събота, 17 декември 2016 г.

Християнското семейство трябва да е щастливо


Какво е специфичното в семейните отношения?

Апостол Павел казва, че семейството е малка Църква, т.е. че в него присъстват всички или поне основните черти на църковната любов. Има древен евангелски ръкопис, намиращ се в Кембридж, Англия, който съдържа няколко откъса, не влезли в обичайния евангелски текст. Един от тези откъси гласи, че попитали Христос: Кога ще дойде Царството Божие? – и Той отговорил: Царството Божие е там, където са двама – те вече не са двама, а един… Това разбира се, започва в семейството, защото такова единение, такава любов, каквито се изграждат в семейството, въпреки трудностите, въпреки нашата греховност, никъде няма да намерим. И разширяването на това единство трябва да се изгражда по образец на семейството, а не по някакъв теоретичен образец, т.е. общност от хора, които помежду си са се споразумели да бъдат единни, не могат да постигнат тази пълнота на единението, която съществува в семейството.


Между семейството и Църквата апостол Павел прави паралел не само в думите, че семейството е малка църква, но и в 6-та глава от Посланието до Ефесяни, която се чете на венчанието, той казва, че мъжът трябва да заеме мястото на Христос по отношение на Църквата. И младите като че изпускат този момент, да – това е съотношение  на някаква зависимост на жената от мъжа, но предпоставката за това е, че мъжът е призван да обича жената с онази жертвена и всеотдайна любов, с която Христос обича Църквата. Тази препратка, отнесена към Църквата, ни дава още една аналогия, и заедно с това, някаква разлика, защото както взаимоотношенията между мъжа и жената се осъществяват по образа на Църквата, така и любовта в Църквата се осъществява по образа на семейството.

Огромна част от църковната литература се отнася до отделната личност, нещо повече, главно до монашеството. Какво ще кажете за християнското семейство?


Възможно е да прозвучи езически, но мисля, че преди всичко, християнското семейство трябва да е щастливо. Това не означава да няма никакви разногласия между съпрузите. Но ако семейството се чувства нещастно, всеки невярващ или полувярващ, гледайки го, ще каже: ако това е всичко, което Бог може да направи!... Или още по-лошо: ако намесата на Бог в отношенията между двама души принася такива плодове, тогава по-добре без Него... И ми се струва (не говоря за всяко щастие, за хармонията в злото, а за сериозното отношение), че в центъра на семейството трябва да бъдат любовта, радостта, а не постоянната мъка в името на някакъв, често измислен, идеал. Често християнското семейство би могло да бъде най-убедителния довод, че когато Бог влезе в някаква обстановка, когато влезе сред група хора, Той внася нещо, което не съществува другаде, и това може да се нарече щастие, а не разбитост. Затова говоря за щастието като за първото и най-важно условие. Щастието, разбира се, трябва да бъде нравствено издържано, т.е. трябва да съществува истинска християнска любов между мъжа и жената; и когато казвам “християнска”, нямам предвид нещо екзотично и странно, а онова отношение, при което човек обича, почита другия, събразява се с него, смята, че той или тя (това се отнася и за двамата) с радост ще пожертва нещо желано заради любимия; че децата също се възпитават в истина и любов, че се стараят да им внушат, че доброто може да носи радост, а не само тежест и т.н. Струва ми се, че щастливото семейство е най-убедителното доказателство, че ако Бог присъства в живота на хората, той може да разцъфти по неповторим начин.

Може понякога - но това трябва да бъде направено и от двамата съпрузи – да се наложи да бъде пожертвано твърде много от онова, което наричаме обикновено щастие, заради нещо по-възвишено. Помните, Йоан Кронщадски казал на съпругата си, че те ще служат на Бога, а нека щастието да остане за другите. Ако това е взаимно, ако двамата или цялото семейство са готови да пожертват някои свои радости заради другите, това е отделен въпрос. Но това, против което протестирам, е идеята, че единият има право да отнеме радостта на другия, за да я отнесе настрани, да отиде да утешава някого на другия край на града, докато собственото му семейство остава без утешение и радост.


В днешно време разводът стана повсеместно явление, хората се отнасят към този въпрос много повърхностно. Църквата гледа на него по друг начин...

Разводът е една от най-големите трагедии в живота на човека. Той слага край не само на любовта, която е създала брака, но и край на надеждите за цялостен живот, дълбока радост и пълнота. И в това отношение разводът трябва да се разглежда много внимателно. Защо хората се разделят? Как се случва така, че двама души, които са се обичали, изведнъж откриват, че между тях няма любов, че не им остава нищо друго, освен да се разделят? Първата причина, струва ми се, е в това, че твърде много бракове се сключват между не достатъчно зрели хора, хора, които си мислят, че онази радост, която съществува помежду им когато се срещат, когато общуват или правят нещо заедно, ще продължава безкрайно и че тя не трябва да се пази и да се развива. Втората причина е, че много често любовта, която отначало е изглеждала истинска, се оказва много по-повърхностна, отколкото сме очаквали, и понякога обстоятелствата в живота са толкова сложни, че разрушават това единство, което би могло да устои само при много силна, крепка любов.


Повечето християнски Църкви на Запад не приемат развода. В Православието той е допустим. Защо? Как е възможно това? Хората на Запад  се позовават на това, че в Евангелието Спасителят казва, че Моисеевият закон позволявал да се дава разводно писмо, поради жестокосърдието на хората, но отначало не било така. И аз питам: защо християните на Запад смятат, че това се отнася само за онези времена, и че сега ние, християните, не притежаваме това жестокосърдие и за нас разводът е недопустим. На практика ние знаем колко студено и безчувствено може да бъде човешкото сърце, и колко лесно е, когато човек мисли, че обича някого, изведнъж да охладнее поради това, че любимият се е оказал (както на него му се струва) недостоен за тази любов, или го е наранил в област, която за него е твърде скъпа и болезнена. Затова ние, давайки си сметка за неустойчивостта на човешкото сърце, допускаме развода, макар да го смятаме за най-голямата трагедия в живота. Нещо повече: ние приемаме развода върху себе си, защото отговорни за него са не само съпрузите, но и цялата Църква. Нали венчаваме без подбор всички, които дойдат и могат да докажат, че са кръстени. Нима това е основание? Нима става дума за това двама души да се съединят “по право”? Не, християнският брак трябва да бъде икона на взаимното отношение на Христос с Църквата, тоест съвършено отдаване един на друг, готовност да се обича докрай, а това се среща рядко. На практика, по-голямата част от тези, които идват да се венчаят, търсят радостта от взаимната среща, но не са готови за носенето на кръста. Затова, когато се сблъскат с трудности във взаимоотношенията, се оказва, че не са подготвени за съвместния живот, - и се разделят. Докато венчаваме формални “християни”, хора, не достатъчно зрели, разводите ще продължават.

Ще кажете: тогава трябва да прекратим венчавките ли? Не, трябва да възпитаваме хората, да ги възпитаваме не с думи, не с проповед, а с пример. Как може младият мъж, младата жена да знаят, да разберат, че могат да бъдат съединени от кръстна ликуваща любов, ако в съвременното християнско общество това не се се случва? Затова смятам, че отговорността за развода лежи върху цялата Църква, върху цялото християнско общество. И това обяснява факта, че Църквата допуска развода, защото тя е виновна в лицето на своите служители и своите членове. Но трагедията на развода остава, защото двама, които са били макар и частично единни, изведнъж стават чужди един на друг.

Ние не допускаме развода на свещеника, защото той е призван да бъде пример, да бъде образец за своите пасоми, но с милосърдие, с любов и с голяма болка допускаме развода сред миряните. Но това не е норма, това не е една от възможностите, които стоят пред хората, решили да се оженят, - това е катастрофа. Затова в древността дълго време след развода, стигащо дори до седем години, Църквата не допускала до нов брак развелите се, защото ги смятала за незрели. Те трябвало да преминат през школата на духовното възпитание – не образование, а именно възпитание, израстване, за да могат да встъпят в нов брак вече като зрели хора.


Как да живее по християнски вярващият, който се чувства самотен в атеистична среда, дори в собственото си семейство?


Нямам личен опит как се живее в атеистично семейство, но познавам такива семейства. И въпреки че мога да съдя само отвън, ще кажа следното. Бог ни е изпратил в света, за да бъдем светлина, да бъдем сол, която предотвратява гниенето, да бъдем гласът на истината и правдата, да бъдем за хората явление от такова измерение, каквото те не познават, и такива човеци, каквито извън Бога не съществуват. Затова да се живее в атеистично семейство е също толкова сложно или просто, колкото да се живее в атеистичен свят. Светът, като цяло, е безбожен. Задачата ни е в това, да живеем в такова семейство с цялата правда, цялата чистота на душата, която имаме; но да не употребяваме тази истина, тази красота, това благородство, което сме научили от Бога, за да унижаваме, оскърбяваме и дразним другите. Всичко това трябва да използваме така, да живеем така, че гледайки ни, хората да се запитат: какво от онова, което има този човек, на мен не ми достига? Каква е неговата светлина, тишина, дълбина? Как може той да ме обича, когато аз постоянно го оскърбявам? Как може да вярва в мен, когато аз сам не вярвам в себе си? Как може да ме защитава от злото, което – както сам разбирам – действа в мен и ме привлича, не унижавайки, не потъпквайки ме, а само заставайки между мен и злото, и страдайки от това?... Разсъждавайки по този начин, ще кажа: такова семейство не бива да се изоставя, защото ролята ни е – да бъдем светлина, а не да отидем там, където ще е светло и без нас.


Но има и практически трудности. Как, живеейки в атеистично семейство, вярващият да ходи на църква, да пости, да съблюдава  правилата на религиозния живот, които желае?


Първото правило на религиозния живот е – така да обикнем ближния си, че да сме готови да отдадем за него целия си живот. А да “отдадем живота си”, съвсем не означава да умрем, това означава да оставим егоизма си, за да мислим за другия. В това е смисълът на Евангелието. Спасителят ни казва, че цялото Евангелие, целия закон и пророците може да се изразят в следното: възлюби Бога с цялото си сърце, с всичкия си ум и помисли, и ближния си, като себе си. Това е всичко.

Никой не може да ни пречи да се молим, защото молитвата е вътрешно състояние, тя е общуването ни с Бога. Може без помръдване на устните, без движения на тялото, без думи и без звук, постоянно да пребиваваме в Бога чрез молитвата. Може да не ходим в църква или да ходим рядко, но да ходим от цялото си сърце. И може (както това се случва с хиляди, дори милиони, както се случваше и с мен през войната, когато наблизо нямаше никаква църква) в момент, когато знаеш, че се извършва богослужение, да се приобщиш духом към онова, което се случва там, да се пренесеш за миг в храма и да бъдеш с Бога. Защото в църквата не е онзи, който “стои” на службата, а онзи, който е толкова потопен в Бога, че се приобщава към вечността. Това никой не може да ни отнеме, и ако се случва това, неминуемо някаква светлина и топлина достига и до онези, които не вярват. С удивление те ще почувстват, че нещо се е случило, че нещо ги е докоснало.



превод Радостина Ангелова
Източник: https://dveri.bg/

БРАКЪТ КАТО ПОДВИЖНИЧЕСТВО - ПРЕДГОВОР

Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът.
/Битие 2:24/


Какво е духовното значение на християнски брак? Защо бракът и монашеството обикновено се противопоставят? Може ли да се говори за някакво „духовно предимство“ или подчинение между тях? Ако сведем предназначението на брака до една последица на грехопадението, няма ли да превърнем брачната радост и преумножаването на живота в заслуга на злото? Нима брачният живот на монасите, венчани за Църквата, е отложен до края на земния им живот, а Христовите невести са само сгодени до началото на вечността? В предложените  на читателя текстове митрополит Антоний Сурожкий търси отговори на такива въпроси. За него брачният християнски живот има основа, по-дълбока от чисто човешките взаимоотношения, и предназначение, надхвърлящо границите на социалните връзки. Според целта си християнският брак представлява продължение на самия Троичен Живот, на брака с Бога с човека чрез св.Богородица, на Христа с Църквата и най-сетне – на отделния вярващ с Църквата. Чрез брачния съюз на една израелска Дева с Божия дух  самата цел на земния християнски живот е влязла в него и очаква изпълнението си в брака на Агнеца с Църквата Му /Откровение 19:7/. Божието участие в брачната посветеност позволява на християнина да започне брачния си живот с венчална служба или монашеско пострижение, но и семейното ежедневие и монашеските послушания могат да станат част от брачното тържество, на което дори водата се превръща в вино.

ПРЕВОД: ОЛГА ИВАНОВА И СОФИЯ АНГЕЛОВА СЪСТАВИТЕЛ И РЕДАКТОР: МИХАИЛ ШИНДАРОВ
СОФИЯ 2005 ИЗДАТЕЛСТВО ОМОФОР


неделя, 13 ноември 2016 г.

Възкресяването на сина на вдовицата от Наин


(Лук. 7:11-16)

Днешното Евангелие ни представя два образа на пределната човешка скръб: вдовството и лишаването от единствения син. Жената, която Христос среща при вратите на града, е изгубила човека, когото на младини така обикнала, че оставила баща и майка, и всичко, за да бъде с него; и от тяхната любов се родил син, в когото те вероятно са вложили цялата си надежда, цялата си любов, който, както им се струвало, ще бъде подкрепа в старостта им и утеха във всяка скръб…

Но ето, умрял мъжът, първата любов на тази жена, сега тя погребва и своя син. При вратите на града я среща Христос; Той е изпълнен с жалост и състрадание, и се обръща към нея с думи, които сякаш веднага вече намекват за това, че е дошъл краят на мъката: Не плачи!... Той не изрича: „Утеши се, синът ти ще възкръсне в последния ден”; Той не й говори, че това е обща съдба на хората и че на нея й се е паднал особено горчив дял, но Господ няма да я изостави. Той казва: Не плачи! – и вдовицата се спира заедно с шествието, и с властното Си слово Христос връща към живот последната й надежда, всичко, което й остава, и не само на земята, а онова, което я съединява с вечността, защото любовта събаря преградите и на смъртта, и на разстоянието, и на времето, и ни пренася във вечността.

На мнозина през последните десетилетия им се наложи да преживеят скръб, подобна на мъката на тази майка. Колко, колко мъже загинаха на война, в болести, колко деца загинаха преждевременно и колко майчини сълзи са пролети. И на всяка майка Господ казва: Не плачи, повярвай! Не търси своя син, своя мъж, своята любов някъде в миналото: в миналото е само онова, което е било; но любовта не умира, тя е по-силна от смъртта, любовта вече ни съединява и на земята, и във вечността…

Но онези хора, които не са пострадали по такъв начин: не са преживели овдовяване, не са погребали дете – и те понякога се озовават пред крушението на собствения си живот. Има случаи, когато човек е живеел с надежда, живеел е с близостта на Бога, с чувството, че животът се носи ликуващо, победоносно – и изведнъж този живот, тази надежда, тази радост рухват. Случва се някой в продължение на целия си живот да е носил в себе си, както майка под сърцето си, мечта, любов, надежда – и идва време, когато изведнъж, по някакъв необясним начин всичко се срива, всичко умира, и човекът остава, както тази наинска вдовица, както тази майка, погребваща своя син: всичко е отминало, всичко е умряло, всичко е изгубено…

Тогава и на нас, с голямо състрадание Христос ни казва: не плачи, спри, Аз съм тук!... И с властно слово Той може да възстанови в сърцата, в душите, в живота ни всичко, което сякаш е изчезнало безследно…

 Затова нека и ние да се научим от Христос с какво състрадание да се отнасяме към човешката мъка, с каква любов Той изрича думите: „Не плачи!” – за да не бъде вдовицата оскърбена, унизена, възмутена от тези думи. Ние трябва да се научим да говорим така, че нашите думи за надеждата, за вярата, за живота, за Бога да бъдат не оскърбление, не унижение, не причина за гняв, а утешение и радост; и чрез нас трябва често, често да идват при хората и утешение в земната скръб, и възраждане на вечната надежда и сила да живеят…

 Да ни даде Господ такова състрадание, такава любов, за да могат онези, на които кажем думи на вяра, надежда и утеха, да оживеят, да оживеят от вечната надежда, от всепобеждаващата вяра и да се уверят, че всичко, докрай, побеждава любовта – и Божията, и човешката. Амин.



16 октомври 1977 г.

 (Из книгата с проповеди „В името на Отца и Сина и Светия Дух”) | www.mitras.ru

Превод: Радостина Ангелова
Източник: http://www.pravoslavie.bg/

неделя, 18 септември 2016 г.

За иконите, иконопистта и творчеството - фрагменти от въпроси и отговори

 
-        По еднакъв ли начин служат иконите в делото за спасение, ако едни от тях са написани(изографисани) по древните канони, а други просто отпечатани в печатница?



Съществуват две напълно различни направления сред вярващите. Някои - може би всички иконописци(зографи) смятат, че иконата не само трябва да бъде написана* в съответствие с каноните, но проникната от благоговение и молитва, и осветени в църква, и че на иконата,възпроизведена с изкуствени средства, в това отношение, нещо и липсва. Безкрайно ме радва, че въпреки отсъдата на опитни иконописци, в Русия има толкова много чудотворни икони, които всеки знещ иконописец би нарекъл лоши икони, че Бог съединява Своята благодат не със съвършенството на иконописното изкуство. Както чрез нас, хора несъвършени, се предава към други благодат, така и чрез несъвършеното човешко произведение Бог довежда благодат до хората. Аз не се съмнявам, че хартиената икона - откъсната, изрязана, прикрепена към дъсчица или залепена за друга хартия, изобразяваща Спасителя, Божията майка, или някои от светците, се явява светиня в най-силния смисъл на думата (също както и всеки един от нас се явява образа на Бога, колкото и да сме били обезобразени от греха и несъвършенството). И иконата, по моето дълбоко убеждение, става такава светиня не затова, защото са я написали по този или онзи начин, а защото е взета, положена на светия престол, поръсена със светена вода; в древност иконите също са ги и миропомазвали, както миропомазват християнина след неговото кръщение - и тогава тя влиза в тайната на Църквата и на благодатта.
Аз сега Ви изразих дълбокото си убеждение; аз не утвърждавам, че съм прав, но аз с благоговение пазя хартиените икони, които са достигнали до мен от майка ми или от хора, които съм обичал, и аз не виждам разлика в тях в това отношение. Но аз не съм толкова невеж, че да не разберам, че иконата написана според каноните, не просто като че ли фокусира благодат, явява се центъра на излъчване, - тя се явява също така поучение; но това е друга тема.



-        Смятате ли, че днешната иконография, икони, които са написани сега, в пълнота носят същото духовно съдържание, с каквото е била пълна старата иконипис? Възможно ли е иконописно творчество? Знам, че на Запад има опити в тази посока, ето Успенски* ...



Виждате ли, аз не съм експерт, аз знам много малко. Познанията ми за иконите получих от Успенски, с когото бях в една енория в продължение на двадесет години. Мисля, че творчеството винаги е възможно, но никога не трябва да се измисля икона. Равновесието, за което ми е говорил Успенски, може да се формулира по следния начин: не трябва робски да се копира, но и не трябва да се измисля ... Иконата е израз на религиозният опит на Църквата, който е въплътена в една творческа личност. Но робски да копирате чужд религиозен опит не трябва; не можете да такава степен да станете друг човек, и това би било даже и нежелателно. От друга страна, не трябва да се измисля религиозен опит, затова не трябва да се седне и да се каже: "Е, да, написали са ги по такъв начин - и дали няма някакви нови начини?" За това е нужен нов религиозен опит, и при това църковен, а не частен, не нещо такова "на мен Бог така ми се представлява." Затова можем да кажем, че определен период - да речем, Рубльов - доведе иконата до невероятно съвършенство; но мисля (това го казвам аз, а не Църквата, и не Успенски), че, може би, някой ден ще се открие друга форма на изразяване, друг начин за изразяване на същите истини. Византийската икона, струва ми се, е решила въпроса, който тя на себе си е поставила, изумително добре; но няма ли други пътища - не знам.
Ето аналогия, която за мен е по-лесна,отколкото иконописта. Имаме византийската литургия в своето съвършенство; но е имало период, когато съществували западни православни литургии, също толкова православни, макар и различни по форма, защото те са се родили в една различна култура и из средата на други хора. Затова аз допускам теоретическата възможност, че това може да се случи и в иконописта, макар че в този момент нищо подобно не се случва; опитите да се постигне някаква новост се отнасят към областта на фантазията, а не към областта на религиозня опит.
Ако сравняваме икона и картина - у всяка има своите си преимущества, в зависимост от това, за какво говорите и какво искате да кажете. Картината дава изображение на това, което този наш тварен свят на този ден съдържа: добро и зло, светлина и тъмнина, агония - и победа и поражение, съвкупност от всичко, включително неуспеха, и ставането и двусмислеността. В този смисъл обхватът на картината е по-широк, от колкото обхвата на иконата, защото иконата изключва цяла редица неща. Иконата не се старае да даде картина на ставането на злото; по-скоро, когато злото присъства в иконата, то се прилепва към доброто (да речем, дракона на иконата на св. Георги), но това е олицетворение на злото, което ясно присъства, то не пронизва нещата така, както двусмислеността ги пронизва в картината. От иконата е изключено много. Но затова в нея много ясно присъства божественото, вечното измерение, абсолютното измерение. В този смисъл тя дава повече, от колкото картината. Но аз не мисля, че е справедливо да се каже: или - или. Ако държите картина в храма вместо икона, вие правите грешка, защото тя не е на мястото си; но като прозрение в действителността на нещата и картината има своето място. И когато говоря за картината, същото може да се каже за всички проявления в реда на изкуството.




-        Но и опитите да се остава в канона също не изглежда да водят до запазване на старата икона, получива се нещо анемично, репродукция, а не икона. Тук е проблемът, който пред вярващият художник може да застане. Иконата значително превъзхожда по дълбочина, по възможност всяко творчество, светската живопис, и в същото време тя остава недостъпна, като днешен път.



Виждате ли, струва ми се (аз говоря от безумието си, а не от своя някакъв опит или знания), че с канона или с класическите икони нещата стоят също така, както с музиката. Човек се учи от най-великите произведения и развива своя вкус, своето възприятие, техниката е до момента, когато, вместил в себе си всичко, той неволно започва да твори - не с цел да напише музика, различна от музиката на Бетовен или Моцарт, но просто защото той е възприел всичко, което може да получи от миналото, и от вътрешността на това минало израства нещо ново. Струва ми се, че когато младите художници (аз сега мисля за запада) правят опити да пишат икони, които да бъдат "съвременни", те постъпват, като хора, които, не учейки музика, не преминавайки през стриктната дисциплина на произведенията на миналото, искат да творят нещо ново.
Ние имаме редица иконописци; най-талантлив беше отец Григорий Круг* (това е мнение на Успенски, така че спокойно мога да го кажа), а след това Леонид Успенски; и след това техните ученици, някои от които пишат много хубави репродукции, а други започват да творят нещо, то ест иконите живеят. Жената на отец Михаил, нашият регент, се е учила при Успенски и сама е обучавала на иконопис редица млади мъже и девойки около себе си. Две, бих казал, са започнали да пишат икони, които много впечатляват ... те живеят.   Те са написани по канона, но от вътрешността на опита, това не е просто опит да се прерисува нещо.
В Древната Рус се е считало, че да бъдеш иконописец - това е цял аскетически, морална-съзерцателен път. И твърде много хора сега на Запад сред не-православните се хващат за иконите и рисуват икони между другото; то ест те рисуват и портрети, и картини, и икони, и считат, че православното творчество, руското и на другите православни страни, е отживяло, защото то не е вкоренено в тяхната култура. Но, за съжаление, културата на западните страни се отделила от православния мироглед и опит толкова отдавна, че от културата, която започнала с Ренесанса, не е невъзможно да се твори икона. Имаме самоук, испанец, който започна да рисува икони и сега дори откри школа. Първата ми среща с него не беше много успешна. Дойде той при мен и каза: "Ето, предлагат ми да ми купят две икони, и аз не знам, струва ли си да ги продавам. Можете ли да ми кажете какво мислите за тях?" Погледнах и казах: "Изхвърлете ги - боклук! .. " Той се изправи и каза: "Простете, това е моя работа!" Аз му отговорих: "Сам си си виновен, не се лъжи ... " Това действително беше нещо неосветимо. Той рисува добре,и боите нанася добре, само че в съвкупност това беше папагалщина някаква, и над такъв предмет да се молиш е невъзможно, защото той е измислен; той взел образци и ги "подобрил".  Той считал тогава (не знам, как той сега счита, защото втори път не се появи при мен), че Рубльов, Теофан и т.н. са примитивни, ние сме се развили оттогава. Но има хора, които пишат от вътрешността на молитвената традиция, а не от вътрешността на техниката.



-        Какво мислите за взаимоотношението между християнство и култура?



Аз не съм специално културно устремен, културен човек, но струва ми се, че просто да се отстрани културата или да се постави под въпрос - е нереално, защото всички форми даже на нашето духовно битие са в значителна степен културно обусловени.
Да кажем, формите на нашето богослужение са обусловени от византийската култура. Ако искаме въобще да премахнем цялата култура, тогава ние трябва да се покланяме на Бога с дух и истина, без форма. Но и тук ние някаква форма ще заемем, защото езикът също е вкоренен в културата; ние говорим на определен език, изразяващ гения на народа, към който принадлежим, в него - историята на народа, историята на езика; и ние не може да избягаме от това. Ако, пак, говорим за икони: в тях се сливат два потока. От една страна, вечните истини, които ние искаме да изразим, а от друга страна - динамиката на дадената култура. Вземете иконите на Етиопия, Византия, руски икони от домонголския и следмонголския тип - те са различни, не затова, защото те изразяват различни истини, а затова, защото тяхната форма е определена от историческия контекст, опитно. Затова ми се струва, че не може просто да пренебрегнем културата: тя си е тук, така или иначе. Дори когато казвате най-прости неща на обикновен руски, те са вкоренени в цел свят от култура. Да кажем, когато руски човек казва проповед, тя дохожда до хората в такава степен, в зависимост как той употребява словата, дотолкова вкоренени в миналото на народа и в настоящата ситуация, че те извикват дълбок отклик. Така че аз не знам, как може да се избяга от културата - никъде не може да се избяга от нея. Но да се замени духовността на културата, което много често се случва в момента на Запад, и аз не бих казал, че тук не се случва - това е подмяна.



-        Допустимо ли е тогава за вярващият човек да се занимава с художествено творчество?



Спомнете си, Григорий Палама ясно говори, че той вижда образа на Бога в човека в това, че на човек е дадено, по подобие на Бога, да бъде творец. Струва ми се, че в изкуството човека трябва да бъде художник и да изразява това, което го учи неговото вдъхновение и неговото умение; но в момента, когато художникът се старае да направи от своето дело, майсторство на илюстрацията на вярата си, това в голямата си част става халтура. Вземете Толстой: докато той пише на роман, това може да е прекрасно; когато той започва да "мисли" - Ой! Защото вместо свободния поток на вдъхновение той започва да приспособява нещата под някаква система. Мисля, че художникът трябва да има смелост в каквато и да е област да действа като художник. Ако той е пропит от вярата си, на него не му е нужно да сверява с нея своето вдъхновение, защото те не само са преплетени, - те са едно. Но аз не мисля, че може да се очаква, да речем, от православния художник, той да пише православни икони, православни пиеси или православна музика, ако той не се явява православен иконописец или композитор. Ако говорим за нещо по-примитивно, то в книгата на Иисус син Сирахов, глава 38, се говори за лекарите; там ясно е казано, че Бог е създал лекарят, дал му е ум, способности и т.н. - ясно се чертае линия, че всички дарования са от Бога; а как ние ги използваме - това вече зависи от нас.
--------------------------------------------------------------------------------------------------

·       В целия текст, когато става дума за иконата, ще се превежда с „написана”. (бел. от преводача)

·       Успенски, Леонид Александрович (1902-1987), иконописец, богослов; автор на капиталния труд “Богословие на иконата” (Париж 1989).

·       Монах Григорий (Круг, 1909—1969), един от най-видните иконописци на нашето време, живял и работил във Франция.

превод: Димитър Петров
източник: http://www.mitras.ru/


Да се молим на Бога с достойнство


Когато беседваме с приятел, с мъжа си, с жена си, с близки хора ние се стараем да говорим правдиво и достойно. Така трябва да се научим да говорим и с Бога. Само че, като говорим с Бога, например като Го молим за нещо (макар че с това не се изчерпва нашият молитвен живот), трябва винаги да помним, че стоим пред Божието величие, пред Божията святост.

Но не само това: трябва да помним, че човекът не е лакей, не е раболепен, че ние заставаме с цялото си човешко достойнство. За Бога ние значим твърде много. Той ни е възжелал, за да ни сътвори. Той ни е сътворил не просто, за да ни приведе в живот по силата на Своята власт, да се поизмъчим известно време и в един ден да застанем пред съда; Той ни е сътворил по любов. Неговият зов, който ни е оживотворил, е призив вовеки да останем Негови приятели; Той ни е призовал да останем родни Нему, Негови деца, синове, дъщери, да Му бъдем така близки, скъпи, както Единородният Негов Син Иисус Христос е станал място за вселение на Светия Дух; да се приобщим към Самото Божество. Ако става дума за това как Бог оценява човека, отпаднал от Него, отговорът е така прост и така страшен: цената на човека в Божиите очи – това е целият живот, цялото страдание, цялата смърт на Иисус Христос, Неговия Син, станал човек. Ето какво значим за Бога. Затова да не смеем да заставаме пред Бога като роби, като наемници, да не смеем да хленчим, да се унижаваме, да угодничим; трябва да се научим да стоим пред Бога със съзнание за Неговото достойнство и да Му говорим, както син или дъщеря говори с баща си, когото уважава, но и като чеда, които бащата уважава, чието достойнство за него значи твърде много.

Затова, когато се обръщаме към Бога с молба да се изпълни това или онова, да ни отмине тази или онази беда, трябва да мислим дали молбите ни съответстват на нашето човешко достойнство и на достойнството на Бога.Това е много важно. В молитвата можем всичко да кажем на Бога, да Го молим и за най-дребното, за най-нищожното, защото за любовта няма голямо и малко; но има достойно или недостойно за човека. Не можем да молим Бога да ни помогне да направим нещо, което ще унизи човешкото ни достойнство. Но можем да Го молим за помощ и за най-малкото, за най-дребното нещо, защото и най-нищожното може да има огромно значение. Ето, песъчинката може да ослепи човека; дребен детайл от живота може да открие пред човека нови възможности или пък да препъне израстването му в пълната човешка мяра. Затова всеки от нас трябва да се замисли: кой е той за Бога, кой е и в собствените си очи; и да се моли според достойнството на своето величие, на своето велико призвание, на любовта Божия, на Божието величие.

В заключение искам да поговорим с вас за една особена молитва, която в православната църковна практика се нарича Иисусовата молитва. Наречена е така, защото сърцето на тази молитва е името и личността на Господ Иисус Христос. Тя се произнася така: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния. Както казват древните писатели, а е ясно и от самата молитва, тя съдържа, от една страна, пълно изповядване на вярата, а от друга страна – всичко, което човек може да каже за самия себе си: Помилвай ме, аз съм грешен! Искам да се спра на тези две понятия: на първата половина, в която изповядваме нашата вяра, и на втората половина, където говорим за самите себе си.

Наричаме Иисус Христос свой Господ не само затова, че Той е Творецът, не само защото Той е Бог, но защото ние със собствената си воля, без принуда сме Го избрали за Господар, Стопанин на нашия живот. Това значи, че между Него и нас се установява връзка на взаимна вярност, на взаимна преданост; и че наричайки Го Господ, за нас става скъпо всяко Негово слово, всяко Негово желание, всяка Негова заповед, че сме готови да Му бъдем послушни: не като роби, не от страх, а защото Той е нашият Учител, Наставник, идеал за човек. Ние Го наричаме Господ и сме длъжни да живеем така, че Той да господства и в нашия живот, а чрез нас – и в живота на другите. Но Неговото господство се изразява в любовта, не във властта; затова, наричайки Го Господ, ние отдаваме значение на служението, на служението на любовта.

Наричаме Го Иисус, и с това си напомняме, изповядваме, проповядваме, че Бог има човешко историческо име, че Бог е станал човек, че се е въплътил и че Този, Когото наричаме Иисус, свой Господ, е нашият Бог, но че Той е човек, един от нас, че ние сме Му родни, свои. В Евангелието Той ни нарича братя, на друго място в Евангелието казва: Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели,защото ви казах всичко, що съм чул от Отца си (Йоан 15:15). Иисус е историческото име на въплътилия се Бог.

Наричаме Го Христос (гръцка дума, която означава „помазаник”), за да кажем, че Той е Този, за когото целият Стар Завет говори, че ще дойде Посланик Божий, върху Когото почива Светият Дух, Който ще бъде изпълването на човешката история и нейното средоточие, завършекът на всичко минало и началото на вечността преди свършека на времената.

Накрая, наричаме Го Син Божий, защото според нашата вяра и според нашия опит знаем, че родилият се във Витлеем Младенец, Който е бил наречен Иисус, всъщност е не само син на Дева Мария, но Син на Самия Бог, че Той е Въплътилият се и станал човек Бог.

Това е цялата православна вяра: господство на любовта, изповядване на Иисуса Христа – Сина Божи, нашето признаване, че Той е завършек на цялото минало на историята, нейно средоточие и начало на бъдещето: и на бъдещото човечество на земята, и на цялата вечност. С Христос започва нова ера от човешката история; Христос внесе в нея понятия, които преди Него не са съществували. Едно от най-важните понятия е абсолютната ценност на всяка човешка личност. И само затова всеки отделен човек може да признае Иисус Христос за Господ; не само да Го изповяда като такъв, но да живее съгласно Неговата воля, без да загубва своето човешко достойнство, без да загубва своето човешко величие.

В тази беседа се опитах да изложа основните понятия от първата част на Иисусовата молитва. В следващата беседа ще се опитам да разясня какво значи да бъдеш грешник, и защо, обръщайки се към Бога, употребяваме думата помилуй, вместо да употребим безкрайно много други думи, богати по смисъл и значение, които съществуват в човешкия език.


–––––––––––––––––––––––

Източник:  Митрополит Антоний Сурожски „Молитвата и животът”, „Омофор”, С., 2005

сряда, 14 септември 2016 г.

По повод израза „неразделната църква“ (писмо от група вярващи) [1].

Откакто нашата Църква влезе в икуменическото движение, в езика ни започнаха да се появяват изрази, които често будят недоумения у вярващите. И още повече, че тези изрази влязоха в употреба и може да ги срещнем в изказванията на наши православни епископи, а смисълът им остава неясен.


Недоумение, да не кажем съблазън, предизвиква много разпространеният израз „неразделна Църква” или „древната неразделна Църква”. Защото, повтаряйки Символа на вярата ние знаем, че Църквата е Тяло Христово, неотделимо от своя Глава, и че тя е преди всичко ЕДНА. Да си припомним, нима се раздели Христос? (2 Кор. 1:13)

Наистина, не всички знаят историята на Църквата, но болшинството от хората са запознати с апостолските послания и са чели за разделението на Църквата заради лъжеучители или по други причини. Например,  апостол Павел са го изоставили „всички от Асия”(2 Тим. 1:15), апостол Юда говори за „човеци, които се отлъчват (от единството на вярата) (Юда 1:19), апостол Йоан (1 Йоан 2:19) за тези, които  „излязоха от нас, но не бяха наши” и т.н. И през цялата история на Църквата като че ли не е имало период, в който от нея да не са се отделяли групи от хора по вероизповедни причини (ереси), по въпроси, позволяващи лечение (разколи), или по дисциплинарни причини (самочиние – виж първо правило на св. Василий Велики). Имало е много такива хора, които са се отклонявали от Църквата, те дори са били болшинство (например в някои области при монофизитството и в самия Константинопол по време на иконоборчеството).

Но какъвто и да е бил броят на отпадащите и каквато и да е била причината за тяхното отпадане, никога не се е говорило за разделение на Църквата. Тя е продължавала да съзнава и изповядва себе си преди всичко като ЕДНА Църква. „Без единството на Тялото Христово – пише В. Н. Лоски [2] – което не може да бъде делимо, другите свойства на Църквата – нейната святост, съборност и апостоличност, не биха могли да съществуват” („За третото свойство на Църквата”, Вестник на руския Западно-европейски Екзахрат, Париж, 1950, №2-3,превод от френски език).

Ако признаем днес, че Църквата е „разделена”, означава ли това, че тя се е разделила при цялото това отпадане от нея и по такъв начин,  винаги е била разделена?

В какво е разликата между днешното положение и предишното? Защо говорим за древната Църква като за „неразделна”, очевидно показвайки, че в наше време тя е „разделена”?

Всички ние отхвърляме така наречената „теория за клоните” [3]. Но ако представяме Църквата на нашето време като „разделена”, то не признаваме ли ние тази същата теория за справедлива? Защото не е толкова важно, колко именно са клоните – два или дванадесет. Важно е недвусмисленото изповядване на Църквата като ЕДНА, както и нейния Глава.



  Размишления на митрополит Антоний



С дълбоко съчувствие, но също и с тревога прочетох това писмо със заглавие „Недоуменията на вярващите”. Със съчувствие, защото без съмнение болшинството православни християни се чувстват разделени, когато прочетат примирителните заявления на разни икуменически комитети –  заявления лъжливи, които говорят за единство на вярата между нас и неправославните – единство, което не съществува.  Заявления, въвеждащи в заблуждение, защото те поддържат у други християни илюзията, че заради единството, за което мечтаят икуменистите,  трябва вече си подадем ръцете, тъй като то трябва да се основава на пълна безкомпромисност, а не на подвижническата вярност на Истината.

Четох с тревога за „недоуменията” на авторите на това писмо, което ми се струва, че в голяма степен е основано на тесногръди и погрешни виждания за църковната реалност.

Преди повече от четиридесет години, когато никой още не беше говорил за икуменизма,  членовете на Патриаршеската Църква в Париж не приемаха нищо, което не произлиза от учението за безупречна чистота на вярата („не мир дойдох да донеса, а меч” (Мат. 10:34). Този меч е двуостър, защото съгласно апостол Павел „прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък” (Евр. 4:12-13).

Появи се  статия, която ни обръща внимание на отговорността,  лежаща върху нас в нашата епоха. В статията се казва, че съборите от първите векове са определили с поразителна яснота и завършеност вярата ни в Бога, нашия Господ, в Божията Майка и в какво се заключава нашето спасение и последните Божии обещания. Но съборите са изложили и в какво се състои в дълбочина природата на Църквата – те не са  определили нейните граници. През 19 в. митрополит Платон Киевски казва, че ние знаем, къде е Църквата, но не можем да кажем, къде не е, защото „нашите земни прегради не достигат до небесата” [4]. А отец Георги Флоровски, човек, който за много от нас е самият глас на Православието, в една обширна статия за Църквата  казва, че нито една от християнските конфесии не е определила окончателно границите на Църквата. И днес трябва със смирение, строгост и християнска любов, дълбоко да се замислим и проумеем тази историческа реалност,  която представлява днешният християнски свят.

Нито един православен християнин не поставя под съмнение този факт, че Църквата не само е една, но че тя се явява самото единство. Тя е тази тайна и това място, в което Бог спасява Своята твар и се съединява с нея – Тяло Христово, Храм на Светия Дух.  Тя е мястото, където Царството Божие вече е дошло в сила и е чудото, което ни превръща в деца Божии (единородният син в Единороден Син) и ни дава да станем причастници на Божествената природа. И нито един православен не се съмнява, че именно Православната Църква по един единствен и неповторим начин е тази Тайна, това Място, това Царство.

Въпреки това остава проблемът, както богословски, така и нравствен: какво място ще определим на тези, които по избор или затова, че са се родили в условия, които не са им дали възможност да се докоснат до Православието, не принадлежат към него?

Най-простото решение на въпроса е  да ги изключим от тайните на Църквата; да кажем, че те повече не могат да имат връзка с нея; да заявим, че може да бъдат или в Църквата или вън от нея; че доколкото Църквата е самото Единство, всяка пукнатина предполага изключване от нея, отсичане от нея – спонтанно или хирургическо. Тази е била и богословската позиция на митрополит Елефтерий [5], за когото всяко отклонение от православната вяра предполага пълно отчуждение с най-радикални последствия: нито благодат, нито тайнства, нито свещенство не могат да съществуват не само у еретиците, но и в схизматичните общности. Може ли да се приеме такова решение? Струва ми се, че историята на Църквата и  нейното богословие са несъвместими с такова решение, просто и… успокояващо, защото то премахва всяко колебание, всеки проблем, изискващ решение, което би било достойно за Бога.

Самото понятие за ерес и разкол предполага някакво отношение към вярата и към Църквата и продължаване на връзката, колкото и мъчителна да е тя, между нея и отделилите се от нея. Защото ние не казваме, че мюсюлманите или будистите са еретици или разколници, а те са ни просто чужди. За да станеш еретик или разколник, първо трябва да си християнин!

Тук някой може да възрази, че тези, които се намират в заблуждение, в краен случай може да се считат за християни, но не и членове на Църквата.

Но възможно ли е това? Може ли да бъдеш християнин извън Църквата? Може ли да изповядваш Христа Бога по друг начин, освен чрез Светия Дух? Не учат ли за това и апостолите Йоан и Павел (Йоан. 4:2-3; 1Кор. 12:3)? Мислимо ли и възможно ли е на практика да бъдем научени от Светия Дух, да бъдем на мястото на Неговото присъствие и да останем чужди на Църквата? Не ни ли убеждава в противното обръщането на Корнилий в книгата Деяния на апостолите (гл. 10)? Може ли човек да живее вдъхновяван от Светия Дух и да остане чужд на Христос? Но тогава как, бидейки в Христа,  е и вън от Църквата, когато извън Църквата няма спасение?

И какво да кажем или какво да правим с тези, които са се присъединили към погрешна вяра, приели са погрешно богословие, но живеят заради Христос и умират за Него? Неговите свидетели – мъченици за вярата в Господа са и католици, протестанти и други, които са живели само, за да предадат вярата в Спасителя на тези, които не са Го познавали; живели са подвижнически живот, приели са мъченическа смърт. Наистина ли те могат да бъдат признати само от Христос във вечността и трябва да бъдат отхвърлени от Неговите ученици тук, на земята? В Евангелието четем, че връщайки се веднъж при Христос, апостолите Му разказали, че срещнали човек, правещ чудеса в Негово име и му забранили. Христос им отговорил: „Не му запрещавайте, понеже никой, който извърши чудо в Мое име, не ще може наскоро да Ме злослови” (Марк. 9:39).

Какво ни учи за ересите историята на Църквата? В статиите, появили се най-малко двадесет години преди зараждането на икуменизма, митрополит Антоний Храповицки [6], когото можем да наречем фундаменталист, без да оскърбяваме неговата памет,  задава следния въпрос: защо отношението на Църквата към ересите в течение на векове се е изменило от „акривия” в „икономия”? [7]

Най-простият и циничен отговор би бил този: да признаем с чувство на тъга и срам, че догматическото съзнание на вярващите е отслабнало и те повече не са били в състояние ясно да разпознават истинното от лъжливото. Че лъжливото повече не ги е възмущавало и всички те с голяма лекота са се примирявали с грешките, че собственото им чувство за Бог и Истина се е притъпило и е станало в техните очи все по-относително… Да се съгласим с такива възгледи би означавало на практика да отречем присъствието и постоянното действие на Божия Дух в Църквата, а това значи и да отречем Църквата.

Митрополит Антоний представя за по-вярно друго обяснение, което ми се струва, че  изразява едновременно и историческата мъдрост на Православието, и догматическата мъдрост на Църквата: Църквата никога не е съсредоточавала своето внимание единствено върху злото и грешката.  Като ги е посочвала, Църквата винаги е била много положителна и отзивчива към тази част от Откровената Истина, която е останала в учението или практиката на тези, които са се отделили от нея:  „Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Йоан 1:5). Църквата е имала грижа не само за чистотата на своето учение или християнски живот, но и за спасението на своите заблудени деца. Кой от духовните писатели може да каже, че в този момент, когато най-злостният еретик на глас чете на своето стадо от заблудени овци Евангелието, той  не провъзгласява словото Божие и не пребивава в Истината?

Православието с безкомпромисна строгост се отнася към първите ереси, защото те отхвърляли самите основи на вярата – Божествената природа на Иисус Христос, Неговата човешка природа, а така отричали и свидетелството Божие, и тайната на нашето спасение. Но всяка следваща ерес съхранявала, вземайки своето, православното съдържание все по-пълно, все по-способно да извърши догматически спасението на духовно обеднелите общини. Църквата, като различавала присъствието на доброто семе сред плевелите, се отнасяла към заблудилите се с все по-голямо разбиране.  Не бива да приравняваме, да поставяме на една плоскост заблужденията на римокатолиците или протестантите и заблужденията на гностиците, арианите или манихеите.

В ранната духовна литература и в житията на светиите ние намираме свидетелства, които макар и спорни от строго-историческа гледна точка, ни показват как Църквата се е отнасяла към тези неща. Ето и два примера, взети от църковното предание.

Един човек, кръстен от свещеник-еретик, се обърнал след кръщението към православен епископ. За да не сгреши, епископът извикал свещеника-еретик, за да удостовери, че именно той е извършил кръщението. Щом го видял, кръстеният възкликнал: „О, не! Този човек не ме е кръщавал! Мен ме кръсти светоносен ангел, а  докато ангелът ме кръщаваше, този два бяса го държаха вързан в ъгъла на църквата”.

Ето и друг разказ: свещеник със свят живот, на не дотам грамотен, бил увлечен в някаква срамна ерес, а дяконът му оставал верен на истинската вяра. Той се смущавал, че такъв благочестив и чист човек живее в заблуда и след много колебания, казал за това на свещеника. „Но как е възможно! – възкликнал свещеникът. Всеки път, когато аз служа литургия, с мен съслужат и два ангела, а те не биха служили с еретик! Ще ги попитам.” На другия ден, докато извършвал освещаване на Даровете, свещеникът спрял службата и попитал ангелите истина ли е, че той се заблуждава. „Да, – отговорили ангелите. „Но защо не ми казахте по-рано за това, как така сте ме оставили да бъда еретик?” Ангелите отвърнали: „Бог ни заповяда да почакаме, докато твоят дякон, заради любовта Божия и от любов към тебе, не ти каже за това; ако той не ти беше казал, ние щяхме да го направим”. „Но как тогава служите с мен?” – възкликнал бедният свещеник. – „Бог, който вижда чистотата на твоето сърце, приема твоите молитви и жертви” – отговорили ангелите.

„Много такива, които на земята се смятат за чужди на Църквата, в Съдния ден ще открият, че са били нейни членове. Има и  много такива, които се смятат за членове на Църквата, но ще разберат, че са Й били чужди” – казва блажени Августин.

И така, за да бъдеш еретик, първо трябва да бъдеш християнин или поне да искаш да бъдеш! Иначе може да бъдеш само езичник, или отстъпник.

„Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен” (Мат. 7:21) ; (Лука 13: 25-27).

Какво е това Православие и в какво се заключава „парадоксът на Църквата”? Как се разрешава това напрежение между Абсолюта, Който не може да се съгласи на никакъв компромис и „установяването” на една постепенна победа на Спасителя Бога над погиващия свят?

Веднъж в разговор отец Софроний ми каза: „Никой не може да се нарече православен в строгия, абсолютен смисъл на думата, защото да бъдеш православен, означава да познаваш Бога такъв, какъвто Той е, да Му служиш и да Му се покланяш достойно за Неговата святост” [8].  В това отношение ние всички едновременно се намираме в  in patria et in via – на пристанище и на път. Всичко е свършено за Бога и в Христа, но не всичко е завършено нито у нас, нито в света. „Църквата – това не е събрание от светци, това е тълпа от каещи се грешници”.  И „каещи се” означава „обърнати към Бога” – както Петър, който се давел по време на бурята. Няма ли да е правилно да кажем, че там, където има познание за Бога, там, където има признание,  че Христос е Господ, е Духът Светий (1 Кор. 12:3) и където е налице отдаденост на живот и смърт на Господа, там е Православието. А това значи, че там и Църквата присъства като светлина – може да е ослепителна или само мъждукаща, но е като жива вода, напояваща суха земя, като дрожди, подквасващи цялото тесто, като кръв, която пробива през наранената тъкан.

Колко е болно да видиш Светлината затъмнена, но и колко е дивно да видиш, че тъмнината не може нито да я заглуши, нито напълно да я скрие! Тържеството на Православието, което ние празнуваме в началото на Великия пост, е това тържество, тази победа Божия над нас, а не победата на православните над техните противници. И не трябва ли да ликуваме за това присъствие, неуловимо за нашите очи, но видимо за Бога, за Неговите ангели и светци? Да ликуваме за зародиша на Живота сред семената на смъртта, за здравите клетки, които продължават да живеят сред мъртвата, гниеща или ракова тъкан? И не трябва ли да са ни скъпи тези зародиши за Спасението, вместо да се възмущаваме и отвращаваме от признаците на тежката болест, която може да убие тези, за които Христос е живял и си е дал живота? Архиепископ Алексий Дюселдорфски [9] казва, че Истината, Животът, Църквата са като свещ, запалена в безкрайния свят. Тя съгрява и освещава съвсем малка част от него, но в същото време в цялото това безкрайно пространство тъмнината вече не е пълна. Откакто Христос удържа Своята победа, Духът пребивава в света – действащ, животворящ и пробуждащ към спасение; Дух зовящ и съзидаващ в сърцата на хората, които търсят Асболютното. И с каквито и имена да го наричат, образът на Живия Бог поддържа тлеещите въгленчета,  раздхува ги и ги възпламенява независимо от това, че се вихрят ереси и разколи.

Може би сега е времето да напомним за един любим образ на Л.А. Зендер от неговата смела и мъдра книга, пълна с надежда, вяра и разбиране, но подхвърлена на несправедлива критика („Vision and Action”) [10]. В този смисъл, в който апостол Павел говори за различни духове, Зендер различава  три етапа в  „разделението”: разминаване, неподвижност и сближаване. В този момент, в който две убеждения се сблъскат, две общества могат само да се отвърнат едно от друго. Те още не са скъсали, но докато стоят с гръб един към друг, обърнати към различни хоризонти, те могат само взаимно да се отричат. Но докато са все още толкова близки, те са и на безкрайно разстояние един от друг и възгледите им повече не могат да се срещнат; те не могат повече, гледайки се един друг в очите, да разкрият душите си – своята и чуждата.

Но годините на мълчание преминават, а с тях и личните обиди и остават само истинските причини за раздора, а над тези причини – волята на антагонистите остава вярна на Бога и Неговата правда. Тогава противниците могат да се обърнат един към друг и да си зададат въпроса: а какво стана с отминалите години, които сега се явяват символ на грешки и заблуждения? Какво е останало от тяхната първоначална красота? Питаме в началото с любопитство, а след това и с тревога – не  победи ли дяволът тези, които мислеха себе си за верни на Христа, колкото и тежки да са били техните заблуждения? От мъглата възникват неясни форми, неясни звуци, а езикът, който не ни е познат, го чуваме отново… (Обикновено ли е това любопитство или е по-скоро повишена загриженост към съдбата на „другия”?) И тогава, след стадия на неподвижност, обществата се раздвижват, привличат се едно към друго. Кой си ти? Какъв си станал за толкова века раздяла? На какво си се научил? Какво си разбрал? Какъв си те представям? Ти –  блудният син, тръгваш ли или си вече на обратния път? Или си още в чуждата страна? Живееш ли ти там в измамна слава и изобилие, обкръжен от лъжливи приятели? Или си сам, обеднял и угрижен? Помниш ли още Бащиния Дом? Можеш ли още да произнесеш свещеното име Отец?! Достигнал ли си до такава степен на отчаянието, когато ще можеш да признаеш своите грешки и заблуди и да направиш тази стъпка, без която не можеш отново да станеш този, който винаги си бил за твоя Отец: Синът, Погиналата Овца, но също така и Кръстните страдания?

Не се ли намират в същото състояние християнските конфесии в наши дни? О, ние сме много далеч от това единство, за което толкова много се говори! Доктриналната чувствителност в неправславния свят се е притъпила, а привързаността към концепции, несъвместими с евангелското благовестие, е силна (например, догматът за папското първенство и непогрешимост; Филиокве [11], доктриналният и духовен антипаламизъм; „теорията за клоните” в Църквата; предопределението, спасението само с вяра). Но неправославните общини започват да се учат от Православието. Трябва ли да се удивляваме на това? Щом ние сме тяхното минало, тогава как те не са нито наше „настояще”, нито наше „бъдеще”? Ние трябва да се вглеждаме в кълновете на живота, в това, че в тези изповедания има действителна истина и да не я смесваме с ереста, разкола и отстъпничеството. Нужно е да помним две неща, които често забравяме: първо, че древните и новите ереси са били осъдени справедливо, но че твърде често не е бил даван никакъв отговор на проблемите – философски, богословски и нравствени, от които те се раждат; защото нито едно заблуждение не се е родило просто от недобра воля. И второ, не трябва да се забравя, че често ние сме отделени един от друг и заради различните езици. Употребяваме думи, а често и близки изрази, които понякога са еднакви, но обозначават различни понятия, като стигат до несъвместимост, защото се опитваме да изразим духа чрез буквите.

Не бива също да се забравя никога, че ние съвсем леко и естествено приемаме нашата вяра и практика като „мярка” за Православие. В същото време толкова неща, на които ние държим са само преходни, а ние приемаме случайното човешко отражение за абсолютна реалност.

За евнуха е било достатъчно да признае Христос за свой Спасител заради това, че е бил кръстен (Деян. 8: 26-39). Не изискваме ли ние от тези, които искат да се върнат към вярата на отците си, да станат гърци, руснаци или някакви други? Не изискваме ли от тях повече, отколкото очакваме от своите единоверци по рождение? Колко православни по име живеят в суеверия, несъвместими със здравата вяра, блуждаят някъде между невежество и ерес, появяват се в църквата само на собственото си кръщение, сватба или погребение? Но те „по право” се основават на своята „православност”, за да получат тайнствата на Църквата, които ние отказваме (справедливо, и трябва да отказваме) на тези, които принадлежат към друга християнска община? И не предаваме ли ние самите Христос с начина си на живот (Рим. 2:24), не се ли отказваме всенародно  от Неговата блага вест, когато потъпкваме заповедите му: не е ли това отстъпничество на дело (1 Йоан 2:9)? Църквата е една и на земята –  това е Православната Църква, свята с Божията святост и с нейната Богочовешка природа, с нейната тайна, но носеща това, което е свято в глинен съсъд. Църква, която познава своя Бог в съзерцателното безмълвие, но „говореща” своето свидетелство от век на век с думи, които са по човешки точни,  но на които не е по силите да предадат какво е това Бог, нито какви са пътищата Му.

Апостол Павел говори за Църквата от своето време не толкова за това, че има разномислия, но за това, че те са много опасни и изкусни (1 Кор.11:18).

Църквата е неразрушима, портите адови няма да й надделеят, но пътят, който тя следва,  не е никак лесен, защото Истината, стаена в дълбините на съзерцателните души, намира своето изражение само след дълга и мъчителна борба на безмълвието със словото; на безкрайното и вечното с крайното и преходното.  Това е познанието за Бога, което си проправя път постепенно, пипнешком и неизбежно – чрез заблуждения. Това е Премъдростта Божия, която най-изкусните трябва да явят на света; и тук в послушанието и смирението, човешкият разум трябва да отстъпи на Божествения Разум; тук е мястото на подвига и отречението от себе си: внимавай и слушай Израию! (Второз. 27:9).

Дори Църквата на апостолите и мъчениците е преминала през кризи – те са били допускани, но в напрежението и разделението не е имало недостатък и въпреки това, Църквата е оставала една, и Бог е възтържествувал. Когато говорим за „неразделна Църква”, имаме пред вид тази епоха, ние мечтаем за нея: за времето, когато вместо бурни стълкновения, съвместно са се решавали проблемите и колебанията. Време, в което са формулирали Истината така, че формулировката да издържи критиката на интелекта. Време, в което е било велико и кротко пастирското смирение, умеещо да не избързва и да бъде чувствително към всичко това, за да не заглуши живите издънки. Време на пастирство, чиято задача била спасението на грешника и обръщането на блудния. Апостол Павел можел да каже, че той отначало с мляко е хранел своите духовни деца (1Кор. 3:2); че той бил всичко за всички с  надеждата по какъвто и да е начин да спаси някои (1Кор.9:22) от тези, за които Христос умря на кръста. И той можел да направи това, защото е вярвал в добрата воля на всеки човек (Рим. 2:14) и е бил готов да загине заради спасението на своя народ – Народът Божий (Рим. 9:3).


Не, Църквата не е разделена: тя е една днес, както и в миналото, нейната пълнота е в Православната вяра, която ни позволява да виждаме през човешката непрозрачност падналия свят, който непрекъснато се променя. Но нейната тайна излиза извън пределите на видимите й граници.


Невъзможно е да се говори, от една страна, за Църквата, а от друга – за християнския свят само, за да не въвеждаме инославните в  някаква илюзия. Когато  се  събудят, те ще я разберат по-добре от нас. Но и ние самите не трябва да забравяме това, че тайнствено Бог проправя Своя път в душите и общностите, отделени от Този, Който Е и завинаги пребивава. И независимо от съблазънта на всички наши търкания, те не са   изолирано място в пустинята, а Стълб, носещ теготите на света, Стълб на Истината.



Превод: Ренета Трифонова
Източник: https://zadrugata.com/



––––––––––––––––––––-

Бележки:


[1] Първата публикация е във „Вестник на Руския Западно-Европейски Патриаршески Эк­зархат“ (1980-1981). № 105-108

[2] Владимир Николаевич Лоски (1903-1958) — известeн съвременен православен богослов, син на руския философ Николай Лоски

[3] Протестантски опит да се представи Църквата като едно дърво, чиито клони са различните християнски вероизповедания – православие, католицизъм, протестантство и др.

[4] Киевски митрополит Платон Городецки (+1891), – това изказване често се приписва на различни йерарси на Руската църква

[5]  Митрополит Елевферий Богоявленски (+1940) – през 1921 г. заема катедра в Литва, а от 1930 г. управлява западноевропейските енории на Московската патриаршия.

[6] Митрополит Антоний Храповицки (1863-1936) – в Русия заема катедрата на Киевски и Галицки митрополит, а в емиграция през 1921 г. възглавява енориите на РПЗЦ

[7]  „Акривия”и „икономия” – два подхода към прилагането на църковните канони. „Акривия” буквално означава изискване за точно съблюдаване на правилата. „Икономия” означава „домостроителство”, „изключение от правилото” –  смекчаване на изискването на канона или неговата отмяна. Основното значение на термина „икономия” изразява домостроителното спасение, и в този смисъл задължението да се решават частни, индивидуални въпроси от църковната дисциплина в общия контекст на Божия план за спасението на света така,  че изискването на буквата на закона да не става препятствие за спасението на човека.

[8] Архимандрит Софроний Сахаров (1896-1993) – духовен ръководител на православна община в Англия, в миналото е бил монах на Атон, ученик и биограф на св. Силуан Атонски. Основава православния манастир „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, Англия

[9] Архиепископ Алексий ван дер Менсбрюг (1899-1980) — богослов, йерарх на Руската православна църква.

[10] Лев Александрович Зандер (1893-1964) — профессор от Православния богословски интитут в Париж, църковен деятел, чиято спомената книга е издадена през 1952 г.

[11] Filioque – (буквално: и от Сина) — особенност на вероучението на Римокатолическата църква, исповявдаща в Символа на вярата изхождането на Светия Дух както от Бог Отец, така и от Бог Син. Филиокве е добавена по-късно поправка в текста на Символа на вярата, приет от Първия (325г.) и Втория (381г.) Вселенски събори.

четвъртък, 14 април 2016 г.

Християнинът носи отговорност за целия свят


Всички ние все по-ясно съзнаваме, че живеем в един трагичен свят, в един свят, където се случват много страшни неща. И когато погледнем към това, което се случва, става ясно, че светът сега бере плодовете на цялата човешка неправда, вършена може би в продължение на векове: неправда, с която нашите предци са се примирявали, неправда, с която и ние лесно се примиряваме, когато тя не се излива с гняв върху нас самите.

 Ние с ужас мислим за войната, но често съвсем спокойно се отнасяме към страшния, безчовечен свят, който предхожда бурята и кръвопролитието. И всеки от нас носи отговорност за всичко страшно, което се случва наоколо. Нека никой да не казва: "Аз съм жертва, аз съм чист, аз съм подхвърлен на страдание, мен събитията ме сломиха ..." Християнина нищо не може да го сломи, християнинът никога не е просто играчка на окръжаващите го събития, никога не е мъртва, бездушна играчка. В нас живее силата на Господа, и ако с тази сила ние не творим на земята Божията правда, то ние сме подобни на солта, за която Христос казва, че ако обезсолее, за нищо вече не е годна – просто я изхвърлят да бъде тъпкана от псетата. Ето такива сме ние много често.

 Ние често се затваряме в своята среда, като се стараем да си създадем тихо заливче, без да забелязваме, че за кратко време заливчето се превръща в блато. Ние не можем, пред лицето на това, което се случва, да снемем от себе си отговорността, която носим заедно с тези, които живеят до нас и с които сме една плът и кръв. Нито пък можем да се надяваме, че Господ ще ни защити и спаси. Не за това Той основава Църквата – да се превърне тя в затворена и уплашена общност от хора, които се крият под крилото на Бога. Христос основа Църквата за това, хората, облечени в Неговия Дух, да влязат в живота с цената на своя живот, на своето страдание, на своите усилия, на своята смърт, да създават от поколение на поколение един нов свят, където да царства Божията правда. Не е достатъчно да знаем, че Господ е „сътворил” всичко: трябва да "влезем" в Неговия труд и да помним, че когато Христос изпрати Своите ученици в живота, в един езически, безбожен, прогниващ свят, им каза, че ги изпраща като овце сред вълци, че ги изпраща, както Отец е изпратил Него; изпраща ги за да останат непричастни на неправдата, нечистотата, осквернението, безбожието на света, но заедно с това в този свят да влезе цялата огнена любов, цялата готовност да жертват себе си, цялата сила на човешкия дух, цялото смирение пред спасяващата Божия воля.

 И всеки от нас е длъжен „така” да присъства в този свят: „не е наша работа да съдим света, защото носим по-голяма отговорност за него, отколкото онези, които вършат беззаконие”. На когото много е дадено, казва Господ, от него много ще се иска. На нас ни е дадено изключително много и ще се иска изключително много... За другите Христос се моли на кръста: Прости им, Отче, понеже "те не знаят" какво правят.

 И ето, ние живеем в този свят. Христос, влизайки в този свят, каза: Аз дойдох да спася света, а не да съдя света... А нас изпраща по същия начин, както Той е изпратен от Отца. Нима не е ясно, "как", трябва да живеем и за какво... Всеки от нас според силите си – нека никой да не ги смята по-малко отколкото те са – трябва да внесе в този свят, колкото му е възможно, любов, смирение, разбиране на Божиите пътищата, милосърдие, състрадание и прошка – " всеки!" И "всеки" може да го направи, защото е достатъчно да бъдеш онеправдан, за да се предадеш чрез вяра на Божията воля; достатъчно е да притежаваш каквото и да е, за да го споделиш с този, който не разполага дори това. И когато ни настигне пределната старост, когато ни настигне болест, когато се изчерпят телесните ни сили, тогава всичко това, за което говорих, остава при нас, остава при нас още и горещата молитва да бъдат простени всички неправди, да бъдат помилвани всички хора, да бъдат спасени всички.

 Ако ние не живеем с този дух по отношение на света около нас, ние не сме в духа на Христос и не бива да се лъжем – за нас, също се отнасят думите на Спасителя: Не всеки, който Ми казва: "Господи, Господи!", ще бъде приет от Моя Отец, но тези, които изпълняват на дело спасителното слово на милост, прошка и любов... Нашият свят е страшен за мнозина, и дори много от нас, които не са докоснати от никаква страшност на този свят, живеят в страх, скрити от него. Но по този начин няма да се скрием от Божия съд. Длъжни сме – или чрез труд, или чрез молитва, но да живеем винаги в духа на Христовото милосърдие в името на спасението на света.

 Ето какво стои днес пред всеки един от нас като неумолим завет на Господа. Ето защо, да съберем не само всички сили на духа, които може да се окажат много малко, но и всички зрънца на вярата, която е в нас, и да се предадем в ръцете на Бога: нека Той стори с нас каквото е по волята Му. Но нека не забравяме, че волята Му ще стори всичко за "наша сметка", че ние трябва да принесем "жертва", за да получи някой друг прошка и нов живот. Това се отнася както в голям, широк мащаб, така и мащаба на най-обикновените и близки наши отношения. Амин.

 13 август 1967 г.

Превод: о. Стефан Стефанов
Източник: http://omiliya.org/