петък, 15 март 2019 г.

Молитвеният живот


Много често, едва ли не всеки проповедник започва своята проповед (или доклад, ако е посветен на християнски теми) с думите: „В името на Отца и Сина и Светия Дух”. Осъзнаваме ли обаче достатъчно с каква отговорност трябва да произнасяме тези думи и каква е отговорността на тези, които ги слушат? Да говориш в името на Светата Троица, да говориш в Христа означава да говориш от вътрешността на Истината, която е Христос (Иоан 14:6) – не на теоретичната истина, не „от някаква гледна точка”, макар и вероучетелна, а от самата вътрешност на отношението ни с Господа, с Христос, Който е Истината, за да могат словата да пренесат до слушащите ги не само семантичното им значение, но и живота. Да говориш в името на Светия Дух означава да произнасяш думи, които превъзхождат самия теб, вдъхновени, пълни със смисъл слова, слова на Самия Бог, които Той ни е поверил. Тези слова трябва да горят и да възпламеняват сърцето и ума. Да говориш в името на Отца означава да говориш от дълбочината на този неизследим покой и тишина, от които само може да се роди Словото, съответстващо на тайната на Бога и на несмутимото от нищо божествено мълчание.

Но това означава и че трябва и да слушаме по същия начин. Трябва да се научим, слушайки, да бъдем толкова дълбоко мълчаливи, толкова открити, трябва да се научим да слушаме с цялото си същество, за да чуем не слова, а да общуваме през словата с Бога, а понякога и да чуваме отвъд очевидността на произнесените слова – думи на истина, превъзхождащи всяко слово, пламенни думи, които са отвъд пределите на всяка емоция. Днес се срещнахме, затова нека се постараем да се вслушаме един в друг, да се открием един за друг и отвъд предела на несъвършените слова и образи да се срещнем във вярата, в благоговейното поклонение на Господа на истината в Духа на истината.

Помолиха ме да говоря за молитвения живот и аз бих искал да поставя няколко въпроса, за да може всеки един от нас, когато имаме периоди на събрано мълчание, да постави тези въпроси лично пред себе си и да им отговори, а след това, намирайки отговора, да се постарае да живее по-нататък според отговора, който сме намерили.

Ще започна с една забележка, която може би е неочаквана, но тя се породи от това, което виждам и чувам около себе си: за да се молиш, трябва да имаш Бога, към Когото да обърнеш своята молитва. Много често при мен идват хора с молбата да ги науча на първите стъпки в молитвения живот, а когато ги попитам: „Вярвате ли в Бога, във вашия опит присъства ли Живият Бог, към Когото можете да се обърнете със слова на молитва, към Когото можете да обърнете сърцето си, Когото можете да призовете, да Го поканите Той да пребивава във вас? – в отговор чувам: „Не, аз нямам такъв Бог. Аз вярвам в първопричината на вселената, вярвам, че в корена и отвъд пределите на всичко съществуващо трябва да има, има една сила, която дава на всичко битие и форма, а аз със страх очаквам в някой ден да дам отговор за своя живот пред Някой, Когото все още изобщо не познавам”. И тогава неизменно казвам: „Не се опитвайте да се молите, поставете си още въпроси, защото да се молиш, това е все едно да говориш с приятел”. Безполезно е да разговаряш с въображаем приятел, съдържателно можеш да говориш само с реален приятел, с някой, с когото можеш да стоиш лице в лице, комуто можеш да откриеш сърцето си, който слуша, пред чийто преценки стоим и който ще бъде с нас, независимо дали сме прави или не.

Ето и първия въпрос, който отново и отново поставям пред мен самия, а сега и пред вас. В моментите на мълчание или когато се молите, задайте си въпроса: присъства ли в моя опит Живият Бог, толкова определен, толкова реален, както са моите приятели, моите роднини, Бог, Който е Някой, а не нещо, не е „сила”, а реална Личност? Думата Бог произлиза от древна готска дума, която означава „този, пред когото се покланяш”. Ето това е първичният опит на човечеството за Бога: това не е Някой, за Когото си чул нещо. Бог изначално се представя като Присъствие, реалност, такава реалност, която в един момент е поразила хората със своята слава. Защо сме се събрали днес тук? Защото всеки от нас в по-голяма или по-малка степен е преживял някакъв опит от реалния Бог, бил той и съвсем зачатъчен. Длъжни сме отново да придобием този опит и това е второто, което искам да кажа.

Един възрастен свещеник се стараеше по някакъв начин да ми обясни едно място в края на Евангелие според Матей, когато Христос заповядва на Своите ученици да отидат в Галилея. Попитах го: защо праща учениците Си в Галелия (Мат. 28:10), когато Той е вече между тях, те са в Неговото присъствие? Защо трябва да праща учениците на другия край на Светата земя, когато те вече са заедно? И получих следния отговор: Галилея означава мястото на първата им среща с Христос. Там те са Го познали за първи път като другар от детството, приятел от младостта, възмъжаващ човек, в Когото те постепенно са прозирали светостта, красотата, онова измерение, което не са откривали в никой друг – затова Той е станал техен наставник, тяхна съвест, техен учител, в Когото по-късно те са познали Бога, въплътил се за спасението на света. След това ги е сполетяла трагедията. Юдея означава трагедия. И думите на Христос към тях са означавали: идете на онова място, където всичко беше мир и радост, взаимна откритост. Свещеникът ми каза и това: всеки от нас носи в себе си своята Галилея. Всеки от нас в даден момент от своя живот, може би в детството, а може и в друго време, е преживял момента, когато Христос, Бог е станал за него реален, момента, когато в живота му е влязла вечността. Обикновено ние по-късно губим това, но този преживян опит е подобен на река, която тече в пустинята, а след това изчезва в пясъка и отново се качва на повърхността, макар и след по-голямо разстояние. Ние отново трябва да открием своята Галилея, онзи миг, може би съвсем кратък, когато Бог е станал реален и ние сме станали други хора.

Вторият въпрос, който трябва да си поставим, е: все още ли се намираме в Галилея? Запазил ли съм това преживяване на Живия Бог? Превърнало ли се е то в спомен, макар и приятен, или все още е реалност в настоящето ми? Говорим за Бога като за Личност. Думата „личност” в съвременна употреба има ограничен смисъл, но гръцката дума πρόσωπο, която се е употребявала първоначално за Трите Лица на Светата Троица, не е означавала личност в съвременния смисъл, а още по-малко persona, което на латински означава „маска”. Тази дума е означавала лицето на човека и смисълът ѝ е бил в това, че Живият Бог може да бъде срещнат лице в лице, че Той не е безлично същество, което не може да бъде погледнато в очите. Прекрасен образ на това виждаме в Евангелие според Йоан, в разказа за слепородения (9:1-38). Човекът се родил сляп, никога не бил виждал. И когато Христос му дарувал зрение, първото, което той видял, бил лика на Бога, станал човек, и неговият поглед се срещнал с погледа на божествената любов и състрадание. Ето това имаме предвид, когато говорим за Бога като за личностен Бог.

Нека отново се замислим: какъв е Бог? Има ли нашият Бог личност? Преживявали ли сме някога опит, увереност, която дава вярата, че стоим лице в лице с Бога, с Живия Бог, Който слуша, Който вижда, Който разбира, Който е открит за нас и говори с нас? Ето още един момент, за който трябва да се замислим.

Много често ни е трудно да се молим, защото когато дойде време да застанем на молитва, ние се стараем да открием в себе си мислите, чувствата, отношенията, които бихме могли да принесем Богу от самите себе си. А често се оказва, че вътре в себе си сме празни, че можем да повтаряме все едни и същи думи, едни и същи неща, едни и същи образи, но сами сме безплодна земя. Защо не си спомняме по-често, че инициативата принадлежи на Бога, че Той първи се е обърнал към нас със Своето слово, не в някакъв мистичен смисъл, не с някакво поразително явяване на всекиго от нас в момента, когато ние решим да застанем в Неговото присъствие – не! Той говори с нас в Евангелието, защо да не Му отвърнем? Ако вземем в ръце Евангелието, било то за систематично, постоянно четене, или го отворим случайно, рядко, то ние се срещаме с Бога в Христа, с Живия Бог, станал жив Човек, Който се обръща към нас, понякога непосредствено, със заповед, със съвет, или обяснява нещо, или просто застава пред нас, в пълната Си слава. И можем да Го погледнем и да отговорим: да отговорим или на Неговите думи, или на Него Самия, какъвто Го виждаме лично. Винаги можем да направим това, а ако сме честни – понеже не винаги е лесно да открием честността в себе си, защото сме свикнали да сме внимателни, но ако сме честни в строгия, безпощаден смисъл, ще се попитаме: а как отговарям аз? Как се отзовавам? Христос отива при грешниците, отваря пред тях Своите обятия, говори им с уважение, нежно, извиквайки към живот цялата таяща се в тях красота. А аз как отговарям на това? Като на вдъхновение? Или като на призив? Или си казвам: времената са различни, а и аз да не съм Христос? Чувам ли Го или отстранявам това, което Той говори, от пътя си? Същото се отнася и за Христовите думи: гори ли от тях сърцето ми? Просветлява ли се умът ми? Вдъхновяват ли ме или оставам безразличен? О, колко пъти съм слушал всичко това, всичко това вече го знам… Или се отвръщам от тези думи?

В зависимост от моята реакция мога да кажа, мога да отговоря на Господа: благодаря! Ти докосна някаква струна в мен и тя запя, и сега вече нейното звучене няма да замлъкне в мен никога… Или пък: какъв ужас! Ти, моят Бог, говориш, а аз няма какво да отговоря, само вдигам рамене… Или дори: какъв ужас! Отговарям Ти с отрицание – сърцето, умът, постъпките ми, всички казват: „не”! на Твоите слова и Твоето откровение. Ако така отвръщаме на думите или образите, заставащи пред нас, ние винаги можем да извлечем от себе нещо като молитва – може би само въздишка, стон, сълза или една дума на срам или благодарност, на радост или печал. Може да е нещо съвсем кратко, но защо са нужни дълги речи? Когато ние разговаряме с приятел и сме изпълнени с радост, или срам, или болка, няма значение какво – нима говорим дълго, важното е колко правдиви са нашите сърца и нашите думи.

И още нещо. Вече говорих, че трябва да се вглеждаме в Христос – като какъв Той ни се открива в Евангелието. Първо, за нас е много важно да четем внимателно и да не си позволяваме да говорим в ума и сърцето си: о, това вече съм го чел, знам ги всички тези разкази. Въпросът не е в разказите или събитията, а в Личността. Отново и отново ни поразява Този, Който е пред нас: Човек и Бог. Ако бъдем внимателни, ако се вгледаме дълбоко в тази Личност, откриваща се в думи и действия, ние можем да научим много за молитвата.

Може би някои от вас са чели разказа на Натаниел Хоторн. Не помня името на разказа, но ставаше дума приблизително за следното. Високо в Андите, на брега на високо езеро имало едно селце, а на другия бряг от незапомнени времена в скалата бил изсечен образът на местния бог: лик с необичайна красота, в която има величие и покой, любов и сила. В селото се съхранявало предание, че ще настъпи ден, когато техният бог ще се яви и ще живее сред тях. Вековете минавали, но нищо не се случвало. Жителите на селото се покланяли на този каменен бог, но той си оставал камък, далечно и безжизнено изображение. Един ден в селото се родило дете, което от младенчеството си било запленено от красотата на лика, изсечен в скалата. Детето пропълзявало на брега и все гледало и гледало този лик. След това се изправило на крака и започнало да ходи там, а като момче с часове гледало изображението. В мярата, в която се вглеждало в този лик и изпитвало неговата красота, величие, благородство, покоя, които той излъчвал, в същата степен се променяло постепенно и неговото собствено лице. Един ден, когато юношата вървял по единствената улица на селото, неговите жители видели всичко онова, което изразявало изображението на техния бог и което те така почитали – на лицето на този млад човек. И разбрали, че се е случило чудо: техният бог бил между тях.

Ето пътя, по който можем да поемем – чрез заповедите, в които ни се откриват сърцето и умът Христови, чрез Неговите постъпки и просто чрез съзерцанието на това, което идва до нас от Евангелието: красотата и величието на Бога в Христос, и да Му се уподобим, да оживим Неговия образ в себе си – така, че нашите изкривени черти да стигнат до хармонията на вътрешната сила на красотата, която ни се открива. Тогава молитвата ще стане за нас съзерцание, общение, радостна причастност, радост от това единство, когато по Христовите думи, Той ще живее в нас и ние ще живеем в Него, а нашият живот ще бъде скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3).

Това, разбира се, не се случва през цялото време. Не можем да бъдем непрекъснато толкова чувствителни – нашата способност, възприемана с чувствата е ограничена, съществува предел на това, което можем да вместим в своя ум, съществува предел на нашата възможност да поемем повече от това, което ни преизпълва в този момент. И ние трябва да бъдем готови понякога да чувстваме, че няма какво да кажем, можем само да бъдем с Бога, но не сме способни на никакво чувство, на никаква мисъл, може би единствено с жест бихме могли да изразим това, което чувстваме. А в други моменти, внезапно – макар че това, разбира се, е заблуда – ще ни се стори, че Бог не е с нас.

Първото бих могъл да илюстрирам с два примера. В житието на един френски римокатолически светец на име Жан Батист Виене, енорийски свещеник в малко село недалеч от Лион, се съдържа следният разказ. В енорията му имало старец, кото идвал на църква, сядал и просто седял вътре с часове, без да прави нищо. Веднъж свещеникът го попитал: „Какво правиш в църквата? Устните ти не се движат в молитва, не мърдаш изобщо – какво правиш тук часове наред?”. А онзи отговорил: „Аз Го гледам, Той ме гледа и ни е добре двамата”. Ето това е съвършената молитва. Тя няма нужда от реч или жестове, нужно е само присъствие, съвършено присъствие: аз предстоя пред Живия Бог. Що се отнася до жестовете, то дори едно обикновено движение, една въздишка може да изрази повече от всички наши многословни и често пъти изкуствени молитви. Помня едно момче, малкия ми племенник, който за известно време живя у нас. Той беше много уморен от деня, изтощавайки и нас. Това отне всичките му сили и когато настъпи вечерта и дойде време да се помолим почувства, че има сила само да легне и заспи. Последното обаче, което направи, бе да изпрати една въздушна целувка на иконата в ъгъла на стаята. В този жест той вложи цялото си сърце. Този жест означаваше: „Господи, толкова се уморих! Аз съм малък и искам да спя, но Те обичам. Спокойна нощ!”. Способни ли сме и ние на такава простота? Говоря именно за простота – не за мързел. Това не е уловка, така че да си кажем: „Добре, значи за Бога и това е достатъчно”. Не, за Бога това може и да е достатъчно, но за нас не е.

Ето и още един разказ за един арабин, мюсюлманин. Той пътувал дълги часове, за да успее за молитвата в джамията, но закъснял: всички вече си били отишли, освен моллите. Пътникът видял празната джамия, въздъхнал и вложил цялата печал на сърцето си в тази въздишка. А моллата му казал: „Бих искал и аз поне веднъж в живота си да въздъхна така, както въздъхна ти!”. Отново да кажем обаче – не е достатъчно просто да въздъхнеш, трябва тази въздишка да изразява цялото съдържание на нашето сърце. Така възниква въпросът: а какви сме ние в сравнение с тези примери?

Съществува обаче и друга страна в отношенията ни с Бога, наричаме я „отсъствието на Бога”. Разбира се, Бог никога не отсъства, но понякога ние не сме способни да усещаме Неговото присъствие. Бог обаче присъства винаги. Има два случая, които са ме трогнали до дън душа. Единият е свързан със св. Антоний Египетски. След дълъг период на изкушение, съблазни и борба, когато натискът на злото отстъпил от него, той лежал без сили на голата земя и му се явил Христос. Нямайки сили даже да стане и да Му се поклони, Антоний казал: „Къде беше Ти, Господи, когато бях в такава борба?”. Христос отговорил: „Невидимо стоях до теб, готов да се намеся, ако ти отслабнеше”. Това трябва да помним: Господ е до нас, но ние сме изпратени в света, за да вършим Неговото дело. Затова понякога ние трябва да се борим, ние биваме ранени, ние изнемогваме! И тогава твърде лесно казваме: „На Тебе, Господи – кръста, а на мен – спасението и славата”. Наистина, ние не говорим така, твърде сме „благочестиви”, но така се държим: очакваме Господ да ни спаси, а ние да получим плодовете на спасението. Не. Ние сме пратени в този свят.

Другата картина също е от житията на светците, но не помня откъде точно. Христос обещал на някого от светците, че ще бъде редом с него през целия му живот. И наистина, този човек, оглеждайки се, винаги виждал зад себе си по пясъка освен своите и следите на още нечии нозе. Един ден се оказал в затруднение, нападнали го изкушения, овладяло го смущение, наложило му се отчаяно да се бори. И когато изпитанието минало, той се огледал и видял зад себе си само едни стъпки. Попитал Христос: Къде беше, Господи, във времето на моето изкушение?”. А Христос отговорил: „Аз те носих на ръце, ето защо по пясъка има само едни следи”. Ние обаче забравяме колко често ни носят, забравяме, че ние сме Христови пратеници, Христови вестители и свидетели и трябва да се борим с всичките си сили.

Има моменти, когато изпитваме чувството, че няма Бог. Какво право имаме да очакваме Неговото постоянно присъствие? Ако си поставим този въпрос, няма ли да почувстваме, че трябва да отговорим така: ние бихме могли да се радваме на Неговото постоянно присъствие, открито и ободряващо, ако бяхме напълно открити към Него, а ние не сме такива. Нашите ум и сърце са изпълнени с всевъзможни неща, които нямат нищо общо с Божието царство, с изграждането на това Царство, с това да бъдем част от това Царство, да бъдем граждани на Божия град. Така че ние не можем да претендираме, че имаме такова право – то не ни е дадено. Освен това обаче за нас е много важно от време на време, а понякога и за по-дълъг период, да съзнаваме, че Бог е свободен да дойде при нас и е свободен да ни остави да Го търсим, че Неговото отсъствие (имам предвид субективното чувство за Неговото отсъствие) не означава, че Той не е с нас. Но Той ни дава възможност да усетим какъв би могъл да бъде животът без Него. Неговото отсъствие е като глад. Глад, който ни кара да се стремим с още по-голяма решителност, а понякога и с отчаяни усилия да Го търсим. Ние твърде лесно се задоволяваме и сме доволни от това, което имаме и свикваме да имаме: приятелство, роднини – всичко, и едва когато нещо ни се отнеме, тогава започваме да го ценим.

Така че, когато почувствате или вече чувствате, че Бог не е с вас, задайте си въпроса колко се нуждаете от Него. Бог е само разкош във вашия живот или е самата същност на живота ви? Помня, че преди много години при мен дойде човек – беше богат, имаше власт в своята област, и ми каза: „Отец Антоний, търся Бога!”. Попитах го: „Защо?”. А той отвърна: „Защото Той ще увенчае всичко, което вече имам”. Казах му: „Вие искате да имате Бога така, както другите искат централно отопление за дома си, за по-голям комфорт”. Той ми каза: „Да, това не е ли правилно?”. „Не, не е” – отвърнах аз – „защото скъпоценният бисер не го прибавят към останалото богатство, а продават всичко, за да го придобият (Мат. 13:45-46). Отсъствието на Бога е много важен аспект от нашия опит, защото ти ни позволява да разберем дали Бог значи много за нас или пък малко, а може би и съвсем нищо не означава, свикнали ли сме с Него или се държим за Него от суеверие. Той за нас гост ли е или приятел, или пък е най-голямата ценност в живота ни.

Така завършвам тази въведителна беседа. Мисля, че ви поставих достатъчно въпроси, способни да ви разтревожат и да развалят прекрасната ви сутрин…

Отговори на въпроси:

Как можем да отидем в Галилея? Не всеки от нас има опит от такава светла ранна среща с Христос. По-често хората стигат до Бога от тъмнината, от скръбта, от ада.

Аз мисля, че ние срещаме Христос по различни начини. Споменах Галилея, защото много често ние преживяваме, опитно срещаме Христос в детството си или в ранните си години, когато животът ни още не е белязан от трагичност, когато възприемаме богатството и красотата на вярата в семейството, в богослужението или в красотата на околния свят и сякаш усещаме Бога. Разбира се, освен това срещаме Христос и в Йерусалим, срещаме Го и по всички житейски пътища.

Тук искам да добавя още нещо – ние Го срещаме и в ада. Знаете ли кое е едно от най-важните неща, свързани с Христос? Това са думите от Апостолския символ на вярата: „Той слезе в ада”. Мнозина хора срещат Бога в дълбините на своето отчаяние или в сърцевината на злото, когато са изцяло в неговите ръце. Знам това от личен опит и той е безкрайно ценен за мен. Защото такъв е нашият Бог. Той не може да стои като външен наблюдател, не наблюдава просто какво се случва с нас. Той не ни подава два пръста, за да ни измъкне от блатото. Не, нашият Бог е готов да слезе в самата дълбочина на уродливостта на нашия живот, на нашата личност, на нашето сърце, нашата съдба – и това е забележително. Така че аз нямах предвид да огранича възможността за срещата в Галилея. От време на време обаче е полезно да се връщаме към нашите първи открития с нов опит. Не е възможно отново да преживеем миналия опит, но можем да погледнем на него с новото богатство, което животът ни е дал, и да кажем: да, това беше истинско и значи мога да започна всичко от онова място или да го включа в моя съзнателен живот, а не просто  да го оставя в основата на живота си, като корен на дърво, който не се вижда.

Често обществената молитва изглежда твърде „организирана”, в нея няма спонтанност. Ние или свикваме с нея, или губим смисъла на нейното съдържание, или ни пречат нейните форми…

Знаете ли, ако се обърнем към ранната Църква, ще установим, че в общото богослужение забележителното не е това, че то е било организирано – тогава то не е било такова. Забележителното е, че в света, който активно е ненавиждал Христос, активно е ненавиждал Неговите ученици, хората, които са били сякаш обречени, събирали са се и са знаели, че всеки в тази стая или в тази катакомба, или на това тайно място – е техен брат, сестра в Христа, те са избирали Христос въпреки всичко, въпреки опасността от затвор, преследване, измъчване, смърт. Знаели са, че могат да погледнат този, който стои до тях, и да кажат: „Ние сме едно”. И вероятно, това чувство за общност (в добрия смисъл на думата) е ставало още по-силно от това, че между тези хора е нямало нищо общо, освен Христос.

Ние пък имаме местни енории, всички сме част от повече или по-малко едно общество, от една култура, имаме общ произход, едно възпитание, едни навици, в това отношение не сме чужди един на друг. Ако нещо не се харесаме, то е понеже сами по себе си сме неугледни. Но в онези ранни времена робите са стоели редом с господарите, един до друг са стоели жители на колониите, хора от различни раси, незначителни хора редом с богатите, известни люде (вижте Закхей – митар, той е бил местният управляващ банката, а се е качил на дърво), и единственото, което ги е обединявало, е бил Христос. Това ги е свързвало в община по-тясно, отколкото нас ни свързват обществените връзки. Даже обратно – колкото повече имаме общо помежду си в човешки план, толкова по-малко съзнаваме, че истиниски ни свързва единствено вярата в Христос. Онази ранна община е съзнавала себе си като едно тяло, така че общата молитва е била молитвата на едно тяло. Самият факт, че тази община се е събирала заедно, е бил първата стъпка към богослужението.

Често ме поразява как хората идват в храма и сякаш остават бездейни. В православния храм няма пейки, така че там това е още по-забележимо, но бих казал, че в неправославния храм, където сте притиснати от пейки, дори това не ви пречи да блуждаете с мислите си или да се оглеждате наоколо в очакване, сякаш богослужението ще започне в момента, когато свещенослужителят направи първия жест, произнесе първата дума, излезе тържествено – сякаш това е моментът, когато Бог влиза в общината и ето, започва, Бог се появи! Не, появи се не Бог, а свещеникът. Първото чудо се състои в това, че сме се събрали заедно хора, единни във Христос, които са Негово въплътено присъствие за външния свят. Онова, което става по-нататък ще бъде повече или по-малко, според обстоятелствата, изпълнено с вдъхновение.

Ние разбираме или поне трябва да разбираме – а това не винаги е лесно за съвременната християнска община – че сме събрани заедно като народ на Христос и че трябва да се молим заедно, като едно тяло. Един от признаците на християнската молитва е, че тя трябва да е такава, каквато би била, ако Христос беше сред нас, седеше до нас или стоеше там, където сега съм аз. Тези хора се стремят да се изразят заедно, изразяват заедно молитвата на Христос в света, който е станал трагичен, т. е. е на пътя на спасението или гибелта. Но където са събрани двама или трима в името Христово, то и Самият Христос е между тях. Христос каза, че където двама или трима се съберат в Негово име (Мат. 18:20), молитвата им може да бъде чута, защото свидетелства, че Бог е победил разединението, отделеността, отчуждението, а това е вече частица от Царството.

Ще дръзна да кажа, че много често общата, обществена молитва е твърде скучна. Това зависи от способността да откликваме на богослужението, а това зависи от личните вкусове, личното умонастроение, от това по какъв път сме влезли в църквата. Ако вие сте дошли чрез Евангелието, а не чрез църквата, то много вероятно е да се отнесете по-критично към един или друг вид богослужение, което е станало неестествено или излишно, вас няма да ви удовлетворява обикновеното повторение на това, което е било живо преди два или двадесет века. В такъв случай същността е в това да оживите богослужението за себе си, да си кажете: ще се постарая да вникна в това, да разбера какво означава. А първото значение на общественото богослужение е, че образуваме единно цяло като християни.

И още, за да се влеем в богослужението, е много важна целостта на сърцето и радостта. Струва ми се, че общественото богослужение е много често безплодно, защото в него не се влага цялото сърце и има много малко радост и много голямо чувство за дълг: „Днес е неделя. Е какво, ще отида на църква, ще се помоля, ще изтърпя даже проповедта на отец Антоний”. Но на нас ни е заповядано да се радваме! Когато Христос казва: „Радвайте се и се веселете!” (Мат. 5:12), това е завършекът на заповедите за блаженствата, където се говори за гоненията, изпитанията и трудностите на живота. Всъщност, Христос ни казва: каквото и да става с вас в живота, за едно нещо може да се радвате – радвайте се и надмогвайте себе си, бъдете по-високо от самите себе си, не свеждайте живота си до мащаба на собствените си възприятия: вие сте деца на Бога.

С какво трябва да идваме в храма? Или ние идваме в храма единствено заради нещо?

Мисля, че сте прави – много често отиваме в църквата или на молитвено събрание с надежда да се нахраним. Идваме да получим и не съзнаваме, че нашето присъствие на първо място е вече дар за другите, освен ако не дразним твърде много тези, които са до нас (например, ако започна да подпявам на хора от моето място, това не способства много на молитвата).

Но ние сме длъжни също така да носим със себе си две неща: молитвен дух, който трябва да се развива през цялата седмица. Да бъдем молитвени с хората и да носим на тази среща нашата собствена молитва. Ние не можем да идваме празни и да се надяваме, че някой друг ще ни осигури молитвата. Да, ще се произнасят молитвени думи, но откликът може да бъде само наш, личен. Ние трябва да бъдем като добре обработена, разорана почва, която може да приеме семето в дълбочина и да принесе плод (Мат. 13:3-8). Ако сме празни или твърди, като бетон, такива ще бъдем и на богослужение.

Освен това трябва да носим в църквата и откритост. Много често не сме в състояние да възприемем това, което ни се предлага, защото очакваме друго. Това се случва при всички взаимоотношения. Очакваме от човека едно, но днес той ни е приготвил нещо друго, а ние не го приемаме, защото очакваме момента, когато ще ни даде това, което ние очакваме. Така и в църквата – можем да дойдем с едно или друго очакване и да не получим очакваното: Бог е решил да ни даде нещо друго. Така че трябва да има гъвкавост, откритост, прозрачност, която да ни позволи просто да приемем това, което сме срещнали. Това може да бъде благодатно слово или суров упрек, но винаги ще има нещо, стига да се вслушаме с целия си ум и сърце, а не да се стараем отчаяно да чуем нещо, което не се казва. Може би ще чуем съвсем не това, което сме очаквали, защото сме очаквали от свещеника молитва, която да ни възнесе, или проповед, която ни е „нужна”, а вместо това получаваме усмивката на някое дете в храма или нещо съвсем неочаквано, което няма връзка с богослужението, но изхожда от хората в църквата.

Вие повдигнахте тревожни за душата въпроси и по-конкретно, защо ни е нужен Бог. Изглежда, че мотивите могат да бъдат най-различни и нееднородни…

Това също е много важно. Никога не бива да очакваме, че можем да се отзовем по един идеален начин. Желанието за съвършенство е едно от най-разрушителните неща, които можем да си представим. Мисля си, че го е измислил дяволът. Защото стремежът към съвършенство не ни кара да влагаме всичките си сили в това, което сме в състояние да осъществим: обикновено той води до там, че ние не вършим това, което бихме могли, за да направим по-късно онова, което не можем да извършим днес.

Имало един случай с американски мисионер, д-р Моуди, който през 70-те години на 19 век дойде да „обръща” Великобритания. Една добродетелна дама го попита защо той не прави нищо съвършено. А той отговорил: „Мадам, аз предпочитам моето несъвършено действие пред вашето съвършено бездействие“. И аз мисля, че е много важно да си кажем: да, моите мотиви са смесени, аз правя несъвършени неща, но ако днес правя това, което мога, несъвършено, но от всички сили, то утре ще мога да го направя малко по-добре от днес.

Това е същото като да се учим да четем, пишем, смятаме или изучаваме чужд език. Ако всеки ден не правиш това, което вече умееш, то никога няма да настъпи моментът, когато можеш да правиш това, което още не умееш. Или ако предпочитате по-библейски израз, ако не сте верни в малкото, няма да ви бъде поверено по-голямото (Лука 16:10-11), защото вие сте неспособни за това по-голямо – и не защото Бог не ви се доверява, а защото Той прекрасно знае, че това по-голямо няма да бъде изпълнено. Така че е важно да си кажеш: Бог ме обича такъв, какъвто съм. Неговата любов не намалява от това, че съм несъвършен. Той не ме обича зачатъчно, заради това, което ще стане по-късно. Той просто ме обича, както разумните родители обичат своите деца, дори те да са несъвършени. И не казват на детето си: „Ако не станеш по-добър, няма да те обичам”. Това не е вярно, детето трябва да се обича такова, каквото е. Има и една руска поговорка: „Обикнете ни чернички, белички всеки ще ни обича”. Бог ни обича даже когато сме в кал от горе до долу и Той полага всички усилия да се изчистим от нея.

Така че, ако вашите мотиви са смесени, то същото е и при мен, същото е при всички ни. Но когато в множеството смесени подбуди откриете една чиста искра, хванете се за нея, за да се разгори тя и нека този огън устои на напора на останалите мотиви – и това е вече нещо.

Дейността на човека и Божието действие, молитвата и действието: може ли да ни кажете в какво съотношение са едно с друго?

Мисля, че правим две грешки. Първо, въобразяваме си, че действието изключва Божието присъствие; разбира се, не напълно, но ни се струва, че когато сме потопени в нещо, ние не можем да бъдем с Бога. Имам много основания да мисля, че това не е така. Бог е с нас в нашите дела – ако това, което правим, не е греховно или глупаво: ако е греховно или глупаво, Бог се бори да се опомним. От друга страна, ако ние напълно основателно сме загрижени за нещо, то можем да бъдем уверени, че Бог е загрижен за това колкото нас. Ако ние не сме способни да се молим напълно събрано, помнейки единствено Бога, защото този, когото обичаме, умира или е болен, или е в трудност, то ние можем да кажем: Господи, ето какво ме вълнува в момента! И Господ ще отговори: Мен също, дай двамата да поскърбим за това или заедно да се погрижим!… Така че всъщност винаги е възможно Бог да бъде с нас във всяка ситуация.

Разбира се, има моменти, когато трябва да мислим само за това, което вършим, защото делото не може да се върши с разсеян ум. Имам предвид, например, времето, когато по време на войната правех операции. Когато трябва да оперираш ранен войник, не е възможно да оперираш с ръце и едновременно да си в състояние на съзерцание, тъй като в един момент можеш да дойдеш в себе си и да видиш труп. Но можем да правим това, което е направил преди битката един английски военачалник. Преди началото на сражението той казал: „Господи, днес ще бъда твърде зает, за да си спомня за Теб, но Ти не ме забравяй” и се хвърлил в сражението. И като че Бог също се хвърлил с него.

Второ, твърде често си представяме, че молитвата се състои в това да съсредоточим ума си в Бога. Това е така, когато имаме възможност да не мислим за нищо друго. Но има и нещо по-важно: всички знаете как, ако човек получи сутринта писмо с голяма новина или убийствено известие, той прекарва целия ден под впечатлението на съобщеното. Целият ден е пълен със светлина, защото новината е толкова впечатляваща, или обратно – целият ден е мрачен заради тъжната вест. Вие нямате никаква нужда да си спомняте за писмото, което ви е донесло мрачната или светлата новина, вашето сърце така или иначе е съсипано или пък ликува и пее от радост. Всички знаем това от опит. Или още по-верен образ ни дава един руски духовен писател от 19 век – той казва, че усещането за Бога трябва да живее в нас, все едно е зъбобол. Вие нямате необходимост да си напомняте, че ви боли зъб. Зъбът просто боли! И ако нашето сърце изпитваше такава болка, ако в нас живееше този глад и желание да бъдем с Бога – „О, колко чудесно би било, ако имах една свободна минута!”, тогава каквото и да правите, ще усещате Божието присъствие като фон в живота си. Дори умът ви да е зает с нещо друго, в сърцето ви ще живее това съзнание.

Що се отнася до периодите на покой, то поразителното е, че ние не намираме спокойна минутка просто да побъдем за малко с Бога, но намираме време да си вземем вана, да измием чиниите, да се облечем, да поговорим с някого, да прочетем вестник, намираме време за множество дела, по време на които или вместо които бихме могли да дадем на Бога възможност да бъде с нас за няколко минути. Знаете ли, това би Му доставило толкова голямо удоволствие! Изглежда странно: като знам себе си, не виждам защо Бог би искал да бъде с мен! Но дайте Му такава възможност. Той има странни предпочитания: Той обича грешниците! Така че защо да не пробвате? Да кажем, докато мъжът се бръсне, той може да размишлява и да се моли, а също и вие, докато си взимате вана. Особено подходящо време е, когато миете чиниите, защото миенето на съдовете прилича на измиване на греховете, така че може и цяла притча да се съчини. Често казвам, че за свещеника да мие чинии е много по-удовлетворително занятие от това да приема изповед, защото резултатът се вижда веднага!

Ако поискате, винаги може да намерите време и място. Знаете ли, моят баща беше решителен човек, на неговата врата имаше надпис: „Не чукайте. Вкъщи съм, но няма да отворя”. Е, това е много радикално решение на въпроса. Но така самият той получаваше възможност да има десет минути свободно време и да ги използва както иска, а не да зависи от някого, който ще се втурне при него. И съм напълно уверен, че при условията, в които живеем, винаги можем да намерим момент да се съберем, да затворим вратата и да си кажем: ако телефонът позвъни, някой почука или дойде – няма ме, аз съм с Бога, на Небето, в Рая – наречете го, както искате. (Разбира се, това е много по-трудно, ако живеете по трима, петима души в една стая.)

И така, ако чрез тренировки се научим да живеем в настоящия момент, а не преди и не после, то настоящият момент става изключително наситен, като че сгъстен, в него може да се вместят изключително много неща. Например, по време на немската окупация ме арестуваха в парижкото метро – в онзи миг и миналото, и бъдещето ми изчезнаха. Миналото изчезна, защото истинското си минало трябваше да го отричам, а за бъдещето си нямах никаква представа, защото не знаех какво ще правят с мен. И остана само настоящият миг. И този настоящ миг внезапно стана така наситен, сгъстен, толкова напрегнат, че в него се вмести целият предходен опит на живота ми, цялото напрежение на живота ми за много години. И в резултат – това съм аз!

Така че ако се научим постоянно да живеем в настоящето, да не повтаряме вчерашния ден, да не живеем въобразявайки си час напред, ние бихме могли да живеем с цялата интензивност сега. Сега може би знаете, че след четвърт час ще има прекъсване за обяд и вие ще се избавите от моята беседа, но това знание няма да ви нахрани, тъй като то е празно. Затова поспете или слушайте и реагирайте, приемете или отхвърлете, но направете това сега, защото четвърт час непременно ще отмине и няма никаква нужда да се стараем да живеем някъде другаде, освен в настоящия момент. Следващият момент непременно ще се срещне с нас и няма никаква нужда ние да се устремяваме към него, това няма значение – той няма да настъпи по-бързо. Ако разберете това, ще откриете, че през целия ден имате много време да останете сами със себе си и с Бога. А сетне пуснете Бога и в следващата своя стъпка. Каквато и да е тя, вие може да кажете: „Господи, сега аз ще действам – благослови ме. Благослови ме, благослови този човек, когото ще срещна, благослови цялата ситуация, направи я Твоя!”. Просто трябва да се научим да правим това.

Превод: Златина Иванова

* „Молитвенная жизнь” – В: Антоний, митр. Сурожский Труды, Книга Вторая, М. 2012 и онлайн, на сайта Predanie.ru; беседа, произнесена пред методитската община в Кембъл, Англия, 2 юни 1984 г. (бел. прев.).

Изтичник: https://predanie.dveri.bg/


Няма коментари:

Публикуване на коментар