от нас, които не са докоснати от никаква страшност на този свят, живеят в страх, скрити от него. Но по този начин няма да се скрием от Божия съд. Длъжни сме – или чрез труд, или чрез молитва, но да живеем винаги в духа на Христовото милосърдие в името на спасението на света.

 Ето какво стои днес пред всеки един от нас като неумолим завет на Господа. Ето защо, да съберем не само всички сили на духа, които може да се окажат много малко, но и всички зрънца на вярата, която е в нас, и да се предадем в ръцете на Бога: нека Той стори с нас каквото е по волята Му. Но нека не забравяме, че волята Му ще стори всичко за "наша сметка", че ние трябва да принесем "жертва", за да получи някой друг прошка и нов живот. Това се отнася както в голям, широк мащаб, така и мащаба на най-обикновените и близки наши отношения. Амин.

 13 август 1967 г.

Превод: о. Стефан Стефанов

Източник: http://omiliya.org/

ВЕЧЕРНЯ НА НЕДЕЛЯ НА ВСЕОПРОЩЕНИЕТО

В името на Отца и Сина и Светаго Духа.

 Дните, подготвящи ни за Великия пост, преминаха.  Преминаха и  тези недели, които ни призоваваха към това, по-дълбоко да се вгледаме в нашата съвест, за да се покаем пред Бога за всичко, за всички основни грехове, които бяха изобразени за нас в притчите и разказите от предишните недели.

А сега ние встъпваме в съвършено ново време; Великият пост, на английски и немски език, се нарича „пролет”; и Великият пост е наистина духовна пролет, след като  сме се каяли в продължение на всички подготвителни недели,  сега ние встъпваме в период, когато с радост шестваме към Възкресението Христово, и шестваме не сами, шестваме всички заедно. И затова на границата между подготвителните покайни недели, и тези недели, когато ние ще  вървим заедно с Христос от начало на Голгота – да: на Голгота, а след това към Възкресението, ние сме длъжни да си простим един на друг. Да простим заради това, да бъде възможно заедно да вървим с Христос, а не да вървим по отделно; да вървим заедно, неразделно, обичайки се един друг. Това не е много просто, защото през годините в душата на човек се натрупва много горчивина към ближния; от дребните неща израства цяла планина отчужденост. А понякога това не са дребни неща, а тежки оскърбления и дълбоки рани. Някой от духовните писатели е говорил за това, че нашият път от Неделя на Всеопрощението до Пасха е подобен на пътя на мореплавателите, които са длъжни заедно, на един кораб, да плават към целта. И затова, по-рано, преди да направим крачка, ние сме длъжни да се примирим един с друг за това, да бъде нашето пътешествие мирно, да бъде съвместно, да можем да си помагаме един на друг по време на пътя, а не да се явяваме в тежест. От една страна това изглежда невъзможно: как мога аз на всички и на всеки да простя всичко, с което той понякога много дълбоко ме е ранил, унизил, оскърбил? От друга страна страна, как можем да вървим към Голгота, с Христа, и чрез Голгота към Възкресението, отвръщайки се един от друг?

И струва ми се, има само един път; да се изцелим напълно - просто по добра воля не сме в състояние; но едно можем да направим: ние можем да кажем на всеки, с който сме във вражда, на всеки, който ни е станал чужд, ние можем да кажем: Ти оставаш за мен задача, още неразрешена, може би неразрешима до края на моя живот; но аз, в името Христово, те приемам такъв, какъвто си. Няма да очаквам такава промяна, която би направила нашите взаимоотношения леки, но аз те приемам какъвто си, до край, и ще изпълнявам заповедта на апостол Павел: Носете си един на друг теготите, и така изпълнете закона Христов. Всеки от нас може да се окаже такова бреме за другите, или достатъчно е само за един човек . Но ние можем да кажем: Да, аз те приемам, каквто си; ти за мене си труден; ти, може би  даже понякога си непоносим; ти така дълбоко ме нарани в миналото, че не мога да забравя това, да го преодолея до край ,не мога; но те приемам, и ние ще тръгнем  заедно, понеже  и ти, и много други сте длъжни също така да ме приемете, длъжни също така да ме търпите, длъжни също така да ме носите.

И ето встъпваме в този Велик пост не с илюзията, че вече сме простили на всеки човек или можем да простим в едно мгновение, когато той се доближи до иконите, направи земен поклон и ще просим един от друг прощение – не. Нека това да бъде по-просто и повече честно. Да кажем: Да, ти си бреме за мен; аз още не съм дорасъл до тази мяра, при която всичко е изцелено. Но аз те приемам, какъвто си, в името Христово, и ние ще шестваме заедно, и ние заедно ще пристигнем на Голгота; и ако в подножието на Голгота, ако в подножието на Кръстта, видя, какво струва на Бог нашето взаимно отчуждение, ние не можем един друг да се приемем напълно и да си простим, тогава трябва да се замислим над себе си много, много дълбоко. Защото ако не преминем през Голгота, ние няма да преминем и през Възкресението.

Ето за това, да просим един от друг прощение, т.е. да не си говорим един на друг лъжливи слова за това, че аз на теб всичко ти прощавам, всички обиди, всички оскърбления, всички унижения, цялата неправда в нашия живот – не. Да кажем: аз те приемам в името Христово, и ще нося всички последствия на твоята личност, всичко ще нося на плещи, и теб те моля : и ти ме носи ... И тогава ние ще дойдем заедно до такова  място, от което изцеление ще  сияе над нас, новия живот ...

Амин.

25. 02. 2001.

Превод: Димитър Петров

Източник: https://www.facebook.com/mitrasfund/?fref=nf

Из "За Божествената литургия", 1974 г.

Когато се причастяваме ние винаги мислим, че искаме да се приобщим към Христовия живот, към Христовата вечност, към Христовото възкресение, към Неговото Синовство – към всичко това, което е плод на Неговата святост, на Неговия спасителен подвиг. Но много рядко ние мислим за това, че приобщеност означава цялостния живот; животът се споделя или цялостно или изобщо не се споделя. Тези хора, които са ни приятели през слънчевите дни, а в тъмните дни ни забравят, не са ни приятели. И ако ние искаме да се причастим и да станем като частица от Христовото тяло, ако искаме да се приобщим, тоест да имаме с Него общ живот, то ние трябва да бъдем готови да се приобщим към всичко, което е Христово: не само славата на Неговото Възкресение, Неговата победа, одържана от Него в Неговото тяло, в Неговата душа, одържана на кръста – трябва да се приобщим към всичко това.

…

И когато пристъпваме към чашата, в която е пролятата за нас Кръв и разпнатото Тяло (възкръснало, прославено, но все пак – и разпнато, и пролята), пред нас стои въпросът: какво съм готов да сторя? Как се отнасям към това, което ми се дава? Аз се приобщавам към Агнеца, заклан за спасението на света; нима моята приобщеност е само в това, чрез Неговия кръст да достигна до моето спасение? В това ли се състои моята дружба с Христос? Кой е Той за мен? Нима Той е просто врата? Той казва за Себе Си: „Аз съм вратата” (Иоан 10:7); нима Той само път, тоест, нима аз виждам в Него само обстоятелство, предмет – или е жив човек? Жив Бог, но и жив човек, защото когато Той е умирал на кръста, умирал е човек на кръста – жив, млад, трийсет и три годишен, Който е нямало причина да умира, защото в Него не е имало грях, значи го е нямало и семето на смъртта; Който е умирал с моята смърт, и с твоята, и с вашата, и с нашата… И така, когато аз пристъпвам да се причастя – към какво искам аз да се приобщя? Нима всичко се свежда до това, че съм готов да кажа на Христос: на Тебе кръста, а на мене – възкресението?

…

Как трябва да се чувствам аз, ако разглеждам цялата тайна на спасението просто като мост, прехвърлен над бездната, по който аз ще премина, без да обръщам внимание на това, че този мост е жив мост?

Ето това е другата страна на причастяването, на която трябва да обърнем внимание, ако искаме да израстем в някаква степен – просто в степента на християни.

Митрополит Антоний Сурожски, "За Божествената литургия", 1974 г.

Неделя 6-та на Великия пост. Цветница. Вход Господен в Йерусалим

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Днес ние встъпваме в дните на страстите Господни, във времето когато тъмнината се сгъстява и когато изгрява зората на новия свят, зората на вечността, постижима само за онези, които заедно с Христос встъпват в тази тъмнина. Това е - тъмнина и сумрак, полумрак, където се смесват истината и лъжата, където се смесва с всичко, което може да се смесва: Вход Господен в Йерусалим, толкова тържествен, изпълнен с такава слава, същевременно целия изграден върху страшно недоразумение. Жителите на Йерусалим посрещат Спасителя Христос с тържество и ликуване, защото очакват, че Той ще избави Своя народ от политическото потисничество; и когато се оказва, че Спасителят е дошъл да освободи хората и целия свят от греха, лъжата, липсата на любов, омразата, тогава от Него се отвръщат с огорчение, разочарование, и тези, които толкова тържествено Го посрещнаха, се превърнаха във врагове. И през цялата седмица, през цялото време, тъмнина, мрак се редуват с проблясъци от светлина ...

И ние трябва да влезем в този полумрак. Ние трябва не само с Христос, но с всички онези, от които тогава Той е бил заобиколен, да встъпим в тези дни и да намерим истинското си място в тази тъмнина и в този сумрак... Стъпка по стъпка ние можем да следим за това, което се случва със Спасителя Христос; но в същото време трябва да си поставим въпроса: къде стоим, къде ми е мястото, лично? Какво у мене е общо с Пречистата Дева Богородица, Която вижда, как Нейния Син отива на погибел, как се сгъстява около Него омразата, как пръстенът се затяга около Него, как страх и малодушие, омраза и лъжа постепенно Му подготвят смъртта? И как не разбираме, какво може да преживява Божията Майка пред лицето на предателството на Юда, отричането на Петър, бягството на учениците, лъжесвидетелствата срещу Сина Си, несправедливят съд, подигравки, побои - и накрая, смърт на кръста на Христос Спасителя? Как ние на ще реагираме на всички това? Когато чухме за него в светото Евангелие, когато чухме новината за това църковната молитва и песен - с какво излизаме от храма? По-голямата част ще забравим, отдъхвайки с душата си, отдъхвайки с тялото си, в подготовка за следващата служба, или отивайки в светския живот. A Страстната седмица се точи от ден в ден, от час в час, от миг в миг - без прекъсване, тя, като огнена река, тече, изгарящ огън поглъщащ всичко; едно ще изгори, и нищо от него няма да остане, освен пепел и позорни спомени, а друго ще оцелее, като злато и сребро ... 

Къде ще сме ние тогава? Как да оцелеем в тези дни? С какво си тръгваме всеки път от храма, и с какво ще посрещнем светлото Христово Възкресение? То - предизвестителя на нашата среща в края на времената, срещата след смъртта ни, с Христос, Който ни възлюби до кръст и Който ни е поставил въпроса: А ти, - отзова ли се на всичко, което ти бе дадено да знаеш за Божията любов, въплътена, разпъната на кръст, възкръснала? Да си поставим въпрос за това, на кого от апостолите, ние бихме могли да приличаме? На Тома ли, който казал на своите съапостоли: Да отидем с Него и да умрем с Него, ако е необходимо? ...

На Петър, който от страх се отрекъл от Него три пъти? На Юда, който Го предаде? Къде сме ние в тази човешка тълпа? Кои сме ние? Да си поставим този въпрос всеки път, когато излизаме от богослужение, всеки път, когато отиваме на него; и тогава, може би, нещо ще се събуди в душата ни, нещо ще трепне. Може би, тогава тази Страстна седмица ще се окаже за нас, както и в миналото за толкова много хора се оказвала, начало: начало на едно ново разбиране, нови преживявания и нов живот. Амин.

Превод: Димитър Петров

Източник: mitras.ru

Господи, защо Те нямаше, когато се решаваше борбата на живот и смърт?

Стоим на прага на Страстната седмица. В тези гранични дни, когато свършва 40-дневният подготвителен пост и тръгваме по стъпките на Спасителя до Неговата Голгота, образът на Лазар и неговото възкресение вдъхват на вярващата душа голяма, велика надежда: Господ е по-силен от смъртта, Господ я е победил – не само в този непосредствен смисъл, в който победата се проявява в телесното възкресение на Лазар, но и в един друг, който ни засяга може би още по-непосредствено.

Бог е създал човека, за да Му бъде приятел; дружбата, съществуваща между нас и Него става още по-дълбока, още по-тясна в нашето Кръщение.

Всеки от нас е Божи приятел, както е бил наречен Лазар; и във всеки от нас този Божи приятел някога е живял: живял е чрез дружбата с Бога, чрез надеждата, че тази дружба ще става все по-дълбока и ще расте. Понякога в ранните години на нашето детство, понякога по-късно, в юношеските години, но във всеки от нас е живял този Христов приятел.

А след това, с течение на времето, като увяхващо цвете помръква в нас животът, надеждата, радостта, чистотата – изчерпала се е силата на този Господен приятел.

И колко често усещаме, че в нас, наистина като в гроб лежи – не може да кажем „покои се”, а именно лежи, поразен от страшна смърт – четиридневният приятел Господен, този, който бил умрял и до чийто гроб сестрите му се страхували да отидат, защото тялото му вече се разлагало...

Колко често душата ни скърби за този приятел, колко често скърбят и Марта, и Мария: онази част от нашата душа, която по своето призвание, сили и възможности е способна да мълчи в нозете Господни, слушайки всяко Негово слово, превръщайки в жива и трепетна всяка животворяща дума на Господа, както и онази част от нашата душа, която, подобно на Марта, е била способна в правда и чистота, с вдъхновение да върши Божиите дела в живота, която е можела да бъде не притеснена слугиня, не суетяща се Марта, каквито ние често ставаме по подобие на евангелската Марта, а трудолюбива, творческа, жива Марта, способна да преобразява чрез своите ръце, своята любов, своята грижда всичко, което ни заобикаля в Царството Божие, в явяването на човешката любов и Божията любов.

И така, тези две сили в нас, безплодните, стигнали до безизходица Марта и Мария, силата на съзерцанието и силата на творчеството, скърбят за смъртта на Господния приятел Лазар.

Но ето, че съвсем наблизо минава Господ и ние сме готови, като Марта да възкликнем: „Господи, защо Те нямаше тук, когато се решаваше борбата на живот и смърт, когато Лазар беше още жив – само наранен до смърт, и можеше да бъде задържан в този живот! Ако Ти беше тук, той нямаше да умре...”. И чуваме Неговото слово: „Вярваш ли, че той ще възкръсне?”. И ние също като Марта сме готови да кажем: „Да, Господи, в последния ден...”.

Но когато Марта говорела, тя изрекла това с голяма надежда: „Аз винаги съм вярвала, че Ти си Господ, и аз вярвам, че Лазар ще възкръсне в последния ден!...”. А, когато ние отговаряме, думите ни са печални и тъжни: „Да, в последния ден ще възкръсне, когато вече, както казва и Великият канон, свърши тържеството на живота, когато вече ще бъде късно за творчество на земята, ще бъде късно да се живее с вяра и надежда, с ликуването на все по-голямата любов...”.

Господ обаче и на нас ни казва, както и на нея, казва на нашата безнадеждност, както е отвърнал и на нейната съвършена надежда: „Аз съм възкресението и животът! Който вярва в Мен, и да е мъртъв, ще възкръсне...”.

Тук ни се иска да припомним още нещо: Марта не е знаела, че три дни по-рано Христос е говорил на Своите ученици, че Неговият приятел е смъртно болен, не е знаела, че Той му е позволил да умре, за да възкръсне, но вече богат с този опит, с тази Божия победа, така че нищо вече да не може да го разколебае...

Дошъл Господ и заповядал на Лазар да стане от мъртвите: ето един образ за нас. Във всеки от нас лежи той – умрелият, победеният, оплетен с нашите мрежи, безнадежден. А днешното Евангелие, на самия праг на Страстните дни ни казва: „Не се страхувайте! Аз съм възкресението и животът! Ето Господният приятел, който живееше във вас, който е във вас, който изглежда безнадеждно мъртъв, може да възкръсне само с една Моя дума – и наистина ще възкръсне!”.

И нека влезем в страстните дни с тази надежда, с увереността, че вървим към Пасхата, към прехода от временното към вечното, от смъртта към живота, от нашата поразеност от смъртта към победата Господня. Нека влезем в страстните дни с трепет за това, колко много ни е обикнал Господ и на каква цена Той ни дава живот, да влезем вече с надежда, със светлина и с радост от идващото Възкресение.

 Източник: dveri.bg

ПРОЩАЛНА НЕДЕЛЯ

В името на Отца и Сина, и Светия Дух.

Преди няколко дни четохме в Евангелието притчата на Спасителя Христос за това как приятелите на един цар били поканени на сватбения пир на неговия син.

Всички се отказали от пира в последната минута; едни – защото били купили парче земя и искали да се утвърдят на него, да го усвоят, да го направят свое – и чрез това станали притежание на земята, както още във Ветхия Завет било казано: пръст си и в пръстта ще се върнеш. Още преди смъртта тези хора се сродили с праха, от който ги била извадила всемилостивата Божия сила.

Прощална неделя

Други се отказали от брачния пир, защото имали някаква работа на земята и им се струвало, че винаги могат да споделят радостта на приятеля, а да извършат своето дело на земята могат единствено сега: да бъдат творчески, да бъдат полезни. И те се отказали от дружбата заради делото, отказали се от любовта заради това да извършат някакви дела, които, макар и да изглеждали като дела на любовта, все пак били дела на себелюбието, дела, с които те утвърдили себе си, а не любовта.

А третият се отказал поради това, че се бил оженил, душата му била изпълнена с радост и в тази душа нямало място за това да сподели чуждата радост.

Всички тези поканени се оказали извън пира, защото те избрали земята, владеенето й, творчеството на нея, земната радост и се отказали да продължат нататък, да забравят за себе си и да отидат там, където ги молят да дойдат, молят ги да дойдат, за да бъде чуждата радост пълна, да прелива отвсякъде… Имало много радост, приготвена за гостите – но кой да сподели с тях тази радост? И той изпратил своите слуги по пътища и кръстопътища, за да съберат бедните, хромите, слепите, скитниците, които да дойдат и да споделят неговата радост. И те станали и с недоумение се отзовали на този призив. Тръгнали с трепет към царските палати: как да влязат в тях? Нали животът бил износил дрехите им, сандалите им били скъсани, тялото им било осквернено – как могат да влязат в царските палати?

И ето, те вървели; и онези, които вероятно, в своята нищета така често спорели един с друг, оплаквали се един от друг, съперничели си за парче хляб и заради подхвърлената им от минувачите медна монета, те, които се биели за едно топло кътче и защитна стена – всички те наистина се смирили. Всички те вероятно вървели, не мислейки за своите спорове, за своята вражда, за своето съперничество. Вървели, мислейки само за едно: как така ние, как така аз ще застана пред царя? Аз съм целият в дрипи, изхабен от живота, осквернен по душа и тяло – как ще застана пред Него? И вече нямало мисъл за това да изтласкат от пътя другия, за да заемат неговото място, да станат първи. Със сигурност всеки мислел: как да мина последен, може би незабелязан, помилван?

Така и ние сега вървим към Царството Небесно. Тези, които с цялата си душа, без остатък, са прилепнали към земята, тези, за които тяхното земно дело е по-важно от вечността и любовта, тези, които искат да запазят своята радост и на които не им е до чуждата радост – те и не мислят да отидат в Небесното Царство. И Господ призовава всички, които, така или иначе, по своята мъдрост или поради своето безумие са разбрали, че колкото и богата да е земята, колкото и ценно да е земното творчество, колкото и вълшебно-дивни да са човешките отношения – те все пак блестят с красота само поради това, че в тях вече започва вечността, и земята е прекрасна с това, че тя е призвана да се преобрази в нова земя – Небесното Царство. Такива сме ние, събраните тук, такива са милионите хора по лицето на цялата земя, милионите хора в родната Руска земя, на които тя е скъпа, които искат да отдадат всичките си сили за нейната слава и за това тя да стане място на щастие, мир и радост за всички – но които знаят, че след земната радост изгрява зората на вечния живот, че Бог е станал човек и с това е осветил всичко земно, но нас – нас, хората, Той е призовал в Своето вечно, дивно Царство.

Затова да тръгнем и ние към това Царство, към началото на това Царство – Господния Кръст и Господнето Възкресение, и да тръгнем така, както вървели тези бедни и скитници: да забравим, че някога нещо ни е разделяло – вражда, съперничество, неразбиране, нелюбов. Само да си помислим къде отиваме, пред Кого ще застанем. Да разберем, че за да застанем достойно, тоест да бъдем способни на това Господ да ни приеме, е необходимо само едно: да се приемем един друг с прошка и любов; по пътя да подкрепим слабия, да укрепим немощния, да обнадеждим отчаялия се, да помогнем на всеки да стигне.

Днес встъпваме във Великия пост. Той е като път, който ни води към Страстната седмица, в която Спасителят извършва делото на нашето възстановяване и разтваря пред нас вечните врати. Да тръгнем по този път всички заедно и да стигнем всички заедно. И тогава ще има радост: радост в Господа, радост в Божията Майка, в нашите Ангели-пазители, в светиите, които също така, както и ние, са преминали този път. И каква радост ще бъде за всички онези, бедни и онеправдани, каква радост ще ни бъде дадена, когато всички влезем в милостта, в милосърдието, в любовта и ликуването на Небесното Царство! Амин.

Източник: www.pravmir.ru.
Превод: Татяна Филева

Източник: http://www.bogonosci.com/

„Да простиш не значи да забравиш;
 да простиш означава със състрадание, с болка в душата да си кажеш:
 когато дойде денят на Страшния съд, аз ще се изправя и ще заявя:
 не го съди, Господи!"

(Митрополит Антоний Сурожский)