вторник, 19 февруари 2019 г.

Притчата за митаря и фарисея


Тази притча ни поставя пред лицето на човешкия и на Божия съд. Фарисеят влиза в храма и застава пред Бога. Уверен е, че има право на това, защото поведението му до всяка подробност съответства на закона, който Сам Бог е дал на Своя народ, – като не говорим за безбройните правила, които стареите народни и фарисеите са създали въз основа на този закон, превръщайки ги в пробен камък за благочестие.

Божията власт му е присъща по рождение, той принадлежи към нея, той отстоява Бога и Бог го защитава. Божието Царство – това е властта на закона и който се подчинява на закона, който го отстоява, е безусловно праведен. Фарисеят е изцяло във властта на формалното старозаветно понятие за нещата, при което изпълняването на закона може да направи човека праведен. Но законът не може едно нещо: не може да даде вечен живот. Защото Живот вечен е да познаваш Единия Истинен Бог и пратения от Него Иисус Христос (вж. Йоан 17:3), да Го знаеш не с външно знание, каквото е знанието на фарисея – като всевластен Законодател, – а със знание на близки лични отношения, на общ живот (вие сте в Мене, и Аз във вас – Йоан 14:20).

Фарисеят знае всичко за това как да постъпва, но не знае какъв трябва да бъде. През целия си праведен живот той нито веднъж не се е сблъсквал с едно нещо: никога не е разбрал, че между Бога и него би могло да има отношения на взаимна любов. Той никога не я е търсил, нито веднъж не е срещнал Бога на Исайя, Който е толкова свят, че пред Него цялата наша праведност е като нечиста дреха

Той е уверен, че между Твореца и Неговото творение съществуват неизменни, веднъж завинаги установени застинали отношения

Той не вижда в Свещеното Писание историята на любовта на Бога към света, който Бог е сътворил и така Го е възлюбил, че е отдал Своя Единороден Син заради неговото спасение. Фарисеят живее в рамките на Завета, разбиран като сделка, извън всякакви лични отношения. Той вижда в Бога Закон, а не Личност. Той не вижда основания да осъди себе си; той е праведен, хладен, мъртъв.

Дали няма да разпознаем себе си в този образ, и не само себе си, а цели групи хора? По този повод прекрасно е казано в следните стихове:

Само ние сме избраници Господни,
остатъкът проклет навеки,
му стига място в преизподнята,
тълпата му не ни е нужна в рая.

А митарят знае, че е неправеден, за което свидетелства и Божият закон, и човешкото осъждане. Той нарушава Божия закон и го използва за своите интереси. С лъжа или нахалство, според обстоятелствата, той престъпва човешките закони и ги обръща в своя полза, затова хората го ненавиждат и презират. И ето, идвайки в храма, той не се осмелява да пристъпи прага, защото храмът – това е място на Присъствието, а той няма право да влезе в Божието Присъствие. Бои се от тази среща. Спира се и вижда пред себе си свещеното пространство, сякаш открояващо неизмеримото величие на Бога и безкрайното разстояние между него и светостта. Храмът е велик, както и самото Божие Присъствие; той изпада в трепет, изпълнен с трагизъм и самоосъждане, предизвикани от срещата очи в очи между греха и светостта. И тогава, предизвикана от безпощадния жесток опит на човешкия живот, от него се изтръгва неизмеримо дълбока и искрена молитва: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“

Какво е неговото знание за живота? Митарят знае, че законът, прилаган в пълна сила, поражда страдание, че при неограничената власт на закона няма място за милосърдие, от този закон той се е възползвал и е злоупотребявал, за да излови длъжниците си, за да притисне жертвата в ъгъла; съумявал е да надхитри и да остане прав пред закона, пращайки в затвора разорилите се длъжници. Винаги е разчитал на защитата на този закон, при все че безжалостно и немилосърдно е трупал незаслужено богатство.

А същевременно житейският му опит го е научил и на още нещо, което няма логично обяснение и е в разрез със собствените му представи. Той знае, че и в личния му живот, и в живота на подобните нему безсърдечни и жестоки събирачи на налози, е имало моменти, когато, прилагайки цялата сила на закона, той се е сблъсквал с мъката и ужаса, които е стоварвал върху нещастно семейство, с терзанията на майката, сълзите на детето; и в този момент, когато всичко е в негова власт, той, слисвайки сътрудниците си и противно на безжалостната им логика, въпреки закона и обичайното си поведение, изведнъж се е спирал и поглеждайки с жалостива или даже с мека усмивка, е казвал: „Хайде, оставете ги“.

Митарят знае, че неведнъж е бил спасяван от разорение и гибел, от затвор и безчестие благодарение на нелеп и безотговорен порив на другарството, на великодушието или съжалението; и тези постъпки са слагали преграда пред страшния „закон на джунглата“ на неговия свят… Нещо в него ще да е прехвърлило границата на суровата непреклонност; в света на злото единственото, на което можеш да се надяваш, това са подобни пориви на състрадание или солидарност.

И ето, митарят стои на прага на храма, в който не може да влезе, защото там цари Законът и господства справедливостта, защото всеки камък вика, зове за неговото осъждане. Той стои на прага и моли за милост. Той не проси справедливост. Би било потъпкване на справедливостта. Великият подвижник от Седми век св. Исаак Сириец пише: „Никога не наричай Бога справедлив. Ако Той би бил справедлив, ти отдавна да си в ада. Надявай се само на Неговата несправедливост, която е пълна с милосърдие, любов и прошка.“
Ето положението на митаря и ето какво е разбрал той за живота.

На много неща можем да се научим от него.

Защо ли и ние не застанем като него на прага, смирено и търпеливо, със смътно или с ясно съзнание за своята греховност? Можем ли да претендираме за правото да срещнем Бога лице в Лице? Можем ли, такива каквито сме, да разчитаме на място в Неговото Царство? Ако Той реши да се яви пред нас, както се е явил във Въплъщението, в дните на Неговия живот по плът, и в протежение на човешката история като наш Спасител и Изкупител, – ще трябва да припаднем пред нозете Му в изумление и благодарение! А дотогава нека стоим пред дверите и да зовем и молим: „Ако Ти, Господи, би забелязвал беззаконията ни, кой би устоял? Господи, приеми ме в Своята власт на милостта, а не на справедливостта и възмездието“.
Но на нас не ни харесва проявата на милост, ние се обръщаме към закона и ставаме фарисеи – не с това, че подражаваме на неговата сурова и скъпо струваща му вярност към закона, а с това, че споделяме неговия начин на мислене, в който липсва надеждата и любовта. Фарисеят все пак е бил праведен според понятията на закона; ние не можем да се похвалим даже и с това, обаче си представяме, че сме достойни да застанем пред Бога. Ако само бихме се спрели до прага и смирено и плахо бихме почукали, очаквайки отговор с покана да влезем, с изумление щяхме да дочуем, че от другата страна Някой също почуква: Ето, стоя пред вратата и хлопам… (Откр. 3:20) – казва Господ. И щяхме да видим, че от Неговата страна вратата не е заключена; тя е заключена от нашата страна, нашите сърца са запечатани; нашето сърце е тесногръдо, ние се страхуваме да дръзнем, да се осмелим да отхвърлим закона и да встъпим във владението на любовта, където всичко е тъй крехко, нежно и непобедимо като самата любов, като самия живот.

Бог не престава да чука на вратата с надежда, настойчиво и търпеливо; Той зове през хората, през обстоятелствата, през тихия, слабия глас на нашата съвест

Както нищият похлопва на вратата на богаташа, понеже, избирайки нищетата, Той очаква нашата любов и милост да Му открие дълбините на човешкото сърце. За да може Той да влезе и да вечеря с нас, ние трябва да изхвърлим от телата си нашите каменни сърца и да ги заменим със сърца от плът (Йезекиил 11:19). В замяна Той ни предлага прошка и свобода. Бог Сам търси срещата с нас. В опита на християнството тази тема за срещата е централна; тя лежи в основата на цялата история на спасението. Тя е в сърцевината на новозаветното благовестие.

В Стария Завет да видиш Бога е означавало да умреш; в Новия Завет срещата с Бога означава живот. Съвременният християнски свят все по-ясно осъзнава, че цялото Евангелие може да се възприема чрез мисълта, опита, чрез живота като непрестанно възобновяваща се среща, в която се съдържа спасението. Дълго преди събитията от Новия Завет първото Божие творческо действие – това е вече срещата, срещата, която Бог е възжелал и извикал в реалността. Целият тварен свят произлиза от небитието и с чувство на първозданно удивление открива и Твореца, Живия Бог, Подателя на живота, и всяко друго Негово създание, дело на Неговите ръце. Каква дивност! Какво чудо! Каква радост!.. Така започва процесът на „ставането“, който някога ще ни приведе към онзи преизобилен живот, който апостол Павел описва, казвайки: Бог ще бъде всичко във всичко, когато, по думите на апостол Петър, човекът стане причастник на Божието естество, когато ще получи участие в Божествената природа.

Това е първата среща, първата крачка по пътя, който ще ни отведе към окончателната среща, не просто срещата лице в Лице, а към приобщеност, към общността на живота – към съвършеното и чудесно единение, което е и нашата пълнота. А когато човекът се е отвърнал от своя Творец, когато се е озовал сам и сиротен в света и сам е предал Бога, изменяйки Му, и се е отказал от своето призвание – въпреки всичко това, онази тайнствена среща продължава, но вече по друг начин: Бог изпраща своите пророци, светци, вестители и съдии, за да напомня за пътя, който да ни върне обратно към Него и към самите себе си. А когато вече всичко е приготвено, предстои най-главната среща, срещата par excellence, среща в пълния смисъл на думата, – най-великата Среща във Въплъщението, когато Син Божий става Син Човешки, Словото става плът, пълнотата на Божеството се разкрива чрез самата материя. Всеобемаща, космическа среща, в която потенциално намират пълнота и човешката история, и целият космос. Бог става човек, обитава сред нас. Можело е да Го виждат, да Го възприемат с чувствата си, да Го докосват. Сторил е изцеления. Думите, които ние днес четем и повтаряме, са били произнесени от Него и са давали живот на хората – нов живот, вечен живот. И хората около Него – мъже, жени, деца – се срещали другояче едни с други; това е била среща, каквато никога по-рано не са изпитвали, за каквато даже не са мечтали. И по-рано са се виждали, но в присъствието на Живия Бог те провиждали едни в други нещо, което преди не са виждали. Тази среща, която е и спасение, и съд продължава от век на век.

Както в самото начало, ние се намираме в Присъствието на нашия Бог. Както във времето на Иисус Христос ние стоим лице в Лице с Бога, Който е благоволил да стане Човек; както и преди, ден след ден хората, узнаващи в Иисуса от Назарет Сина Божий и чрез Него виждащи Отца, се срещат едни с други по съвършено нов начин. Тази среща продължава през цялото време, но нашето съзнание е толкова помрачено, затъмнено, че ние отминаваме мимоходом нейното значение, нейните безкрайни възможности, но мимоходом и край онова, което тя изисква от нас.

Същинската среща се случва крайно рядко. Човешките пътища се пресичат, хората се сблъскват едни с други – колко много хора минават край нас през само един ден, без изобщо да ни забележат! Повечето от тях гледаме с невиждащи очи, без да им отделим ни един поглед, ни една дума, ни усмивка! А всеки от тези хора е Присъствие, образ на Живия Бог; може би Бог да ни ги е пратил с някаква вест, или обратно – чрез нас те би трябвало да получат вест от Бога, – слово, жест, поглед на признание или съчувствие и разбиране. Да се срещнеш с човек на улицата, или в живота по волята на случайността – това още не е среща. Ние трябва да се научим да гледаме и да виждаме – внимателно, вдълбочено, взирайки се в чертите на лицето, в изражението му, в съдържанието на това изражение, в излъчването на очите, на погледа. Всеки от нас трябва да се научи издълбоко да вижда другия, търпеливо да се вглежда, за да разбере кой стои пред него. Това се отнася и за цели човешки групи – обществени, политически, етнически, национални.

Ние всички принадлежим към човешки общества, които векове са живели в разделение или вражда. Понякога цели столетия сме се отвръщали, не желаейки да се погледнем едни други в очите, разминавали сме се все по-отчуждено. После сме се спирали и оглеждали, та накрая да съзрем онзи, който е бил наш събрат, а ни е станал чужденец, даже враг. Но сме били още твърде далечни и отстранени и не сме могли да разгледаме лицето му, да не говорим за Божия образ в него.

Ето така фарисеят е гледал на митаря. Така гледат едни на други цели нации, класи, църкви, отделни хора

Трябва да се впуснем в истинско и дълго поклонническо пътешествие. Вече сме достатъчно близки, за да се погледнем едни други в очите, да проникнем в глъбините на живото сърце, да разберем душата, да оценим постъпките, за да постигнем отново придобито знание, задълбочени и извисени изводи за помислите, намеренията и стремленията на другия човек, който не по-малко от нас е искал да разбере и изпълни Божията воля. Всичко това изисква огромна добра воля. Да виждаш в другия отблъскващото, отчуждаващото е лесно, също тъй лесно, както да виждаш само привлекателните черти в този, който споделя нашите възгледи.

Но много трудно е да бъдем справедливи. Свикнали сме да мислим за справедливостта с понятията на наградата или въздаянието – всекиму според заслугите; но справедливостта отива по-далеч и изисква от нас много повече.

Справедливостта започва в онзи момент, когато видя между себе си и ближния (отделната личност или колектив) различие, понякога непреодолимо, и призная пълното му право да бъде такъв, и да приема като факт, че той не е длъжен да бъде мое отражение

Той също е създание Божие, както и аз съм, създание не по моя образ, а по образа Божий. Призван е да бъде подобие на Бога, а не на мен. И ако той ми се стори не твърде подобен на Бога, чужд Нему, ако представлява отвратителна карикатура, а не е богообразен, – той няма ли достатъчно основания и мен да види по същия начин? Всички ние сме твърде отвратителни, но и много жалки, затова трябва да се гледаме взаимно с голямо състрадание.

Но утвърждаването на този основополагащ акт на справедливост е свързано с риск и опасност. На първо място физическата опасност. Да приемем този, който ни обича със собственическа обич и да не бъдем вътрешно сломени, е доста трудно. Но да приемем врага, който ни отрича, отблъсква, който би се радвал да ни изтрие от лицето на земята – това вече е много скъпо струващ акт на справедливост. Обаче той трябва да бъде извършен; и може да се направи само в любовта и милосърдието (нека напомня, че думата милосърдие е синонимна с „добросърдечие“ и няма нищо общо с неохотната благотворителност), получили върховен израз след Тайната вечеря, Гетсиманската градина и Христовия кръст. Да признаеш правото на другия човек да бъде самия себе си, а не мое отражение – това е основополагащият акт на справедливост. Само това ни позволява да гледаме на човека без претенция да видим и признаем в него себе си. А признавайки го, и свръх това – в дълбината му да разпознаем образа Божий. Но това е още по-рисковано, отколкото си представяме: подобно признание може да изложи на опасност нашето съществуване или цялост.

Ще дам пример. През време на руската революция млада жена попада в затвора. Зареждат се дни в изолирана килия и нощни разпити. В една от тези нощи тя усеща, че силите ѝ се свършват; в сърцето ѝ се надига ненавист и озлобление. Иска ѝ се да погледне следователя и да хвърли в очите му цялата си ненавист, дори това да ѝ струва живота. Поглежда го мълком; срещу себе си вижда смъртно бледен, изнурен човек, толкова измъчен, колкото и тя, със също такова изражение на отчаяние и страдание. В миг помисля, че всъщност те не са врагове. Да, те седят от противоположните страни на масата, между тях има непреодолимо противостояние, но същевременно те са жертви на една историческа трагедия; водовъртежът на историята ги е засмукал и захвърлил в различни страни; и двамата са несвободни, и двамата се жертви. В този момент тя осъзнава, че онзи е също човек, а не просто длъжностно лице. Не враг, а също тъй нещастен, не по-различен от нея – жертва на трагедията. И се усмихнала, макар през болка… Това е акт на признание, акт на висша справедливост.

Но не е достатъчно само да гледаш, за да видиш, трябва да се научиш и да слушаш, за да чуеш. Колко често в разговор, когато мненията се разминават или се сблъскват, докато събеседникът ни се опитва да ни докаже своите възгледи и ни разкрива сърцето си, допускайки ни понякога до тайниците на душата си, ние вместо да го изслушаме, изваждаме от думите му подходящ откъс и щом той направи пауза, му възразяваме. Това погрешно наричаме диалог: единият говори, другият не чува. После събеседниците сменят ролите си и накрая всеки се е изговорил, но никой не е изслушал другия.

Да слушаш е изкуство, на което човек се учи. Не само да слушаме думите и по тях да съдим;

трябва да слушаме с такава задълбоченост, че зад думите, често неточни, да уловим мигновения проблясък на истината, мисълта, която се стреми да се изрази, правдата на сърцето, което се сили да доведе до съзнанието ни своите съкровища и своята борба

Но уви! Ние сме доволни от думите и на тях отговаряме. Ако бихме се вслушали в интонацията на гласа, бихме открили, че и най-обикновените думи са пълни с тревога; тогава ще ни се наложи да откликнем на тревогата със състрадание, любов, съучастие. Но нали, ще ни струва усилие! – И предпочитаме да изслушаме само думите, без да отреагираме на останалото; оставаме глухи към духа, макар да знаем,че буквата убива, а Духът животвори.

Какво да правим, ако искаме да се научим да виждаме и чуваме? Първото условие вече бе изложено: да признаем и приемем инаквостта на другия; той е различен от мен и това е негово право; аз не съм прав да се възмущавам или да очаквам той да бъде като мен; аз трябва да се доближа достатъчно, за да различа всичко, което трябва да се види, но не толкова, че заради дървото да не се види гората. Ето пример: когато гледаме скулптура, статуя, отдалечаваме се на известно разстояние. То не е еднакво за всички – някои са късогледи, някои далекогледи, трябва да се намери мястото, от което да се види най-добре цялото и всеки по-значителен детайл. Ако сме твърде далеч, ще видим не скулптура, а каменен къс, по-безформен, ако още се отдалечим. И обратно, ако се приближим твърде много, ще изчезнат и детайлите и ще виждаме само фактурата на камъка. И в единия, и в другия случай няма да имаме истинско впечатление от творбата.

По подобен начин трябва да се гледаме едни други – от разстояние, което да ни позволи да се освободим от нелепи егоистични реакции, предубеждения, погрешни съждения, поради емоционално объркване; но и в близост, при която да е осезаемо лично отношение, отговорност, съпричастност. За това се изисква усилие на волята и истинско себеотрицание. Със статуята е лесно. Но не е лесно да се отдалечиш от обичания човек, или пък да се сближиш с неприятния ти. За да преодолееш и страха, и себе си, трябва да се освободиш от своята самосъщност и да престанеш да гледаш на всичко така, сякаш ти си център на вселената. Трябва да виждаме всичко обективно, като факти, които да приемем и да изучаваме, без да се питаме предварително какво може да стори този човек или това събитие на мен лично, на благополучието ми, на безопасността ми, на съществуването ми.

Трябва достатъчно безпристрастност, за да може през външната обвивка и въпреки очевидното да съумеем да проникнем в глъбина, както е умеел това Иисус Христос – да си спомним призоваването на Матей, презрения събирач на данъци. – Колко далеч е този Христов подход от нашата ужасна склонност през ясните или полупрозрачни слоеве светлина да забелязваме двойствения сумрак на човешкото несъвършенство, или тъмата на още непросветления, но толкова богат на възможности вътрешен хаос. Вместо на всекиго да вярваме, на всичко да се надяваме, ние не само съдим по постъпките, отхвърляйки „презумпцията за невиновност“; ние поставяме под въпрос и подбудите, и намеренията на хората.

Трябва безмилостно да се борим с навика да съдим за всичко от нашата дребнава камбанария

Отречи се от себе си – така Иисус Христос определя първата крачка по пътя към Царството. Може да се изразим и по-рязко: когато забележим, че вместо да видим и чуем някого, сме погълнати от себе си, трябва да се върнем към онова „аз“, което като препятствие стои на пътя ни, и гневно да му викнем: „Махни се от мене, сатана, (на еврейски сатана значи съперник, неприятел, враг), ти мислиш не за това, което е Божие! Махни се от пътя ми, омръзна ми!“

Митарят е знаел, че е лош в очите на Бога. И според човешкия съд инстинктивно е привикнал да се отвращава от себе си, защото взирането в собствените ти безобразия не те радва. Фарисеят затова е самодоволен, защото в собствените му очи личността му напълно отговаря на образец за праведност, той счита живота си за съвършено отражение на Божия закон. Затова и откровено се възхищава на това си мнение, на съзерцаването на това съвършено осъществяване на божествената мъдрост. За такъв фарисеят счита себе си.

Благочестиви читателю, не бързай да му се присмееш или справедливо да възнегодуваш! Запитай себе си – ти, добрият християнин, законопослушният гражданин, изпълнителният член на нашето пълно с условности общество – ти много по-различен ли си от него?

За да видиш своето „аз“ като противник, като препятствието, което стои на Божия път – до подобно разбиране се достига с мъжествена и напрегната борба. „Пролей кръв и ще приемеш Дух“, е казал някой от пустинните подвижници. Именно така е постъпил Бог спрямо нас. По своя воля ни е привел в битие, сътворил ни е в цялата лъчезарна невинност и чистота. А когато ние сме предали и Него, и целия тварен свят, когато сме изменили на призванието си, отрекли сме се от Бога и вероломно сме предали творението във властта на княза на този свят – Той е приел новата ситуация, приел ни е такива, каквито сме станали, приел и света в неговото извратено от нас състояние. Станал е Човек, Разпнатия Иисус Христос, отхвърлен от хората, защото е останал верен на Бога; и е понесъл страшната Богооставеност на Кръста, защото е останал верен на човека.

Така Бог е отговорил на предизвикателството на човека; приел ни е в акта на справедливостта, който е безкрайно далеч от нашите понятия за отплата. Той е утвърдил правото ни да бъдем самите себе си, но знаейки колко безумно сме избрали смърт вместо живот, сатаната вместо Него, нашия Бог, решил е да стане Човек сред хората, та ние да получим обожение, за да ни привие, да ни присади към живата лоза, живата маслина (вж. Рим. гл. 2).

Освен това Той умее да слуша.

В Евангелието виждаме как Иисус Христос слуша, как вижда, забелязва и отделя из тълпата човека, който Му е нужен и който е готов да се отзове на Неговия призив

Колко пълно Той се отдава и се потопява в ужаса на Разпятието, в ужаса на нашата смърт. В същото време Той е свободен, самовластен, независимо от бури, изпитания, опасност, риск и тяхната цена; и без страх предявява абсолютното Божие изискване: ние трябва да живеем и да влезем във Вечния Живот.

Така че да не пренебрегваме факта: Христос знае всекиго от нас и ни приема такива, каквито сме, и плаща за нашите дела, за да ни отвори вратата на Вечния Живот. На Тайната вечеря казва на учениците Си: Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих (Йоан 13:15). – Нима не трябва с това да започнем? Нима не призовава и нас Апостолът: приемайте се един другиго, както и Христос прие вас.

Поглеждайки митаря в Божието присъствие и виждайки собственото си осъждане, фарисеят би могъл да открие в човека, толкова презиран от него, свой брат. Но той минава безучастно покрай срещата с Бога. И как би могъл да стои в благоговение, как би могъл да види другия, да признае в него своя ближен, да види Божия образ в него, когато той не е видял Първообраза – Самия Бог?

Понякога, в момент на откровение, в скръб или в радост ние се виждаме и се разпознаваме един другиго; но ето и ние, като фарисея, преминаваме през прага и способността ни за дълбоко прозрение угасва; и когато срещнем брата или сестрата, които до неотдавна сме познавали, ние отново ги виждаме като непознати, и гасим надеждата. И колко по-различно звучат думите на апостол Павел: че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце (Рим. 9:2).



Превод: Венета Дякова
| Pravmir.ru

Източник: pravoslavie.bg


неделя, 20 януари 2019 г.

За Господнята и Иисусовата молитва

Отговори на въпроси

За молитвата най-често задават твърде общия въпрос: „Как да се моля”. За да се молиш, трябва да се обърнеш навътре към себе си; трябва да се молиш сдържано, без да търсиш емоции и преживявания, без да целиш постигането на какъвто и да било мистичен опит.


Трябва да застанеш пред Бога с цялата си правда и неправда – какъвто си ти самият – и да Му откриеш своята душа искрено, трезво, честно, така че Той да научи за тебе не от сатаната, а от теб самия, не от Своето премъдро знание да те разбере, а от твоето доверие и от твоята вярност към Него.

Това е първото. Преподобни Теофан Затворник казва: „Доброто начало е половината работа” и съветва да отделим известно време, за да се настроим молитвено, да не бързаме да преминаваме от обичайните си работи към молитва, а да постоим или да поседим, да помълчим, да помислим: с какво идвам сега пред Бога? Искам ли действително да се срещна с Него, или заставам на молитва по навик, по традиция, поради нещо друго? Дали нещо не ме привлича повече, отколкото срещата с Бога в дадения момент?… И кажи това честно пред Бога, покай се, ако е нужно, и съжали – или пък се зарадвай. После се моли, привеждайки всяка дума на молитвата до собственото си съзнание и до собственото си сърце. Ако думите не те докосват – няма да усетиш Божието присъствие чрез молитвата.

Моят духовен отец ме съветваше да чета утрините или вечерните молитви така: да застана, да помълча, да постоя пред Бога, да се прекръстя: В името на Отца и Сина и Светия Дух – не в свое име и не заради себе си, а в името Божие и заради Него. После да прочета първата фраза на молитвата, да остана мълком известно време, да направя земен поклон и да го повторя, още миг мълчание и още един поклон; тогава да премина към следващата фраза. Това значи, че утрините или вечерните молитви (с поклони) ще заемат приблизително два часа и половина – но ще достигнат до тебе, защото ще чуеш тези думи три пъти и ще заставиш тялото си да се поклони и да се изправи. Разбира се, думите ще достигнат до тебе според мярата и пределите на твоята душевна глъбина.

Моли се така, че сърцето ти да отговаря на молитвите, а ако не отговаря, спри и кажи: „Господи, прости ми! Изрекох святи думи, но те не достигнаха до мен…” – и помисли защо. Ако ти се стори, че знаеш причината, кажи: Господи, не мога да произнеса „и прости моите дългове, както и аз прощавам”, защото в душата ми има огорчение, злоба, омраза, нежелание да простя. Прости ми!… Искам да простя, но не мога; помогни на немощта ми!…

По-нататък се моли така: каквато и да е Божията воля за мене, нека ми бъде според нея… Не ти трябва да знаеш каква е тя; и – това е особено важно – няма защо да молиш конкретно за едно или друго нещо, което може да се случи. Можеш да кажеш: Господи, с цялата си душа желая това, но нека бъде както Ти искаш; ти знаеш по-добре… Ако така се извършват утрините и вечерните молитви, или ако сте монах и трябва в килията си да извършите вечернята, утренята, полунощницата, повечерието, каквито и да е други служби – не „извършвайте” служба, а се молете. И искам да ви препоръчам: не се старайте да прехвърляте молитвеника от край до край. Преп.Теофан Затворник казва: Определи за молитвата си толкова време, колкото имаш, а не количеството страници, които съдържа правилото… Имаш половин час – нека бъде половин час; започни да четеш, но чети така, както казах по-рано. И ако в резултат на този начин (защото днес ще четеш бавно, понеже някакъв стих от псалма е спрял вниманието ти и не можеш да го отминеш) си казал само първите три стиха на псалма за половин час, но си ги казал както трябва – считай, че си извършил вечернята, не се безпокой за останалото; следващият път ще прочетеш всичко. Ето така се молете задълбочено, сериозно, както казва преп. Теофан: с цялото си внимание, с цялото си благоговение и с готовност да се изпълни волята Божия – и ще се научиш да се молиш.

Освен това ми се струва, че правим грешка като мислим, че инициативата в молитвата е наша; аз започвам да се моля, аз говоря с Бога. При това трябва да изпитвам някакви чувства и Бог непременно е длъжен по някакъв начин да ми отговори.

Понякога имаме живото чувство, че Бог е тук; това може да се случи в храма, може да се случи у дома, може да се случи сред природата. Тогава може да откликнем на това чувство, на това присъствие Божие – да отговорим с дума или с поклон, или с нещо друго. А понякога се случва да не изпитваме никакви чувства, да ни се струва, че ако сега кажа нещо – все едно ще викам към празното небе. Тогава си спомни, че още преди да си се родил, Бог през хилядолетията е общувал с тебе чрез Своето Божествено Слово; тогава отвори Евангелието. В Евангелието Господ говори не „въобще”, а на всеки от нас; може да прочетеш няколко реда и да помислиш: какво да отговоря на Бога, Който току-що ми каза ето това?… Ако сърцето ти трепне и откликне – тогава е ясно; ако само с мисълта си уловиш смисъла на казаното от Бога, можеш да кажеш: да, Господи, разбирам Твоите думи; те още не стигат до сърцето ми, но Ти благодаря, че ми каза това и това… И нека помислим: ето, Той ми казва нещо, аз с какво да отговоря?… Или просто да Му кажа: ето, така мога да отговоря на това…

Ако пък нямаме никакъв отзвук в душата си или в ума си, тогава може да кажем: Господи, какъв ужас! Ти ми говориш, а цялото ми същество е като окаменяло. Ако трябва непременно да Ти отговоря, бих казал: „По-добре не ми говори, не Те слушам, не Те разбирам, не губи напразно време”. Много рядко намираме в себе си мъжество и честност да отговорим по този начин. Но си спомням, имах един случай в нашия храм, когато след четене на Евангелието имах чувството, че Господ ми говори, но до мен нищо не достига: нито сърцето ми се сгрява, нито трепва, нито умът ми проумява това, което Той говори, просто си стоя съвсем като вкаменен, даже не и безразличен, защото безразличието само по себе си е някакво чувство, някакво отношение. А трябваше да кажа проповед; и излязох и казах: „Ето какво се случва. Христос говори, а аз единствено мога да Му кажа, че Той напразно говори, защото нямам нито чувства, нито мисли, нищо нямам за Него; какъв ужас е това! Помислете всеки за себе си…”. Не казах нищо повече, е, може би малко по-подробно съм говорил. Мисля, че ако се случи подобно нещо, когато се молим, трябва честно да кажем на Бога как стоят нещата.

Какъв е изходът? Да бъдеш честен по отношение на Бога – това вече е изход и постижение, защото означава, че между нас и Бога стои само правдата, никаква лъжа, нито измама, нито разкрасяване, а просто голата горчива истина.

Какво да се прави по-нататък, ако това не ни удовлетворява? – Ако сме били на вечерна молитва, може да се прекръстим, да си легнем и да кажем: „Господи, по молитвите на тези, които ме обичат, помилвай ме и ме спаси!”, после да започнем да мислим – има ли макар и един на света, който достатъчно да ме обича, след като не мога дори да се моля, а само лежа като труп; все едно съм покойник в църквата, обкръжен с любов, с молитви, с хора, които стоят пред Бога и от дълбината на душата си казват: спаси го, спаси я, Господи!… Ако полежиш така малко, ще си спомниш име или нечие лице; всеки път, когато то изплува в съзнанието ти, спри вниманието си върху него и кажи: Благодаря ти за твоята обич!… А на Бога кажи: Господи! Благослови този човек за неговата обич… Така можеш да си спомниш двама, трима, петима, колкото се случи, докато най-сетне заспиш. Ето това е почтено и истинско отношение към Бога в периоди на безмолитвеност.

По-нататък: случва се да се събудиш сутрин без особени чувства или мисли. Тогава осмисли, че цяла нощ си бил в пълна беззащитност, без да осъзнаваш нито себе си, нито околния свят; бил си подобно на Лазар в гроба; идва утрото и ето, като че ли от смъртта – влизаш в новия ден, който никога от сътворението на света не се е раждал. Този ден лежи пред тебе като снежна равнина; ти ще проправиш път през нея; следите на твоите нозе ще се отпечатат върху тази равнина – как да постъпя, та да не я оскверня! как да прокарам такъв път, който да не ме отведе към гибел!… И можем да кажем (разбира се, нямам предвид, че с такива думи ще говорим всяка сутрин): Господи, благослови този ден, който Ти си създал! Благослови и мене да вляза в този ден и да премина през него според Твоята воля!…

Още нещо: случва се да четем молитви и да очакваме, че всяка молитва ще породи в нас живи чувства. Но като се замислим – почти всяка молитва е написана от някой друг: Йоан Златоуст, Василий Велики, Симеон Метафраст, Макарий Велики, Симеон Нови Богослов и т.н. Нима можем да си въобразим, че такъв какъвто съм, мога изцяло да въплътя в себе си опита за Бога, за дадения светец, за живота, за вътрешния свят на редица светци! Да се усвои опитът даже на един от тях е немислимо. Но може да се направят няколко неща.

Първо, може да започнем с тези молитви, които в миналото са докоснали сърцето ни. Всеки от нас има някаква молитва, която обича.

Второ: когато пристъпим към молитва, сътворена от един или друг светец, можем да спрем и да кажем: „Св. Йоане, св. Василий, в тази молитва ти си вложил своя опит, сърцето си, излял си душата си. Доколкото мога, ще се присъединя към твоите думи и мисли. Има неща, които ще са ми непонятни, които няма да разбера правилно; ще се постарая да бъда честен, а ти се помоли с мене”. Четейки молитвата, ако стигнем до някое място, което не сме в състояние честно да произнесем, можем да спрем и да кажем: Господи, не мога да го кажа от свое име; ще произнеса тези думи само защото те казват истина, която е по-силна от мене, дай ми някога да дораста до висотата на тези думи!… Тогава можем да произнесем думите на молитвата без да се крием от Бога – все едно, Него не можем да излъжем.

По-нататък: преп. Йоан Лествичник казва, че когато четеш молитва и вниманието ти се разсейва, трябва да се върнеш на това място, откъдето вниманието ти се е отклонило и да го повторииш; направи това един-два пъти, колкото искаш, и всичко ще завърши така, че на дявола пръв ще му омръзне да те отклонява и ти ще можеш да си дочетеш молитвата. А ако не съумееш да я кажеш, знай, че борбата за тези думи е по-важна, отколкото лесното произнасяне на думите без усилие.
Ако си се помолил невнимателно, винаги можеш да спреш по всяко време от деня и да кажеш: Прости ми, Господи! Колко е позорно: аз обичам майка си, но в този момент мисля единствено за това, че ми се пие горещо кафе… Прости ми! – А Бог и без това обича майката, Той не разчита на нашите молитви. Когато се молим, ние просто с молитвата си се присъединяваме към Божията любов, а не творим тази Божия любов, не я създаваме.

Понякога действително можем да се помолим като че ли въз основа на молитвата и вярата на светеца, даже и без своя собствена вяра. На някои от вас вече съм разказвал един позорен епизод. В нашия църковен дом се бяха завъдили пълчища мишки и аз исках да ги избия. Спомних си, че в Големия требник има молитва, по-точно препоръка на св. Василий Велики относно вредните твари, на цяла страница са изброени всички възможни зверове, които общо казано пречат на живота ни. Помислих си: е, щом Василий Велики го е писал, значи трябва да е истина. Макар и да не вярвам, че нещо може да се получи, но нали Василий Велики е вярвал, нека той направи чудото!… И му казах: „Свети Василий, не вярвам, че нещо може да се получи; но щом ти си писал тази молитва, ти си вярвал. Ето, аз ще прочета тази молитва, а ти се моли с нея и ще видим какво ще стане”. Сложих си епитрахила, седнах на кревата, пред мене е камината, и започнах да чакам. Излезе една мишка; казвам й: „Стой и слушай!”. Тя застана на задни лапи и само мърда мустаци: явно слуша. Тогава прочетох тази молитва, прекръстих мишката и казвам: „А сега иди си с мир и разкажи на другите”. След това нито една мишка не се появи. Това особено ме зарадва, защото то беше не според моята вяра. Това беше чисто чудо, неосквернено от мен, ако може така да се каже…

На мен ми пречат молитвените думи. От детството си ги знам наизуст, но вниманието ми се отклонява, не мога да се съсредоточа. Понякога някои думи действително ме докосват, но не мога да се моля така, че молитвите да достигат до мен, макар само „Отче наш”, да не говорим за утрините молитви на Василий Велики или за молитвата от страница и половина на Макарий Велики – просто не мога! На никакъв език не мога. Пречат ми многото думи, многото образи и въобще цял живот трябва да мисля само над ето този ред…

Преп. Теофан Затворник в едно от своите писма казва, че отначало трябва дълбоко да се замислим, да почувстваме, да се вживеем в думите на молитвата; постепенно ще стигнем до онзи момент, когато думите ще ни се сторят прозрачни и ние ще можем да преживеем смисъла на молитвата дори и без думи. Мога да ви дам пример. Преди много години, когато бях млад, четях на клира заедно със стария дякон, който тогава беше на осемдесет и пет години. Петгодишен той бил даден в Русия в манастир, защото семейството му жеивеело в крайна бедност, родителите му били селяни от Средна Русия. Той се възпитавал в манастира и не знаел нищо друго, освен този манастир и емиграцията. Бяхме заедно с него на клира. Той пееше и четеше, а аз четях, защото не можех да пея. Той пееше и четеше с такава мълниеносна бързина, че даже с поглед не можех да проследявам редовете. Тогава бях двайсетгодишен и затова бях и по-нагъл, отколкото съм сега; когато той завърши, аз се обърнах към него: „Отец Евтимий! Вие ми откраднахте цялата служба с бързината на своето четене и пеене, а което е и по-лошо – вие и от себе си я откраднахте, защото не можехте да следите всичко, което четете и пеете”. Той заплака и ми каза: „Прости ми! Но знаеш ли, аз от петгодишен слушам тези думи. Щом се научих да чета, аз само тях четях от листа и пеех и сега, вече много години, когато видя тези редове, цялата ми душа започва да пее, като че ли ръка се докосва до арфа и всички струни запяват”. Тогава ме досрамя и си помислих: ето така трябва да се вживявам в молитвата, за да не ми се налага да преминавам от дума към дума, защото тези думи са сякаш ръката Божия, която ме докосва… Ето към какво трябва да се стремим, а не да затваряме себе си обратно в думите, когато сърцето ни вече е откликнало.

Понякога една дума в молитвата може да ни затрогне до сълзи. Разбира се, по-важно е вътрешно да паднем на колене пред Бога и да живеем с Бога известно време, отколкото да прочетем на Него или на себе си още една молитва, която няма да Го достигне, защото сме твърде преизпълнени с това, което току-що сме преживели.

Има още един момент: понякога при четене на една или друга молитва ни обхваща радост, ликуване от срещата с Бога. И няма никаква възможност да достигнем до съкрушение или плач за греховете си. В такива моменти трябва да се оставим на своето ликуване, защото това е радост и благоговение – това е момент на пребиваване с Бога. Това ни е подарък от Бога – как тогава можем да Му кажем: „Да, но сега е време да се четат други молитви”?. Така не бива да се прави!

Какво е съотношението между Иисусовата молитва и молитвеното правило? Въобще как стои въпросът с правилото?

Първо, що се отнася до правилото. Когато четеш „Добротолюбието” или житията на някои светии, срещаш такива фрази: сведи уставната молитва до определен минимум и дай простор на Иисусовата молитва… Ако се опиташ да разбереш какво този отец на Църквата нарича „минимум” – ето ти пример. Григорий Синаит пише, че трябва да сведем уставната молитва до абсолютен минимум: чети само полунощница, утринни молитви, утреня, вечерня и повечерие… И какво виждаш… Защото след като спокойно си се молил някакви си осем часа, остават ти вероятно десет часа за Иисусовата молитва. Но тук трябва да се има нещо предвид: това, което той нарича съкращаване на устава до минимум, за нас означава довеждане на устава до безпределния максимум. Така че когато срещнем у отците на Църквата: остави отчасти уставната молитва – ние бързаме от това да заключим: ох, чудесно! Няма да се моля нито вечерта, нито сутринта, ще прехвърлям броеницата и всичко ще е добре… Ето това не бива да става! Отците много често наблягат на това, че дълго време трябва да свикваме да четем успоредно уставната молитва и Иисусовата молитва, защото уставната молитва ни дава друга храна, различна от Иисусовата молитва, обогатява ни на друго равнище.

Първо, в уставната молитва има едно огромно разнообразие, докато в Иисусовата молитва ни се струва понякога мъчително еднообразна. Повтаря се една единствена формула. Не искам да кажа, че тя е по-бедна, но у човека се поражда някакъв необичаен глад на ума, глад на чувството, глад за думи, образи и последования, които да възбуждат ума. Да вземем обикновените вечерни или утринни молитви: те имат поредици от мисли; през тях се минава от чувство към чувство; тяхното разположение не е случайно. В рамките на всяка молитва думите не са били измислени от светците, а са изтръгнати от най-съкровените кътчета на душата им или в моменти на духовен подем, или в моменти на мъчително страдание; отвъд тези думи ние можем да прозрем с какво е живял този човек. Можем поне малко да се приобщим към него, към същността на душевния и на духовния му живот. Ако приемем тези думи не само като израз на нашите желания, на нашите молби, но и като мярка за християнски живот, можем да се стараем да живеем съгласно с нашите молитви. Ако сутринта си кажа: „Господи, дай ми търпение” – трябва през целия ден да се уча на търпение, а не да чакам Бог просто така да ми го даде. Следователно, тези молитви подхранват душата ни и ако се отнасяме към тях задълбочено, ако не просто ги проумеем, а както казва Теофан, ги „обчувстваме”, то мислите ни ще се изпълнят с понятията, принадлежали на самите отци; постепенно ще започнем да мислим с техните мисли, сърцето ни ще започне да чувства с техните чувства и съответно ние ще се променим. Волята ни, включена в руслото на техните молитви, ще се изправи съгласно Божията воля; ето затова те са ни необходими. Да кажа покрай другото, че ако искаме да се молим с тези молитви плодотворно, преди всичко трябва да ги употребяваме сдържано, спокойно, от цялата дълбочина на вътрешното си убеждение, като предоставяме на Бога, а не на нашата душевност, да породи в нас съответните чувства.

Необходимо е и друго (вече говорих за това): каквото казваме в молитвата трябва да го осъществяваме в живота. Ако не правим това, след съвсем кратко време думите на молитвата ще станат обичайни и ще ни дотегнат, защото това ще са празни думи; а ние отлично ще разбираме, че нито Бог, нито самите ние живеем с тези думи.

И трето – един съвет, който ми беше даден навремето: когато се молим с някоя молитва и знаем кой я е съставил – Марк Подвижник, Василий Велики, Симеон Метафраст – преди да се молим с тази молитва можем да се обърнем към светеца и да кажем: „Ето сега започвам да чета твоята молитва, помоли се и аз да се приобщя към твоя дух – по мярката на моите възможности, разбира се…” Така че молитвата, която е израснала от опита на дадения светец, ще ни свърже с него, с неговата любов, почитание, с неговото благословение, с неговите молитви.

След като говорихме за правилото, сега можем да преминем към Иисусовата молитва; това е втората страна на въпроса. Към практиката на Иисусовата молитва може да се подходи различно. Например, можем да се стараем да се научим на Иисусовата молитва така, както го описва Странника или според „Добротолюбието” – да я възприемаме изключително като вътрешна активност. Това е възможно само при определени условия: ръководството на духовен старец, по-продължително време, тишина и др.

Има и друг подход, достъпен за всички: употребяването на тази молитва както всяка друга, като си има предвид, че тя е пълна със смисъл, дълбочина, но в никой случай не е някаква магически начин, както казва Теофан, не е талисман или амулет, който ще ни позволи да достигнем до нещо значително без труд и пот. В този смисъл преп. Теофан дава съвет, при това в писмо до мирянка; той казва: употребявай Иисусовата молитва като всяка друга молитва, без да си въобразяваш, че правиш нещо особено, без да се гордееш с това, че ти практикуваш Иисусовата молитва или нещо подобно. И я употребявай така: между всеки две молитви от правилото ти – пет Иисусови молитви. Как? Първо, с цялото внимание на което си способна при молитвата; второ, с цялото благоговение, което ти можеш да вложиш в нея, когато пристъпваш към Живия Бог. Трето, с надежда и молба за покаяние, с молба Бог да те промени вътрешно – и нищо повече. Не влагай чувства и мисли в нея докато се молиш. Предостави Бог да ти даде други мисли, други чувства, каквито Той поиска; ти просто Му говори, докато предстоиш пред Него.

Ако сме постоянни в усилията си, ако привикнем на това, ако се приспособим към Иисусовата молитва, тогава може да се молим малко повече. Но съвършено необходимо условие е в началото да избираме такова време, когато можем да се занимаваме с нея без отвличане, без разсейване, с пълно внимание и благоговение; при това да се занимаваме не продължително време, а да кажем, да я прочетем десет пъти. Ако имаме възможност, нека кажем молитвата, да помълчим, да направим земен поклон, да станем; после нека се успокоим и да произнесем молитвата още един път… Ако правим поклони и казваме Иисусовата молитва едновременно и в бърз ритъм, тогава от телесното упражнение постепенно ще се получи някакво полуистерично състояние, така че човек ще загуби контрол. В Иисусовата молитва, както във всяка молитва, трябва да се избягва нарастването на каквото и да е настроение; всичко, което става в душата ни, трябва да бъде от Бога. Той трябва да предизвика у нас чувствата; Той трябва да ни даде мислите; Той трябва да изправи нашата воля; Той трябва някак да достигне до нашето тяло. Но ние не трябва да правим това като се пренапрягаме, като се самонавиваме. Това е много важно.

Може да кажем Иисусовата молитва десет пъти и да се успокоим. Ако в продължение на деня Бог ни даде да повторим няколко пъти молитвата, трябва да го направим; но всячески трябва да се стремим да вършим това с ясно внимание. Ако вниманието ни случайно се откъсва от молитвата, това не е драма; но ако пристъпваме към молитва с мисълта, че сега вниманието ми по никакъв начин не може да се задържи върху нея, а просто е заето с нещо друго и съзнателно пристъпвам към молитвата с невнимание – това е пагубно. Пагубно е, защото много лесно можем да привикнем към подобен механизъм и да загубим молитвата, както става с хора, които изпълняват големи молитвени правила, те често губят молитвата си, защото – кога да се молят, щом като през цялото време молитвословят?!

Може би най същественото в Иисусовата молитва е следното: тази молитва е предстоене пред Бога; в нея като че ли няма движение от мисъл към мисъл. В Господнята молитва ние преминаваме от едно понятие към друго: Да бъде Твоята воля…, да дойде Твоето Царство… и т.н. А тук срещаме съвършено единство на темите без никакви преходи. Тя ни научава на молитвено и житейско предстоене пред Бога, просто да стоим пред Него като че ли в съвършена неподвижност. Разбира се, в това отношение тя е молитва предимно на онзи, който пребивава в молитвено усамотение подобно на отшелника, който превръща килията си в затвор.Но същевременно тя е и път към вътрешно уединение, защото такава стабилност се постига не изведнъж, а с постепенно приучване на себе си към такова молитвено предстоене.

Сега – за съдържанието на тази молитва. В „Добротолюбието”, а на места и в „Откровените разкази на един странник” се казва, че тя представлява в съкратен вид цялото Евангелие. И наистина, Иисусовата молитва има две части; първата: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий… Това е изповядване на вярата; напомня ни се Кой е Бог, пред Когото стоим. Пред Кого се намираме? Кой е Той?… При това – напомняне не за някакъв статичен Бог, а напомняне за Бога, Който през всичкото време ни задължава. Вземете накратко всяка дума:

Господи. Първо, Свещеното Писание ни учи, че никой не може да нарича Иисуса Христа свой Господ, ако не е просветлен от Светия Дух. Следователно, да наречем Христос „Господи”, това вече означава, че влизаме в някакво отношение с Господ Свети Дух, означава да проявим опита, който ни е дарен от Светия Дух, чрез Неговите неизречени молби вътре в нас, или чрез Неговото ясно молитвено слово в нашата душа. И второ: когато казваме „Господи” – това ни задължава да Го признаем действително за Господ, за господар на нашия живот. Не всеки, който Ми вика: „Господи, Господи!”, ще влезе в Царството Небесно. И ако само дръзвам да кажа „Господи” – това означава, че безразделно Го признавам за свой Господ, за господар на моя живот, и всичко без изключение, което се случи в моя живот, всяка среща, всяко събитие, всичко без остатък ще приема като от Неговата собствена ръка: всичко, което ще правя, ще го върша като верен слуга, раб, наемник или син, в зависимост от това в каква мяра съм достигнал Бога.

По-нататък: Иисус – изповядване на историческата истинност на Въплъщението. Това е земното, човешкото име на Сина Божий, станал Син Човечески; това е крайъгълният камък на християнската вяра. Христос – Помазаник: Това е изпълнението на закона и на пророците.

И накрая, Сине Божий – понеже ние знаем това, което Старият Завет не е знаел; ние знаем, че Той наистина е Син на Живия Бог.

На пръв поглед тази формула може да изглежда чисто христоцентрична, т.е. съсредоточена изключително върху Христа Спасителя. Но всъщност не е така; не можем да наречем Иисус Господ по друг начин, освен чрез Светия Дух; не можем да говорим за Сина Божий, ако забравим за Отца. И тук откриваме нещо много важно: Христос нарича Себе Си врата. Той е вратата, през която влизаме, Той е пътят, по който вървим, в този смисъл Той не е крайната и окончателна цел. Ето това е пълното и съдържателно изповядване на вярата. Когато казваме това, ние действително заставаме пред Живия Бог, пред Бога на Евангелието.

Втората част на молитвата: Помилуй мене, грешния. Думата „грешен” има два оттенъка. От една страна, всеки от нас греши – с думи, с дело, с помисъл. От друга страна, да бъдеш грешник – това не само значи да грешиш, а това е състояние, не само постъпка; в същността си това е състояние на отделеност, на откъснатост. Ние сме разединени от Бога, ние сме разединени един от друг, дори ако не правим нищо осъдително по отношение на Бога или на ближния си; докато ние сме разединени, ние сме в състояние на греховност. Това състояние трябва да приемаме като крайно драматично, защото да си отделен от Бога значи да носиш в себе си смъртта; това е смъртна опасност. Тя трябва да ни подбужда постоянно към този зов на Иисусовата молитва, когато осъзнаваме как опасно ходим, колко страшно е това състояние на откъснатост от живота, от любовта.

След това смисълът на думата помилуй. Нейното значение е по-дълбоко и по-богато от това, което влагаме в думата „помилуй”, когато я мислим като „пожали ме”, „отнеси се към мене без гняв”. Коментарът, който някои Отци правят в гръцкото „Добротолюбие”, извежда гръцката дума „елейсон” („помилуй”) и думата, която на гръцки значи „маслиново дърво”, „маслиново масло”, от един и същи общ корен. По това филолозите спорят; но е достатъчно, че Отците на Църквата са мислили в този порядък. Ние можем да си представим какво означава това извън филологията, ако се позовем на Свещеното Писание. За пръв път образът на маслиновото дърво се появява в края на потопа. Ной пуска гълъба, който му донася маслинова клонка; тази клонка означава, че Божият гняв се е прекратил, че Божията милост и прошка – дадени даром, не заслужено, а поради любов – се дават на човечеството, и сега, когато земята вече става видима, пред него има бъдеще, пред него се разстила животът. Ето първото, което можем да видим в думата „помилуй”, „елейсон”.

Но не е достатъчно само това, че пред нас е бъдещето. Пътят може да лежи пред нас, а ние да не сме в състояние да направим нито крачка, ако сме парализирани от болест, от ужас, от страх, от нерешителност. И вторият образ: добрият самарянин, който излива върху раните на човека, попаднал на разбойници, вино – очистващо, изгарящо, а още възлива и изцеляващо масло. Необходимо ни е да изцелим душата и тялото си, за да се възползваме от това, което Бог ни предлага.

И последното. Има един образ в Стария Завет – помазването на царе и свещеници. За какво е нужно помазването? Защото и първосвещеникът и царят стоят на границата между Божията светиня и човешкия грях, между едината Божия воля и противоречивите човешки воли. И единият и другият, всеки в своята област на действие, са призвани да обединяват едното с другото: народната воля на древния Израел да стане воля Божия. На тази граница човек не може да стои, защото всеки човек е подсъден на Божия съд. В Посланието до евреите се казва, че първосвещеникът влизал в Святая Светих веднъж в годината, и то не без кръв (Евр. 9:7), защото трябвало да принася жертва за себе си и за народа, преди да влезе в светилището. Само един Човек е могъл да стои на това място – Този, Когото св. ап. Павел нарича Едного Човека Иисуса Христа (Рим. 5:15), като подчертава, че Той е Човек в пълния смисъл на думата. Именно защото Той е Бог и човек, Той може да стои на тази граница и като Бог, и като човек без осъждане. Ето това е третата форма на освещаването, на помазването.

Може да попитате какво отношение има това към нас: има аналогично отношение ето в какъв смисъл. Нашето човешко призвание е свръхчовешко; ние не можем със свои сили да осъществим това, за което сме призвани. Св. ап. Петър в Посланието си казва, че ние сме призвани да станем причастници на Божествената природа. Това не може да се достигне с никакви човешки сили; това може да бъде дадено и може да бъде прието с любов и смирение – но не с човешки сили, хитини или умения. По-нататък: ние сме призвани да станем членове на Тялото Христово, т.е. така да се сродим с Христос, така да се съединим с Него, че да станем Той в известен смисъл, както Ириней Лионски в края на II век е казал, че ако ние действително така сме съединени с Христа, то когато всичко бъде изпълнено в края на времената, когато се открие човечешката мяра в пълнота, то ние не само ще станем синове и дъщери Божии, но и в Единородния Син ще бъдем единородни синове. Т.е., нашето положение по отношение на Бога и Отца ще бъде същото, каквото е имал Единородния Син, дошъл в плът в света.

По-нататък. На Петдесетница, според разказа в 20-а глава на Евангелието от Йоан, се дава дарът на Светия Дух на всеки поотделно и на всички заедно. Този дар може да бъде само даруван; все пак ние можем да бъдем богоприемници, но не можем от себе си да поставяме никакви условия, освен да разкрием сърцата си, да разтворим ръце. Всичко това говори, че да си човек, просто човек, но в истинския смисъл на думата – ние трябва да превъзхождаме всички наши представи за човека; а такива можем да станем само благодарение на Божия дар, и изобщо не със собствени умения и опитност. Ето защо ни е нужно излиянието на Светия Дух, дарът на Духа, помазанието на Духа – за да може да се осъществи нашето човешко призвание. Сега говоря не за свещенството, не за монашеството, нито за нещо формално, а просто за това, че трябва да бъдем човеци.

Човекът, според думите на Ириней Лионски, е нещо велико. Вече цитирах негова мисъл; на друго място той казва, че славата Божия, т. е. сиянието Божие – това е човекът жив докрай. Човек, пронизан от пълнотата на живота, която е от Бога, – е славата Божия, Неговото сияние и прославяне.

Ето какво се съдържа в думите „Кирие, елейсон”, „Господи, помилуй”, и ето защо във всички случаи от живота на Православната църква в богослужението се откликва с тези думи; нужно ли е нещо друго? Да тръгнем от самата дълбочина на греха: Господи, нека се укроти Твоят гняв! Господи, дай ми Твоето опрощение – независимо че е незаслужено!… Господи, продължи дните на живота ми и ми открий моя път!… Господи, Ти ми даваш всичко това, Ти и досега си ми давал, а аз не мога крачка да помръдна напред: с душа, с тяло, с цялото си естество съм разслабен – изцели ме, обнови ме, оживи ме!… Господи, разбирам, че този път не е земен, този път е от земята към небето; как да го измина? Възможно ли е?… Излей върху мене благодатта, която да ме направи богочовек, по образа на Този, Който, бидейки Бог, стана човек…

Ето приблизително съдържанието на тази молитва; тя, разбира се, е само предстоене: не се придвижваш наникъде. А и къде ще отидеш, след като ти просто стоиш с разтворени ръце, с открито сърце? Това е молитва на непоклатимото предстоене пред Бога; ако я употребяваме така, както говорих преди малко – с тези понятия, със съвършена простота, безискусно – тогава всичко е ясно.

В „Добротолюбието”, в „Разказите на странника”, у Игнатий Брянчанинов и у Теофан са дадени физически упражнения, телесна дисциплина, свързани с тази молитва. Но те не са приложими за всички, не са някакъв принцип. Принципът е в това, че всичко, което става в душата, в мислите, в чувствата, във волята ни така или иначе се отразява на нашето физическо състояние. Знаете, че вашето телесно състояние когато четете нещо, което дълбоко ви вълнува, не е същото, както когато се припичате на слънце; с каквото и да е заета мисълта ви, каквото и да вълнува сърцето ви, накъдето и да е насочена волята ви, в зависимост от вътрешното ви състояние се променя и вашето тяло. Излизайки от молитвения опит, забелязваме, че едни или други молитвени състояния са винаги свързани с едно или друго физическо състояние; аскетите са създали физически упражнения, които могат да предизвикат онзи душевен строй, който е по-благоприятен за молитвата; но никакво физическо или душевно упражнение не може нито да създаде, нито да предизвика молитва. Всъщност, цялата традиция на исихазма води до постигане на телесно-душевно безмълвие, до дълбока тишина на душата и тялото; и от дълбините на това мълчание започва молитвата. Но мълчанието е само възможност за молитва, то не е самата молитва.

Това е общият принцип, от който са били изведени специалните техники и начини, които могат да се намерят у редица отци – Симеон Нови Богослов и редица други са писали подробно за това. Но е безсмислено и дори опасно човек да се занимава с исихастки практики без опитно ръководство, защото непременно ще стигне до задънена улица: в един момент няма да знае как да продължи – и това е в най-добрия случай. Тук голяма помощ може да окаже епископ Теофан Затворник. В едно от писмата си или в „Пътят към спасението” той говори за това, че за да води човек духовен живот, трябва да е като обтегната струна – а това всеки може да постигне. Всички ние можем да се научим на неподвижност и вътрешна тишина или, обратно, на хармонично движение, което да не ни прави нито напрегнати, нито отпуснати. Ние можем да се научим да се научим да се освобождаваме от умствената напрегнатост, и същевременно да не изпадаме в умствена летаргия; можем да преодолеем сърдечното с безчувствие, без да изпадаме в истерично състояние. Ето това трябва да търсим – физически, външно. Трябва да се учим да стоим и да се движим така, че да владеем своето тяло. Защото можем да отдадем на Бога само това, което сме овладели, не можем да принесем на Бога нещо, което самите ние не владеем.

Ето всичко, което мога да кажа по този въпрос. Можете да практикувате Иисусовата молитва, но не бива да правите от нея някакъв мистичен фокус.


Превод: Венета Дякова

Източник: www.pravoslavie.bg

Към края на силите на прага на Страстната седмица

Ние встъпваме в трудни дни: в дни, в които ще си припомняме Страстите Христови*; в дни, когато ще ни бъде тежко да идваме в храма, да стоим на дългите служби и да се молим. Мнозина се питат: а заслужава ли си да посещаваме тези служби, след като тялото е така уморено, след като мислите ни се разсейват, след като нямаме вътрешна събраност и истинско участие в това, което се случва?…

Да си спомним тогава какво беше в дните на Страданията Господни: колко много хора – и добри, и зли, биха дали много, за да се отскубнат от ужаса и изнемогата на тези дни. На тези, които бяха близки до Христа, сърцето им се късаше, изтощаваха се последните им сили – телесни и душевни – през тези няколко страшни дни … Вероятно стотици биха искали да се измъкнат от тази седмица, да бъдат свободни от това, което се случва: от гнева, страха, ужаса …

Но животът не им позволява да избягат. Пречистата Дева Богородица не може да се отдели от Страданията Господни; никъде не могат да се укрият от своя ужас и учениците Христови дори в онези минути, когато страхът ги побеждава и те се опитват да се скрият от народния гняв.

Не могат да избягат и да забравят случващото се Никодим, Йосиф Ариматейски, тайните Христови ученици, верните жени мироносици … Няма къде да отидат, защото ужасът живее в сърцата им, защото ужас ги обгръща отвън и обзема отвътре. Също така няма как да избегнат случващото се и онези, които с омраза, упорито и злобно се стремят към убийството на Христос.

И когато си спомняме всичко това – няма ли да намерим в храма място за себе си през тези страстни дни? И техните мисли са били объркани, сърцата им са изстивали, силите им са били изчерпани; но те са били в това събитие. Защото това, което ще се случи през тези дни, не е мъртъв спомен за нещо минало, а е събитие, което живее в сърцевината на нашите дни, на него почива животът на света и нашият живот.

Затова, без значение, какво успяваме да преживеем, колкото и малко да е то, да посетим тези служби, да се потопим в това, което те ни представят. Да не се мъчим насила да изтръгнем от себе си някакви чувства: достатъчно е да видим, да чуем; и тогава самите събития (защото това са събития, а не просто спомен) ще преломят тялото и душата ни. И когато забравим за себе си и мислим за Христа, за това, което се случва в тези дни; когато достигнем и онази Велика събота, когато Христос се упокои в гроба, и нас ще ни обземе покой. И като чуем през нощта вестта за Възкресението, тогава и ние ще можем да се отърсим от страшното вцепенение, от страшната смърт и умирането на Христос, към Който все някак ще сме се приобщили през тези скръбни дни. Амин.



*Страст – на църковнославянски език носи значението на “страдание”.




Превод: Евгения Николчева

Източник: www.pravoslavie.bg

"Ние създавахме община с труд и вяра"


Из писмото на митр. Антоний до митр. Иларион


"Скъпи владико Иларион, с чувство на дълбока скръб започвам това писмо. Нима ти не разбираш и не чувстваш, че давайки всенародна гласност на трагедията, която се случи в Сурожска епархия от времето на твоето пристигане в Англия, ти не само разстройваш стройния (до твоето идване) живот в епархията, но и подкопаваш многогодишния труд, положен от други и всенародно опозоряваш името на Руската църква в цяла Европа и Америка? А картината, която ти описваш, в голямата си част не отговаря на истината. И колко злоба и отмъстителност може да открие непредубеденият читател в твоите лични нападки срещу владика Василий и другите!


Ти пишеш, че аз сам съм молел Патриарха да те назначи в Сурожска епархия. В началото ставаше дума за твоето назначение като учен в Кеймбриджкия университет. После Смоленският и Калининградски митр. Кирил каза, че той няма да те пусне да ми помагаш, освен в сан на епископ. Аз се съгласих с готовност, очаквайки в твое лице чувствителен и разбран сътрудник. В това сбърках: очаквах един човек, а пристигна друг. Още в първия ден на твоето идване ти ми каза дълбоко смутилата ме фраза: „Когато възложиха върху ми ръце при хиротонията, аз почувствах, че сега съм архиерей и ЧЕ ИМАМ ВЛАСТ”. Това ме ужаси, тъй като през целия си живот съм вярвал, че ние сме призвани да СЛУЖИМ, а не да властваме. Обърнах ти внимание на това, но видимо без резултат: от първия ден на твоето пристигане в нашата среда ти с твоето авторитарно отношение дотолкова настрои против себе си цялото лондонско духовенство, че ме помолиха да уредя среща между нас, на която те биха могли да ти опишат какво мислят и чувстват.

Тази среща нямаше благ резултат, ти не успя да „чуеш” вика на ранените души и единствено повдигна вражда срещу тези, които с искреност и правдивост ти говореха истината. Същото се случи и когато друга група духовници се срещнаха с тебе и изказаха своите недоумения, към които аз прибавих и своите критични забележки. Ти отказа да ни отговориш. Смущението, което предизвика, започна да се разпространява и сгъстява. Ти започна, използвайки срещите с енориашите, да събираш около себе си почитатели и привърженици, все повече разделяйки енорията на „свои” и „чужди”. Аз те помолих да посещаваш провинциалните енории, което ти и направи много успешно, но и там след твоите посещения започна разделение на „свои” и „чужди” не само между миряните, но и между духовниците.

За първи път след петдесет и трите години на моето служение във Великобритания и Ирландия започна да се ражда взаимно отчуждение. Ти започна да говориш на свещениците, че дори след много години служение те не са получили църковни награди (а всъщност аз не вярвам в наградите, смятайки, че да служиш на Бога и хората е най-голямата чест, която може да се падне на човека, и отличавах с кръст само многогодишното служение и със сан протойерей за многогодишни трудове). Също така ти обръщаше внимание на свещениците, колко незначителни са техните „заплати” и също че някои от тях съвместяват служението Богу и на хората със светска работа, тъй като енориите в провинциите са малобройни и пастирската грижа за вярващите не може да запълни „работния ден”. Аз самият няколко години съвместявах пастирското служение с работата на лекар в Париж. Въпросът за парите, както и този за наградите, започнаха да играят роля, която преди никога не са имали (ти самият поиска 40 хиляди паунда).

А сега искам да премина към основната тема и да кажа няколко думи за самата Сурожска епархия, „наследница на различни течения в историята на съвременната Руска църква”. До революцията във всички столици имаше посолски храмове, след революцията тях вече ги нямаше, но се родиха молитвени центрове или в останалите параклиси и храмове, като Париж, или в домашни църкви. Те обслужваха духовенството, което вече живееше зад граница, или новите изгнанници. Те се отличаваха с крайна беднота и пламенна руска православна вяра в Бога и Родината. Поколението на моите родители и моето поколение познаха Бога „по нов начин”: преди революцията Бог пребиваваше „в слава” в църквите и катедралните храмове, сега Бог ни се откри като Изгнанник, преследван в нашата Родина и „нямащ где глава на подслони”. С изумление познахме в Него Бога-Изгнанник, Който всички разбира и „по-ниско от Когото никой не може да бъде унижен”. В пределната беднота на домовете и храмовете Той живееше между нас, Той беше нашата надежда и сила, утешение и вдъхновение. И от тези дълбини прозвуча гласът на Бердяев, който ни казваше, че ние не сме победено стадо, но че Бог ни е избрал, за да можем в своята немощ да разнесем православието по целия свят. И ние по нов начин виждахме себе си и земята на нашето изгнание. Ние намерихме призвание в това, което преди беше неизречима болка. И станахме свидетели на православието, и възлюбихме нашата беднота, която ни откриваше достъп до най-онеправданите.

Преди много години срещнах патриарх Алексий Ι, току-що ръкоположен за епископ, и той ми поръча: да строиш Църква, която е православна до своите дълбини, с чиста руска духовна и богословска традиция и да е открита за всички, които търсят Бога и още не Го търсят, каквато и да е тяхната националност или език. В същото време лондонската енория узря за осъществяването на това призвание. Увеличиха се смесените бракове, децата започнаха по-малко свободно да говорят на руски език,... все повече мъже и жени вече не бяха с руски произход. Тогава рускоговорещите членове на енорията решихме да въведем в богослужението английски език. Така израсна многоезична, многонационална енория с чисто руска традиция...

Тези години минаха и ти, владико, можеше изцяло да се включиш в работата, като обхванеш големия наплив на нови руски емигранти. Но ти започна да разделяш едните от другите, докато при отличното ти владеене на езиците можеше да станеш „всичко за всички”. Молих те да не внасяш нищо ново в епархията, докато не се проникнеш от живота, с който тя живее, но ти реши да вършиш „своята” работа по своему. На забележката на един свещеник, че променяш нашата практика, ти отговори: „Той постъпва по своему, аз – по своему”.

Това строителство беше възможно само при ПЪЛНА ВЗАИМНА ОТКРИТОСТ на всички членове на енорията и епархията. Тази откритост от самото начало изискваше готовност да се вслушаме един в друг независимо от положението в йерархията, защото волята и истината могат да се открият само чрез готовността да слушаш и чуеш другия, който и да е той. Ти не успя да приемеш това. На критиката отвърна с негодувание, с чувство за унижение и обида и реагира враждебно на този, който не само имаше право да говори с тебе директно, но и смяташе за свой дълг пред тебе и пред цялата общност, пред Църквата, да каже всичко без прикриване. Само на основата на такава откритост се надявах да построя общност, която се състои от отговорни хора, които не се страхуват да се изказват по всички теми от живота. На тези принципи изграждахме енорийските съвети, енорийските събрания, свещеническите събрания, конференциите в епархията, архиерейските съвещания, с една дума – всички срещи, на които всеки може да каже всичко, което мисли, и да бъде сигурен, че ще бъде чут. Този подход изключва всяка авторитарност („с епископ не се спори”). Такъв подход изисква дълбоко приемане на другия не като друг, а като приятел, като част от Христовото Тяло.

След краткото време на твоето пребиваване в нашите среди, когато взаимните отношения станаха твърде напрегнати, аз реших да събера цялото духовенство на среща, на която всеки да може да се изкаже и на която аз сам, след обсъждане, да се опитам да въдворя мир и да открия пътя към откритостта и кръстното взаимно приемане... Още преди това твоите привърженици започнаха „да наводняват епархията с полемична литература, вербувайки свещеници и миряни в твоя лагер” при активното и вредно участие на майка ти (която за всички тези месеци в Лондон нито един път не дойде при мене дори да се поздравим). Смисълът на това събрание беше всички вярващи като отговорни православни да създадат наново единомислието и единодушието, което беше разколебано. Ти не позволи това да се случи, само задълбочи разделението, радвайки се, че „много” застанаха на твоя страна, без да разбираш, че не става дума за победа на едните над другите, а за възсъздаване на това единство, което съществуваше 33 години преди твоето идване. Ние създавахме с труд и вяра отговорна, зряла община. Сега трябва да се заемем с този труд отново. Ти се оказа причина (не само повод) за разрив. Наложи ми се след нашия разговор между трима ни – с тебе, владика Василий и аз, да те помоля да подадеш молба до Светейшия патриарх да бъдеш преместен на друга катедра или длъжност. 

... В действията на владика Василий ти видя вражда към тебе самия, докато всъщност неговата реакция съответства на нашите чувства за подобно самоуправство. Също като владика Василий и мене реагираха изборните членове на епархийския и епископските съвети, но без тази лична злоба, която ти виждаш във всяка проява на неодобрение. За тебе те станаха врагове, когато всъщност те се явяват пазители на реда в епархията, които ни защитават от управлението на Отдела за външно-църковни връзки, на когото много руснаци не се доверяват заради сложните отношения, които съществуваха и може би все още съществуват между Църквата и държавата.

В свое време предоставихме на Патриарха проект за възможен Устав, съответстващ на вселенските канони и постановленията на събора през 1917-1918 г., и, което не е маловажно, на законите на Великобритания. Патриаршията не отговори на нашата повторна молба да разгледа и приеме този устав нито с една дума. Предположихме, че това е безмълвно съгласие, имайки предвид думите, казани ми от покойния патриарх Алексий I: „Сега не можем да приемем този устав, но вие живейте по него”. Съгласие, а не хладно отхвърляне без обсъждане. Но горчиво се излъгахме: явно в твое лице Отделът за външноцърковни връзки иска самостоятелно да управлява цялата руска диаспора.

... Няма да се връщам към въпроса за това, как архиеп. Анатолий беше принуден да се оттегли на покой, за да отстъпи на тебе своето място. За това съм писал отделно.

Драги владико, пожали Руската църква и заповядай на твоите привърженици да прекратят подривната дейност. Всички ще замлъкнем, ще започнем да молим Бога за Неговия мир и ще сложим добро начало за по-нататъшното строителство на Сурожска епархия и на твоята нова дейност за благото на Руската църква извън пределите на Великобритания и Ирландия. Христос да бъде посред нас!"

Лондон, 2002 г.

Превод със съкращения: З. Иванова

Историята по-нататък: Една година по-късно митр. Антоний (Блум) умира. Кризата в емблематичната Сурожска епархия се задълбочава. През 2006 г. епархията се разпада окончателно, една част се присъединява към Вселенска патриаршия, а друга остава към Московска патриаршия. Еп. Иларион (Алфеев) прави бърза църковна кариера и през 2009 г. оглавява същия този Отдел за външноцърковни връзки към Московска патриаршия и е определян като „външния министър” на Руската църква. Така той поема контрола върху руската диаспора и църковната политика на РПЦ зад граница.


Източник:  https://dveri.bg