неделя, 26 май 2019 г.

Неделя на Самарянката, 4-та неделя след Пасха


В днешното Евангелие има думи, които могат да зарадват всеки човек, ако намери в себе си правдивост и сила да погледне на себе си и на своя живот без лъжа.

Христос, обръщайки се към самарянката, и казва: Колко добре каза, че нямаш съпруг - вярно ти каза истината! ..
Разбира се, Господ не я е хвалил за миналия и живот, а защото е била способна искрено и истинно да погледне на този живот, и Той правдиво за нея казал: Колко хубаво е, че ти така каза, ти изрече истината ...

По нататък разговорът внезапно се променя: в този момент, когато тя вижда, че този Човек може да говори не за земното, а за нещо по-дълбоко, по-основно, тя вече не Го пита за вода, за кладенеца, - тя Му говори:  Нашите бащи са се покланяли на тази планина, а вие казвате, че в Ерусалим трябва да се покланяме на Бога; къде е истината? ..
Всичко е забравено: и черпалото е забравено, и жаждата, и далечния път от Самария - остана един основен въпрос: къде да се покланяме на Бога, как да се покланяме, за да приеме Господ това поклонение?
И понеже тази жена имала истината в сърцето си и можела да гледа на себе си без лъжи, да казва истината за себе си без лъжи, Христос и разкрил, че Бог трябва да бъде почитан в дух и истина.

Бог може да спаси всеки един от нас, но Той не може да направи нищо, ако ние лъжем себе си и лъжем пред Него.
Той може да спаси грешника, който ние сме, Той не може да спаси илюзорния праведник, когото ние се опитваме да представим и който не сме.
Ако искаме да се покланяме на Бог, тогава трябва да Му се покланяме в истина, в правда, в честност и в добра съвест - тогава Бог Сам става достъпен за нас.

И също така: да се покланяш на Бога не тук или там, да се покланяш на Бога в своя дух и в сърцето си, с цялата правда, с цялата истина, с целия пламък на живота си.
 Поклонението на Бога не се състои в това да Му предлагаме молитви, които някога с кръв са се изскубнали от чужди сърца, на едно или друго място; да се покланяме на Бога - това означава да стоим в цялата си правда и неправда пред Бога, но истинно да стоим пред Него, да виждаме в Него своя Господ и Бог и да се покланяме пред Него, да виждаме в Него онова, което Той представлява: свято, чудно, красиво.

Ако почитаме Бога по този начин, тогава това поклонение трябва да отиде далеч отвъд пределите на хвалебствените църковни песни или дори на нашите покайни думи; Поклонението на Бога трябва да стане всичко в нашия живот. Всеки път, когато творим правда и казваме истината, всеки път, когато правим добро и показваме любов, всеки път, когато сме достойни за името си на човек и за името Божие, ние се покланяме на Бога в дух и истина.

Да започнем да се учим на това; но можем да започнем само като, пред себе си, пред Бога, пред хората да стоим в истина за нас, каквито сме, и да се покланяме през целия си живот, и със слово и с дело. Амин

19 май, 1968 г.

Превод: Димитър Петров

неделя, 31 март 2019 г.

За Кръста и Разпятието


През войната вървях от един медицински пункт към друг и имах много тежък багаж от лекарства и инструменти. Времето беше ужасно: непроходима киша, дъжд, студ, нощ. Аз вървях и вървях, и в някакъв момент си казах: не мога повече!

Ще легна в калта и поне ще се наспя. И в този момент ми мина през ума – вие може да си кажете, че това е кощунствено, но си го помислих: Христос пада по пътя, защото кръстът е твърде тежък, защо аз да упорствам да вървя?.. Е, все пак не легнах в калта и продължих на пред, а и пунктът, към който вървях, се оказа на стотина метра от мястото, където щях да се откажа и да спра, без да успея да стигна до целта.

* * *

Едно от нещата, които ме учудват в евангелския разказ за разпъването на Спасителя Иисус Христос, са Неговите думи: ...Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? (Мат. 27:46). Това са почти последните Му думи. Следващите са: свърши се! (Йоан. 19:30), всичко е извършено, нищо не може да се прибави към ставащото… Може да се замислим – какво означават тези думи.

Христос е безгрешен не само в Своята Божественост, но и в Своята Човешкост. При Въплъщението самата телесност, самата човешкост на Младенеца Иисус Христос е отвъд границите на всеки грях. Защото грехът в основата си се състои в нашето отделяне, отпадане от Бога, когато правим такъв избор по свободна воля. Грехът също може да се състои просто в отделянето ни от Бога, което поради безумие или поради неразбиране ни отлъчва от Него. През целия Си живот Христос носи пълнотата на човешкостта, т.е. съвършенството на човека такъв, какъвто е призван да бъде; както и пълнотата на Бога, какъвто Той изначално и завинаги Е. При кръщението, както вече се опитах да ви обясня, Христос взема върху Себе Си всички последствия на греха, без при това Самият Той да стане грешник, Христос взема
върху Си всичко, което грехът влече със себе си, в основата на което е смъртността. И на Кръста, когато е разпънат за човешкия род, когато отдава живота Си, за да спаси целия човешки род, Христос трябва да понесе, да се приобщи и към последния ужас. Той не може да умре, без да „загуби“ Бога, без да „загуби“ единението Си с Него, не в онтологичен смисъл, не в обективен смисъл – т.е. не загубил общението Си с Отца и не Самият престанал да бъде Бог.

Отец Софроний (Сахаров) обяснява този момент с думите „метафизическо помрачение, без-съзнание“, изпадане в несвяст: това е моментът, когато човешкостта (тук: телесното страдание) за миг закрива от съзнанието Му Кой е Самият Той и че е едно с Отца. Иисус Христос умира от това; Той умира с нашата смърт, със смъртта на цялото човечество, като споделя с нас единствената основна трагедия на битието – т.е. отлъчеността от Бога, загубата на Бога, без-Бога. И когато говоря за това, за без-Божието, аз, разбира се, не искам да кажа, че Христос е престанал да вярва в Бога, че се е отрекъл от Него или е отпаднал от Бога поради грях, а че в конкретен момент, по промислителното действие на Бога и Отца, Христос, в страданието на човешката Си природа губи съзнание Кой е Той по отношение на
Бога и Отца.

Струва ми се, че нито един безбожник на света, нито един човек, не познал Бога, нито един, загубил Бога, нито един отрекъл се от Бога по философски или други причини – нито един такъв безбожник не знае до такава дълбочина и абсолютност какво означава да си лишен от Бога, както Христос е изпитал това на Кръста. Затова на мен ми се струва, че сякаш вътре, в пределите на опита на Самия Христос, че няма нито един безбожник, когото Христос да не може да разбере и към когото Христос да не се е приобщил в онзи страшен момент на кръстната смърт. Аз не знам как ще стане това, но съм дълбоко убеден, че ще дойде време, когато цялата твар ще се съедини с Бога в тържествуващ победоносен момент, когато Бог ще пронизва всичко със Себе Си, когато ще бъде Бог всичко у всички (вж. 1 Кор. 15:28).

Превод: Евгения Николчева

Из книгата „Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога“ на митрополит Антоний Сурожки, изд. „Омофор“, 2018 г.

НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Преди разпятието Си Христос казал на Своите ученици: "Дадох ви пример - последвай го." И в днешното Евангелие Той ни казва: "Ако някой иска да Ме последва, нека се отрече от себе си, вдигни кръста си и Ме последвай." 

Отричането от себе си - това е първото нещо, което трябва да направим. 
Живеем като идолопоклонници, служейки на себе си, почитайки себе си. Това идва от нашата глупава гордост, когато се възхищаваме от това, което сме: от ума, от сърцето, от всички свойства, които са ни дадени от Бога, и които ние трябва само с радост да ползваме - но не можем да се гордеем с тях. А ние свеждаме всичко до това, че стоим в центъра: това мое "аз", гордо и алчно, трябва да бъде отхвърлено, трябва да го отблъснем от себе си и да го махнем от това място в центъра на живота, където само Бог трябва да стои и да се покланяме на Него Единия.

Ако не направим това, независимо колко тежък би бил животът, който, като разпятие, лежи на раменете ни, той няма да бъде кръст на спасението за нас, а само депресиращо тегло. Нова причина да се съсредоточим отново върху себе си, причина да се разколебаем в доверието си към Бога. 
Само ако успеем да се поставим на правилното място: на този, който се покланя на Единия Бог и който според Неговия пример - като купен роб, според църковното песнопение - служи на ближния, само тогава ще можем да направим следващата крачка. 
Само тогава всичко, което така болезнено ни потиска, става кръст на нашето спасение. Не кръстът, който разбойникът беше принуден да понесе, справедливо отговаряйки за неправедния си живот, а този кръст, който Спасителят носеше, участвайки с нас в  нашата скърби заради греховете ни. 
И ако ние, отричайки се от себе си, вземем на плещите си цялото бреме на живота си, и благоговейно, трепетно и с любов вземем на себе си теготите на чуждия живот, тогава можем да последваме Христос там, където Той отива - в Царството на взаимната милосърдна любов.

Нека Господ ни даде да разберем това, какво означава „който иска да спаси душата си, ще я загуби”. 
Този, който по всякакъв начин обгражда себе си със защитни стени, грижейки се се само за себе си, който изгражда целия си живот около себе си - губи живота си, душата си и своята вечност. 
Само този, който се съгласява заради Бога и заради ближния си, заради Божието Царство и неговата правда, да загуби всичко до там, че да загуби и самия себе си - той може да намери живот и да влезе в Царството, където като предшественик е влязъл Христос. 
Нека Господ ни даде да разберем в нашите умове, в сърцата ни, нека Господ ни даде воля пробудена и мъжество, без които не можем да влезем в Божието Царство, защото Божието Царство се взема със сила. 

Амин.

Превод: Димитър Петров

сряда, 20 март 2019 г.

Църква и Евхаристия*

Понякога темата за евхаристийното общение съвършено и изцяло се свежда до идеята за общност, събрана на богослужение и имаща за свой център евхаристиното причастяване. И първото, което искам да кажа: това е, изключително ограничената представа за това, какво значи да бъдеш в евхаристийна общност. Понятието евхаристийност е взето от гръцкия език, същата дума намираме и в славянския език. Думите благодат, благодарение, благ дар са много близки една на друга и евхаристийната общност е такава общност, в която на нас ни е даден най-големият, най-великият дар, какъвто творението може да получи. Аз говоря за творението, защото този дар обхваща не само човечеството, но и всичко, целия космос. Това е дар Божий, т.е. Бог, даващ Себе Си на творението: в различен вид, но даващ Себе Си не само на човека, но и на всичко това, което Той е сътворил.
Сега ще разясня това съвсем накратко.
В причастието със Светите тайни под вида на хляба и виното, не само ние получаваме приобщаване с Тялото и Кръвта Христови. Божеството на Христос прониква в самият хляб и в самото вино и те стават Тяло и Кръв по приобщаването си с Божествеността на Самия Христос, въплътеният Син Божий. И в този смисъл не само ние се приобщаваме с Божествения живот, но и творението: хлябът, виното (а в другите тайнства – водата в която се кръщаваме, мирото с което се помазваме и т.н.) вече влизат в тайната на бъдещия век, когато Бог ще бъде „всичко у всички” (1 Кор. 15:28). Затова мисълта за евхаристийната общност е мисъл за това, че най-великото, което може да се случи с творението, е в това: Бог и творението се съединяват, пронизват се един друг, стават неразлъчни.

  Но ако помислим за този най-велик евхаристиен дар от друга страна, то какъв ще е нашият отговор? Ако ние искаме не само да получим, но и да отвърнем, - с какво? На първо място – с благодарност. Преди да направим каквото и да било, ние сме длъжни със сърцето и душата си да се отзовем на този дар, на Божията любов. Бог отдава Себе Си на нас – това е дар. Ние отговаряме с умиление, благодарност, поклонение на Бога – това е нашият отговор.
Но с това нашият отговор не може да приключи, защото ако само разберем, - какво сме получили, какво ни е дадено, и как това, което ние получаваме даром, е нужно на цялото творение, на всеки човек, то само от благодарност и изумление за това, което ни е дадено, нашата общност естествено би трябвало да се обърне с лице към цялото творение, към целия свят, към всяка отделна човешка личност и към цялата Вселена и да отдаде това, което сме получили.

  Затова има три елемента в понятието за Църквата като евхаристийна общност: това е мястото, където „това” се извършва (казвам „това”, защото не знам как да го нарека), това е мястото, където получавайки „това”, ние отвръщаме с любов, благодарност, изумление, поклонение (отново думи не стигат!); и трето: в резултатът от „това” трябва да има движение навън. При което „движение навън” съвсем не означава, че ние сме длъжни да ходим и да говорим, говорим, говорим за това. Когато Евнагелието ни призовава: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.”(Мат. 5:16), - не става дума за това, че получилите от Бога дар са длъжни да ходят и на всички да разказват „ Бог ми даде това и това”. Хората би следвало да видят какво се е случило. Но към това, ще се върна по-късно. Да започнем с първото, с дарът Божий.

  Евхаристийната общност – това е общност от хора, която е приобщена към този непостижим дар Божи.
В някакви моменти тази общност се събира. Тя се събира, защото състъвлява едно цяло: Тяло Христово. Всеки от нас се явява като член, т.е. частица от това Тяло. И когато нас ни съединява вярата, любовта към този Бог, опитът на тази приобщеност към Него, етсествено е за нас, разбира се, да се срещаме, за да преживяваме заедно това, което никой външен не може да преживее, както ние го преживяваме. Никой не го знае това. Но от друга страна, ние сме длъжни да помним, че дори евхаристийното причастяване, т.е. причастяването със Светите Тайни, не е цялата пълнота на това, което може да ни бъде дадено.
Хомяков още през изминалото столетие казваше, че единственото тайнство на вселената е – самата Църква, защото тя съдържа в себе си всички отделни тайнства. Ние влизаме, встъпваме в Църквата, ставаме част от Църквата чрез Кръщението, не чрез Евхаристията. Ние получаваме дара на Светия Дух чрез Миропомазването, не чрез Евхаристията. Ние се приобщаваме към Христос и към Неговата човешкост и към Неговата Божественост – да, с причастяването със Светите Тайни, но има и други тайнства: брак и т.н., които също се съдържат в самата Църкв. Затова не трябва, колкото непостижимо велико да е Тайнството на Евхаристията, да сведем Църквата до него: Църквата е много по-многостранна от всяко свое проявление.

 Какво е това Църква? Ако вземете катехизиса на митр. Филарет, там е казано, че Църквата е – общество от хора, които са съединени помежду си посредством единството на вярата, единството на йерархията, единството на духовността и т.н. Но това е по-малко, отколкото Църквата е, това са някакви външни признаци, по които тя може да се познае, даже не да се познае, а да се предугади; също както е възможно, например, да се опише храм отвън и вие да познаете: да, това е православен храм, това е джамия, това е католически или протестантски храм. Но това не означава, че вие сте разбрали или от опит знаете какво се извършва в този храм. Ако влезете в този храм и само като туристи гледате стените и предметите, все едно няма да знаете: трябва да се приобщите към това, което се извършва в него, а не само да стоите в притвора му.
Вие, навярно, разбирате, че катехизисът е обърнат към външните, той е – учение  за това, което човек може да познае за Църквата, за Бога, за тайнствата, още не приобщил се към тях. Но ако поставим въпроса за това, какво е Църквата не катехизически, а опитно, мисля може да определим Църквата като Богочовешка общност, в която по равно присъства пълнотата на Божеството и пълнотата на човешкостта; именно по равно, защото ние можем да видим образ на осъществената Църква в Христос: съвършен човек и съвършен Бог, съединение на Божеството и човека в пълния смисъл на тази дума. Ето какво представлява сама по себе си (и то само приблизително) Църквата.
В нея ние виждаме човечеството като че в два образа: съвършеното човечество в лицето на Христос, Който – е истинен Човек, т.е. истински човек, съвершен човек; но в нея присъства и нашето човечество – грешно, паднало, сломено, несъвършено. В Църквата ние виждаме тези два образа на човека: самият той грешник и въпреки това неразлъчен с Христа, и Христос, Който се явява образ на това, което всеки от нас е длъжен да стане и каквито ние всички заедно трябва да станем.

  Ако се замислим над това, по какъв начин, при нашето паднало състояние, при нашето несъвършенство, при нашата греховност ние сме свързани със съвършената човешкост на Христос, то, мисля, че това е възможно да се изрази със словата на Ефрем Сирин: Църквата  не е общност на светци (т.е. хора, които вече са достигнали своята пълнота), а общност на каещи се грешници ... Грешници – да, но не такива, които са удоволетворени от своето състояние, вдигайки рамена и казвайки: „Какво да очакваш от мен? ...”, а именно такива, които осъзнават своята греховност и са устремени към Бога.

  Греховността не трябва да се разбира изключително в нравствен смисъл, т.е. във вид на греховни постъпки, мисли, чувства; има греховност много по изначална: това е нашата отделеност от Бога. Да бъдеш грешник (под какъвто и да е образ) значи да бъдеш далеч от Бога, да не бъдеш по никакъв начин включен в Божествения живот. И това е състоянието на цялото човечество. Докато не свърши цялата история, докато не бъде свършена цялата тайна на спасението и не настъпи осмия ден на пришествието Господне и явяването на новото творение, ние всички сме в състояние на изолираност от Бога. И в резултат ние сме разделени, разкъсани и вътре в себе си, т.е. в нас има постоянна борба между едни мисли и други, между собствените ни убеждения и желания, нашите стремления, между волята, ума, сърцето, плътта. Ние сме в постоянно безредие, и само в Бог ние можем да получим така да се каже ключ към хармонията, както хор може да пее в един акорд (или в дисонанс).
Така че греховността принадлежи на всички, включително светците, защото докато те не са в Бога, както в Бога е – Христос (Аз съм в Отца, и Отец е в Мене: Йоан 14:10), има известно разделение. Вземете, например, думите на апостол Павел: за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка, защото докато живея в плът, аз съм отделен от Христос (Филипяни 1:21, 23). Ето нашето състояние в най-добрия случай.

  По какъв начин ние се съединяваме с Христос? Първото, което си личи от пръв поглед: колкото и да сме се стремили към Бог, колкото и да сме жадували, колкото и да сме мечтали, със своите сили ние не можем да Го достигнем. Това извършва силата Божия, действаща непросредствено или посредством едни или други действия. Ние трябва да осъзнаем своята отделеност от Бога, своето сирачество и да се обърнем към Него с вик, наистина с вик на тъга: „Не мога Господи, да живея без Теб! Аз съм целият поразен, разединен в самия себе си, разединен от моите ближни, в мен няма единство на любовта към всички, които ме заобикалят, защото в мен няма съединение с Теб!”. Това е първото, на което Бог се отзовава, наистина, Бог предизвикава това в нас; защото ако Сам Бог не се приближи до нас първи, ако Сам Бог не ни шепне за Себе Си, не ни даде да почувстваме Неговото възможно присъствие, възможна близост, ние не бихме знаели накъде да се обърнем. Значи, инициативата е винаги Божия. Той казва: погледни себе си, погледни своите отношения – нима не си сирак? Търси своя покой, търси своята пълнота ... И Сам отговаря на това със Своето идване. При което Той винаги отговаря и винаги идва.

  Как ние се съединяваме с Него? Апостол Павел говори за нашето съединение с Бога като използва образа на присаждането на слабо, умиращо растение към ствола или клона на живо, здраво дърво. Какво се случва (ако се възползваме от неговата алегория)?
Ето градинарят погледнал и видял, че някой кълн може да живее, да израсте, но линее: корените не са дълбоки, почвата не е плодородна. Ако му се даде да доживее своите години, той ще изсъхне и умре. И първата работа на градинаря е да отреже този кълн от неговите естествени корени. Ако този кълн би могъл да мисли, както бихме мислели ние, ако бяхме кълнове – в първия момент би го обхванал ужас, защото изведнъж бихме осъзнавали, че губим връзката дори с този крехък живот, който е бил у нас; ние вече нямаме корени, ние сме откъснати дори от тези жалки хранителни сокове, които ни е давала тази оскъдна почва, от нас изтича животът, ние умираме, умираме още по-бързо, отколкото ако умирахме постепено, не забелязвайки го.
А второто действие на градинаря е: за да присади този кълн, той трябва да изреже живителното дърво, и нашето съединение с Христа е същото, като съединението на тази клонка с дървото - извършва се с рана в рана. Смъртта Христова изцелява нашата смъртност и затова, че Христос страда и умира на кръста, затова че Той се приобщава дори с нашата богооставеност:  „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” (Марк 15:34), Той може да ни побере в Себе си, каквито сме, а не каквито бихме могли да бъдем или сме длъжни да бъдем. И ето тук започва новият живот; т.е. живите сокове, живият живот на този животворен ствол започва да протичат в кълна, постепено бяга по неговите тъкани, прониква до последната клонка, до последното листенце.
И забележителното – и това справедливо може да се каже и за растенията и за нас – е това, че животът на животворното дърво не лишва кълна, т.е. нас, от нашата личност. Този живот води до пълнота това, което е присадено. Христос не ни прави други. Той ни прави самите себе си в пълния смисъл на думата, защото иначе бихме повяхвали и умирали. Ето първото, което се извършва: Христос ни приобщава към Себе Си рана към рана, смърт към нашата смъртност, и Неговият живот и възкресение се вливат в нашата смъртност и постепенно ни превръщат в тази твар, която трябва да живее во веки и да възкръсне в последния ден.

  И тук ние сме на границата. Християнинът, приобщаващ се чрез кръщението към смъртта Христова и Неговото възкресение, вече е на тази граница, където не е още жив, но вече не е мъртъв. Апостол Павел ни дава в шеста глава на Посланието до Римляните образа на кръщението, като потапяне в смъртта Христова заради това, за да се издигнем в Неговия живот (Рим. 6:3-11); именно това и тук се извършва. Това разбира се е, образ, но образ много определен, защото ние сме потопени с главата в тези кръщелни води, които за нас са смърт, ако ние не излезнем от тях. И ние излизаме от тях като че облечени в нов живот, пак при условието, че ще останем верни, а не „просто така”, защото Кръщението  е като начатък на новия живот, но все още не целия нов живот. Това не е вечността, това е началото, встъпванието в нея; и когато ние се кръщаваме, в идеалния случай се случва това, за което пак апостол Павел говори: ние носим в своята плът мъртвостта на Христа (2 Кор 4:10); т.е. всичко това, което нас по плът, поради падналото наше състояние ни е привличало, трябва да умре. Затова е така важно да има подготовка преди кръщението, а не просто „обряд на Кръщението”, все едно можем да вземем което и да е същество, да го потопим в осветените води – и ще се случи нещо без негово участие. Нашето участие трябва да играе абсолютно решаваща рола, защото, това което ни се дава, трябва да да бъде прието от нас, и трябва да принасяме плод. Ние умираме, вземаме на себе си мъртвостта на Христа, т.е. Неговото отчуждение от всичко това, което е отлъчване от Бога, вътрешния раздор и разделеността ни с нашия ближен.

  По такъв начин можем да кажем, че в света има, като че ли, три образа на човека: падналият човек, който не само не знае Христа, но и не се стреми да Го узнае. За него в Стария Завет се казва, че Бог погледнал на хората и казал: те станаха плът, нищо не е останало в тях, освен плът, само вещество (материя) (Бит 6:3). Съществува съвършеният Човек  - Христос, а по между им сме ние – присадени, но в процес на оживяване, а не просто оживели с единично и едностранно Божие действие. По такъв начин ние познаваме новата човечност. Но освен човечността, чрез Христос ние познаваме, че Той е не само съвършен Човек, но и съвършен Бог, и цялата пълнота на Божеството пребивава в Него телесно (1 Кол 2:9). И приобщавайки се към Христа по човечество, ние неизбежно се приобщаваме – аз не случайно употребявам думата „неизбежно” – и към Неговата Божественост. Това започва с Кръщението и продължава нататък. По такъв начин в Кръщението ние вече започваме новия живот като изкупена и обновена твар, започваме новия живот като твар, приобщаваща се към Божествеността на Самия Христа.

  Но Божеството пребивава в Църквата също и посредством присъствието на Светия Дух. Апостол Павел казва, че Църквата е храм на Светия Дух, че всеки от нас е длъжен да бъде храм на Светия Дух. Но пак отново трябва с внимание да употребяваме думите, защото когато говорим за храм, ние говорим за нещо, което съдържа нещо, тогава когато Светият Дух не се съдържа в нас, както водата в чашата: Той ни прониква. Ние не сме обвивката, в която се намира светинята: тази светиня влиза в нас, встъпва в нас. Вие вероятно, помните образа, който ни дава свети Максим Изповедник. Той говори, че човечеството и Божеството в Христос са съединение така, както огъня и желязото се съединяват в меча, който се изковава в огъня на ковашкото огнище. Поставяме в огъня студено, сиво, мъртво желязо, и го изваждаме сияещо с огън. Огънят и желязото са проникнали един друг, и ние вече не можем да ги отделим един от друг, макар че желязото си е останало желязо, а огънят си останал огън. Те така са съединени, че (както казва Максим) сега вече може да се реже с огън и да се изгаря с желязо.

  И ето по такъв начин Светият Дух   прониква и в нас; и отново не в цялата пълнота, защото ние трябва да Му се открием, трябва да Му дадем волята, свободата, - но Той присъства и постепено някак си ни съгрява, пронизва. И ако ние отговаряме на Неговите действия, откликваме на Неговия зов, Той все повече и повече прониква в нас, така че в крайна сметка ние можем да станем, длъжни сме да станем подобни на Христос, подобни на неизгарящата къпина, която Мойсей видял в пустинята - храст, който горял с Божествен огън, целият станал огън, не преставайки да бъде храст (Изх. 3:2-3), защото Божественият огън не унищожава това, което приобщава към своята Божествена природа.

  Така, в Христа и Светия Дух ние встъпваме в съвършено нови отношения с Бога и Отца. Образът на осиновените деца в отличие на Единородния Син – е само начало. Да, ние сме чужди на Бога до момента, в който, чрез действието на Светия Дух встъпваме в тази връзка на любов, поклонение и послушание към Христа. И тогава тази граница, това различие между Единородния Син и нашата приобщеност се снема до толкова, че свети Ириней Лоински е можел да каже, че в края на краищата ще дойде време, когато съединени в съвършенство с Христа чрез действието на Светия Дух, в Единородния Син Божи, цялото човечество ще стане единороден син Божи ... Както може да се каже, че в този момент, когато клонката, която градинарят прилепил към животворния ствол, вече не може да бъде отличена от останалите клонки, тя станала това дърво, така и ние сме призвани да станем по отношение на Бога и Отца такива, какъвто е Христос по Своята Божествена и човешка природа.

  И ето – това е Църквата: Богочовешко общество, по равно Божествено и Човешко, съдържащо в себе си всички тайнства, които ние така наричаме, и всички тайнодействия Божии, които ние даже не можем да назовем. Ние днес, след много столетия вече сме привикнали да говорим за седем тайнства, защото в човешкия опит това са най-привичните Божии действия в пределите на Църквата в отговор на човешките нужди. Но било е време, когато са говорили за Кръщение и за Евхаристия; Кръщението тогава включвало полагане на ръце и дара на Светия Дух. Професор А.Л. Катански в своето време изброявал двадесет и две действия Божии, които в епохата на ранното християнство са се считали тайнства.
 Тайнства – това са Божии действия в отговор на нашата нужда, извършвани посредством материята; при което материята може да бъде хляб, вино, вода, елей – каквото ти е угодно, но може да бъдат и животворни слова.
Помните например, как учениците на Христос, слушайки словата на Спасителя за това, че са длъжни да се приобщават с Неговата плът, започнали да се отвръщат, и Той се обърнал към дванадесетте: и вие ли ще ме оставите? ... И Петър отговорил: къде да се махнем от Теб? Ти имаш думи за вечен живот (Йоан 6:68). Когато ние четем Евангелието, съвършено ясно става, че Христос никога не е описвал вечния живот; затова „думи на вечен живот” – не са речите на Христос, където Той описва, както никой, какво е това вечен живот, не, това са Неговите слова, които така удрят в сърцето, така проникват в хората, че ги приобщават към този вечен живот, който е живот Христов.
Може да се каже, че действително има тайнства, в които действа животворно слово. Да кажем, в брака всичкото тайноизвършване се прави със слово, но това слово е с власт, то съдържа Божествената власт да претворява двама в един. Същото е в молитвата, например, за освещаване на камбана: ние се молим за това, след освещаването звукът на камбаната да дохожда до човешките души и да обновява хората. Ествествено, не става дума за това, хората да бъдат като в някакъв музикален транс, да бъдат ентусиазирани, - не: за да стане тази камбана свещена, а нейния звук – един вид отглас от вечността.
Затова ние можем да говорим за Църквата като за място, където постоянно се извършва чудо Божие, приобщаващо ни по безкрайно различен начин към Божеството. Когато ние се молим, и изведнъж сърцето ни започва да гори в нас, когато изведнъж в ума става ясно, когато нова сила се влива в нас, - това е въздействие Божие от същия вид, както всяко тайнство: това е Божие действие.

  По такъв начин, когато говорим за евхаристийната Църква, ние сме длъжни да говорим за цялата съвкупност от това, за което сега ви говорих: това е място, където с безкраен порядък от действия Бог ни приобщава към Самия Себе Си. Евхаристийното приобщаване в тайнството Причастие, може да бъде, да се явява най-потресаващият, най-дивен момент, но това е само един от видовете чудотворни събития в Църквата. И това е толкова вярно, толкова истинно, че Иустин Философ някъде пише,че ако ние един път в живота сме станали членове на Църквата по пътя на тайнството на посвещението (т.е. на Кръщението, чрез дара на Светия Дух и Приобщаването), и сме съумели да не загубим дадената ни благодат, това единно Причастие би могло да ни бъде достатъчно за целия живот. Това не означава, че не сме длъжни да се причастяваме по-често, това означава, че даровете Божии са неотменими; ние ги губим като че ли в самите себе си субективно, но те са в нас. И ако ние не сме били от начало приобщени с Бога, то приобщавайки се незаконно, ние бихме изгорели, не бихме станали неизгаряща къпина, бихме станали купчина дърва за огрев, които се превръщат в пепел.

  А нашият отговор започва с момента, когато ние признаваме, узнаваме своето сирачество, обръщаме се към Бога и казваме: „Ела, Господи, защото без Тебе да живея не мога!” Но и след това, в течение на целия живот трябва да продължава тази приобщеност.
В един съвременен френски роман има разказ за това, как млад свещеник умира от рак и затова не е в състояние с всички човешки сили да се устреми към Бога; той само копнее по Него, той крещи в своята нужда. В разговора един млад човек му казва: поразява ни силата на молитвения дух във вас ... И свещеника с отчаяние отговаря: „ Но това го няма в мен! Аз търся молитвата с цялата си душа, с целия си копнеж – и не мога да я достигна”. И младият човек отговаря: „ Това и чувстваме във вас, - което не чувстваме нито в себе си, нито в другите хора”.
Затова такава устременост вече е приобщеност. И от друга страна, когато ние осъзнаем, какво ни е дадено, - как да не отговориш с благодарност, как да не отговориш с изумление?!

  Искам да кажа още две думи за причастието от друга гледна точка. На планината Синай на Мойсей не било дадено да види Бога лице в лице; дадено му било само да влезе в славата Божия, и Бог минал като покрай него, и това видение било достатъчно, за да възсияе лицето на Мойсей така, че хората не можели да понесат това излъчване на Божието присъствие; Мойсей закривал лицето си с покривало, защото хората не можели да го гледат.
Приобщавайки се със Светите Тайни, ние получаваме повече, отколкото Мойсей, който само видял минаващия все едно че покрай него Бог; а колко рядко в нас забелязват каквото и да е сияние! ... И над това ние трябва да се замисли, защото затова не ни е виновен Бог, а нашата повърхностност, нашата неспособност да възприемем и да удържим това чудо.

  Има стара поговорка за това, че никой не може да се отвърне от света и да се устреми към вечността , ако не види в очите или лицето макар и на един човек сиянието на вечния живот. Думите не убеждават в нищо. Спомнете си, например, какво се случи в първия ден, когато Христос възкръсна и се яви на Своите ученици. Те били изумени, били като във възторг, възхищение; а когато дошъл Тома и те му разказали, че Христос е възкръснал, той, потърсил, нищо ново не видял в тях; видял хора, които били страшно възбудени от нещо, но не променени, - и казал: не, не вярвам ... Той не можел да повярва, защото в този момент до тях още не е дошъл опитът на възкресението, както дошъл до тях по-късно. Когато Светия Дух слязъл на тях, хората гледали и виждали, че с апостолите се е случило нещо небивало. И точно същото би трябвало да се случива с нас.

  Но да предположим, светлината така малко мъждука в нас, че трябва действително да имаш очи, за да я видиш; обаче нима самите ние преживяваме това? Ето пример от живота на Симеон Нови Богослов. Велик старец, той се приобщил със Светите Тайни, върнал се в килията, седи на дървената скамейка, която му служи и за креват и за седене, оглежда се на стените на своята килия и възкликва: гледам на това разнебитено тяло и се ужасявам, защото тези разнебитени мои членове – са Божии членове чрез причастието. Христос живее в мен, БОГ живее в мен; и тази килия – толкова малка, нищожна – е по-голяма от небесата, защото небесата не могат да съдържат Божието присъствие, а чрез моята плът Бог цял присъства в тази килия ... Нима ние когато и да е било нещо подобно сме преживявали или преживяваме?
И пак, изкуствено това не можем да достигнем, но биваме ли достатъчно внимателни, за да забележим, че това се е случило с нас, или ние така сме привикнали, че живеем в тайната Божия, че повече не забелязваме това? Над това трябва да се замислим ...

  Аз имам възражения срещу структурата на евхаристийната общност като общност, събрана на богослужение само за причастяване със Светите Тайни, понеже ми се струва, че това е – боя се да употребя такава дума, - стесняване на безкрайността на това, за което сега ви говорих. Това е само един частен случай, но това не е всичко. Когато богословите си представят Църквата като евхаристийна, богослужебно-евхаристийна структура, то започва вече голяма беда, защото се получава пирамида на властта и подчинеността, на подвластността: миряни, духовенство, епископ, патриарх – всичко това изгражда такава пирамида, и на всяко равнище у някого има власт, а у някого послушание.
В действителност, когато четем Евангелието, виждаме, че всичко е наобратно: ако искаш да бъдеш първи – бъди последен, ако искаш да бъдеш главен – бъди на всички слуга, бъди на всички роб (Мат. 20:27). Така че такава структура, такава пирамида, може да има място, ако искате, но тя е обърната (това е картина, която веднъж ми даде отец Софроний (Сахаров)): тя стои на върха; но този връх – не е патриархът, този връх – е Спасителят Христос, и цялата тежест на света лежи на Неговите рамене. Това също сме длъжни да разберем.

  Ние не трябва да мислим за Църквата като за такава структура, където едни учат, а други се учат, едни властват, а други се подчиняват. В това е заключен съблазън, трагическа съблазън за всеки свещеник, за всеки епископ; в крайния си вид – това е ерес, все едно че някой, който стои на най-високата точка, единствен представя себе си за глава на Църквата. Никой не е глава на Църквата, освен Христос, няма никаква друга сила в Църквата, освен Светият Дух, и това е причината, поради която във всички тайнства свещеникът не се явява тайноизвършител. В някакъв момент свещеникът призовава Светия Дух да извърши това, което той сам не може да извърши. Никакви благодатни дарове не могат да дадат на човека власт над Бога, за да Го застави да слезе над този хляб и да го превърне в Тяло Христово, да слеза над това вино и да го превърне в Кръв Христова; никакво ръкоположение или посвещение не може да даде на човека власт над творението, така че то пасивно да се подчини на неговото повеление и да приеме Бога без откритост. Затова в Евхаристията, Кръщението, във всички тайнства винаги има момент, когато свещеникът казва; Господи, слез и извърши това! Аз ще казвам думи, ще действам, но Единственият Първосвещеник и Свещеник на цялото творение – е Христос, единствената сила извършваща чудото, - Светия Дух.

  В този смисъл евхаристиното богословие, което мисли за Църквата като за структура, е погрешно, то е измамно. То превръща Църквата в йерархично човешко общество, вместо да бъде Богочовешка Общност на Божествения простор, Божествената свобода; защото Божиите действия – са наше освобождение, а не поробване. Чудото се явява не действие на Божествената власт, а действие на Божествената сила, пускаща творението на свобода. И нашият отговор трябва да бъде – изумление, благодарност.
Немската дума Freiheit (свобода), английската freedom (свобода) произхождат от готски**, предгермански корен, който означава: този, пред когото падаш на колене в поклонение. Това е всичко, което ние можем да направим.

  Но направил това, разбрал, какво се е случило с мен, - ако аз действително мисля, че любовта е влязла в моя живот, - как мога да остана безразличен към това, че тя не е влязла в нечий друг живот? Да го кажем по-просто, да си представим: ето някой от вас е слушал концерт, който го е възхитил, гледал е филм, който го е вдъхновил, прочел е книга, в която е намерил откровение: какво правите? Отивате при най-близките си хора, при приятелите си, дори при чуждите отивате и казвате: „Ти чете ли? Ти видя ли? Ти чу ли? Ела! ...” Или вие сте срещнали човек, който за вас се оказал откритие, и споделяте с приятеля си: „ Аз, знаеш ли се запознах с такъв човек, да отидем заедно, и аз ще те запозная ...” А с Бога ние не правим това, ние Го пазим за себе си, това е моят Бог, ще си Го държа в пазвата ... И доколкото не се откриваме на ближния, хората не виждат никакво сияние в нашите очи, на нашето лице, не улавят никаква жива сила в нашите слова ...

  Но ще ви дам пример за това, с нещо, което се е случило. Преди тридесет години при мен дойде девойка, казва ми:
-         „Настъпва Великият пост, и аз с ужас си мисля за това, което ще стане, защото моите родители са вярващи и искат, да се причастя на Пасха. А аз не вярвам в Бога, нито в Христа, нито в тайнствата, нито в Църквата. Какво да правя?”
Отговарям и:
-         „Ти повече не се вълнувай. Ако и да беше пристъпила, аз нямаше да те причастя. Но да поговорим”.
И в течение на целия пост тя идваше при мен в петъците, и аз изтощавайки цялото свое красноречие, в нищо не я убедих – все едно да се опитваш да пробиеш стена, като хвърляш грах по нея. В действителност: тя не беше стена, но аз, очевидно, бях грах. Стараех се да я убедя, но не се стараех да и предам нещо. Настъпи Велики петък, и аз знаех, че нищо не мога да направя за нея. Когато тя дойде, аз казах:
-         „Знаеш ли, нищо не мога да направя за теб. Да влезем в църквата, там лежи плащеницата, аз ще коленича и ще се моля, а ти прави, каквото искаш”.
Аз коленичих, в началото тя стоеше изправена над мен, после и стана неловко, и тя също коленичи. А аз стоях и говорех:
-         „Господи, направи нещо, защото аз нищо не мога да направя! ... „
В някакъв момент ми дойде мисъл, от която ми стана много страшно. Попитах я:
-         „За теб важно или не важно е да намериш Бога?”
Тя ми казва:
-         „Важно е, защото ако няма Бог, то в живота няма смисъл, и аз не мога да възприема безсмислен живот ...”
И тук и казах:
-         „Тогава в името на Бога ти обещавам, че ако направиш това, което ти кажа, то в течение на година ти ще намериш Бог”. ( Казах това, не искам да употребявам думата  „по вдъхновение”, понеже то звучи твърде величествено; а спомнете си разказа за това, как валаамовата ослица видяла ангела на пътя, когато пророкът не го виждал, и проговорила; ето и аз, като ослица, и казах това).
И след това тя ми отговори:
-         „А какво да правя?”
-         – „Не зная ...” – и продължих да се моля: „А сега, Господи, кажи ми, защото и обещах, какво по нататък?”
И в някакъв момент в мен дойде мисъл, от която наистина ми стана зловещо. Казах и:
-         „Утре ще служа литургия. Ти пристъпи за причастие, но по-преди да се причастиш, спри се и кажи: Господи, Твоите свещеници са Те предали, моето семейство ме е предало. Твоята Църква с нищо не ми помогна, а сега аз се обръщам към Теб, и ако Ти не ми отговориш, то аз ще си отида, но за това ще бъдеш отговорен Ти ...”
А тя казва:
-         „Ако има Бог, това е кощунство ...”
Казах и:
-         „Да, но за това ще отговарям аз ...”
Тя пристъпи, каза, причасти се. Аз след това си тръгнах, но след няколко дена получих от нея писъмце, в което се казваше:
-         „Не знам, дали има Бог, но зная достоверно, че се приобщих не просто с хляб и вино, това беше нещо друго ...”
И това беше за нея начало на цял процес на намиране на вярата. Ето какво става, ако ние идваме при Бога с болка в душата, с такова чувсто, че това е въпрос на живот или смърт, а не, че това е нещо „за проба”: изведнъж ще ни стане по-леко, или по-интересно, или по-приятно да живеем.

  Ето това е третият признак на евхаристийната общност: това е общност от хора, която е получила най-великия дар на приобщеността, съумяла е да се отзове от цялата си душа с благодарност и сега не може да не прелее. Не винаги с думи, а просто с това, че живее инак; в нея има правда, която я няма наоколо, има чистота, която я няма наоколо, има светлина, която я няма наоколо, има радост, надежда – всички дарове на Светия Дух, които са изброени в посланието до Галатяните (5:22-23). Ето това е нашата роля. Апостол Павел казва: Нашето жителство е на небесата (Филипяни 3:20), което един от шотландските преводачи превел така: „Ние сме – авангард на небесната армия”. Но земните армии покоряват страната за ТОВА, за да я поробят, а авнгарда на небесната армия – това са хора, които за изпратени от Бога на земята, за да я превърнат в рай, да я освободят от властта на сатаната, от всичко ТОВА, което я прави плът, което я умалява. Това са хора, които са призвани да пуснат пленниците на свобода, по думите на пророк Исая, повторени от Христос; това Евангелие се чете в навечерието на Новата година (Ис. 61:1; Лк. 4:18). Да пуснем на свобода – ето това е нашата роля. И в това е нашата благодарност към Бога, защото да бъдеш само на думи благодарен и да кажеш: „Благодаря, Господи, винаги ще помня колко Си добър” - е малко, от това няма да оживее нито нашата, нито чуждата душа.

  Значи, ако говорим за евхаристийната общност, то трябва да мислим многопланово: Църквата и дарът Божи; Бог, Който Се отдава неограничено, приобщава ни със Своя живот, включва ни в Божествения живот, прави ни причастници на Божествената Си природа (това са думи на апостол Петър: не са моя измислица); радост и ответна благодарност, която прелива извънмерно. Ето тогава може да се каже: това е евхаристийна общност.

  Но това не е задължително общност от хора, събрана по видим начин. Вземете например дванадесете апостоли. Те се приобщавали със Светите Тайни, останали в Йерусалим до слизането на Светия Дух и после се разотишли – те били по-близки един на друг, когато се намирали по различните краища на света, отколкото ние, докато стоим рамо до рамо с нашия съсед в храма; защото единствената абсолютна близост може да бъде тогава, когато ние така дълбоко сме в Бога, че в Него, в дълбините Божии се срещаме един друг.

Из въпроси и отговори:

Съвременното евхаристийно движение е породило и нова форма за подготовка към приемането на Светите Тайни. Би било много интересно да чуем вашето мнение, вашето разсъждение за това, понеже традиционните светоотечески форми, забележителни и дълбоки, не са винаги изпълними. Разбира се, ТОВА може да бъде по моята немощ, но ...

За мен въпросът е опасен, защото имам много определени възгледи за това, но вие можете, да ме осъдите за тях, да ме наречете неправославен или каквото ви е угодно.

  На първо място, дълбоко съм убеден, че изповедта и причастието са две различни тайнства, които трябва да се употребяват, ако можем така да се изразим, като такива, а не в условие едно към друго. Древната Църква е говорила за изповедта като за баня на очищението, а за причастието – като за храна. И ето, нека си представим нещата в такъв порядък:  работя на полето, връщам се, целият съм мръсен. Преди да седна на стола, трябва да се измия; но понякога съм така изморен, че не съм в състояние нищо да направя, докато не сложа нещо в устата си. И ето, между тези две граници трябва да се взима решение. Понякога на човек му е нужно да се приобщава, а понякога му е нужно да се умие. Резултатът от задължителната изповед преди причастие е този, че изповедта стана плитка. Тоест хората идват, защото искат да се причастят и изповядват каквото могат да намерят, за да удоволетворят свещеника (знаете как подхвърляме кокал на кучето, за да го гризе, докато минем покрай него: „Ти, дядо попе, се позабъркай из греховете ми, а аз ще се шмугна към причастието ...”). И се получава така, че възръстен човек се изповядва,  сякаш е шестгодишен или се изповядва така(когато дойдох в Лондон, имаше такива, после престанаха):
- „Цялата, отче, цялата съм грешна ...”
 – „Тоест как – цялата грешна?”
 – „Да, да, цялата?!”
 – „А Вие, във вашата възраст извършвате ли прелюбодеяние?”
 – „Отче! Как смеете”
 – „Само говоря за десетте заповеди, а има и много друго”.
 – „Не, нищо такова не съм правила”.
 – „Значи, вие лъжете, когато казвате, че цялата сте грешна. Идете си в къщи и помислете” ...
След това, откакто при мен се изповядваха за някое време, хората престанаха да говорят „цял съм в грях”.

  Изповедта трябва да бъде изключително лична. Има грехове, които могат теб да те убият, а мен не, и наобратно. Освен това, няма големи и малки грехове. Помня два случая от времето на войната, които много ме поразиха. Един от нашите офицери шест пъти излизаше от укритието, за да прибира ранените; простреля го картеница и изглеждаше, че му беше останало само да умре. Оказа се, че нито сърцето е засегнато, нито главните органи - той оживя. По същото време млад войник отишъл в кръчмата, скарал се с някого, онзи го пернал с малко джобно ножче, но го пернал по шията и порязъл един от главните кръвоносни съдове. Войничето за малко да умре, докато го карали в болницата. Изглежда, тежката картечница – това е смъртен грях, а джобното ножче – нищо. Но ето, че джобното ножче можеше да го убие, а картечницата – не убила.Затова трябва да бъдем много внимателни и нямаме право да казваме: „Това е нищожен грях, ще премине и замине”. В този момент, когато казваш „ще премине и замине”, той вече не е преминал и не е заминал, а ти си тежко ранен.

  Затова изповедта трябва да бъде лична, сериозна, не по шаблон; тоест трябва да говориш за това, което ти считаш за греховно, а не за това, което счита за греховно свещеникът или някой друг. Разбира се, трябва да се учим на чувствителност от Евангелието, от общуването си с хората и т.н. Но изповедта трябва да бъде лична: чувствам се виновен в това или в друго ... Това е много важно. И ако така се изповядваш, тогава грехът може и да премине и замине от душата, тогава наистина ние можем да се каем за един единствен грях днес, а другият път – за друг грях. Но това да бъде дълбоко и искрено.


  А причастието – ако се придържаме към образа, който дадох по рано, е храна. Ако действително си гладен, сядай на масата, но не сядай от лакомия, не трябва да се сяда на масата, понеже „може би ще се намери там нещо приятно”. Трябва да се сяда с глад, а също и с душевен порив. Знаете как става: детето си играе в парка или на улицата, и изведнъж от отчаяние му се приискало да поцелува мама. То бяга, катери се по коленете й, а тя го спира: „Не ме докосвай, не виждаш ли, че роклята ми е бяла, а ръцете ти са мръсни ...” Ако тя е умна, ще му даде да си излее душата в тази целувка и ще си смени роклята. Струвами се, че така трябва да се пристъпва към причастието, но много сериозно. Защото, както по-рано казах, причастието със Светите Тайни означава да се съединиш с Христос, и тогава твоето тяло е Христово тяло, твоите мисли – Христови мисли, движението на твоето сърце – движение на Христовото сърце, а твоята воля трябва да бъде Христова воля. Разбира се, не в съвършенна мяра, но ние вече нямаме право да гледаме на себе си като незвисими от Христа. Както казва апостол Павел: нима ще взема членовете Христови и ще ги направя членове на блудница? ... В широкия смисъл блуд е всичко това, което е чуждо на Христос. Ти си се приобщил, значи, ти си свят, виж ... Разбира се, никой от нас не издържа за дълго, но принципно трябва да се отнасяме именно така.

  Изповедта, както е прието у нас, все пак е нововъведение; в Древната Рус са се изповядвали пред своя духовник, който е решавал да пристъпиш ли към причастие или не.
В Англия, където сам подготвях всички свещеници за ръкоположение, постъпваме така: човек идва да се изповяда и след изповедта свещеникът понякога му казва: „Не мога да ти дам разрешителна молитва, защото твоята изповед не е сериозна; иди си в къщи, ще дойдеш друг път”. Понякога свещеникът ще каже: „Твоята изповед е незряла, но единственото, което може да ти помогне, ТОВА е причастието: отиди, причасти се със сърце съкрушено, знаейки, че нямаш никакво право на това, но отиваш, защото в това – е единственото ти спасение”. В друг случай може да каже: „Да, твоята изповед е много сериозна, ще ти дам разрешителна молитва, причастявай се няколко седмици, но ако се появи в душата ти някъв смут, спри”. Естествено, това може да бъде казано на по-зрял човек, но трябва да има някаква свобода, изповедта – не е механически акт. Да се дава разрешителна молитва на човек, който не се кае, е безсмислено, тя не се разпростира автоматично над греховете, които ти не осъзнаваш и не изповядваш. А относно честотата на причастяване е трудно да се каже. Има хора, които се причастяват веднъж в месец, има такива, които се причастяват веднъж в годината, има и немного, които се причастяват по-често от веднъж в месеца, но под наблюдение на духовник, а не защото „на мен така ми е хрумнало”.


Москва,  март 1988 г.

Превод: Димитър Петров
Източници: http://www.portal-slovo.ru  


* За пръв път: Списание "Нова Европа". 1994. №5. Препечатано: Антоний,  митрополит Сурожски. Трудове. Книга втора. M., Практика, 2007. стр. 466 - 482.

**Тук явно митрополит Антоний се е объркал. В една (За значението на думата свобода) своя проповед той казва: „… Немското Freiheit и английското Freedom произлизат от санскритска дума, която в глаголна форма означава "да обичам" и "да бъда обичан", а като съществително – "моят любим", "моята любима". …”, a в друга (Среща с Живия Бог): „…Има и друга хипотеза за тази дума, вече в германските езици. God в английския, Gott в немския – произхождат от древногермански корен, означаващ: Онзи, пред Когото падам ничком, пред Когото трепетно се прекланям. Същото намираме и в древногръцкия език. …”. (Бел. от преводача)

петък, 15 март 2019 г.

Молитвеният живот


Много често, едва ли не всеки проповедник започва своята проповед (или доклад, ако е посветен на християнски теми) с думите: „В името на Отца и Сина и Светия Дух”. Осъзнаваме ли обаче достатъчно с каква отговорност трябва да произнасяме тези думи и каква е отговорността на тези, които ги слушат? Да говориш в името на Светата Троица, да говориш в Христа означава да говориш от вътрешността на Истината, която е Христос (Иоан 14:6) – не на теоретичната истина, не „от някаква гледна точка”, макар и вероучетелна, а от самата вътрешност на отношението ни с Господа, с Христос, Който е Истината, за да могат словата да пренесат до слушащите ги не само семантичното им значение, но и живота. Да говориш в името на Светия Дух означава да произнасяш думи, които превъзхождат самия теб, вдъхновени, пълни със смисъл слова, слова на Самия Бог, които Той ни е поверил. Тези слова трябва да горят и да възпламеняват сърцето и ума. Да говориш в името на Отца означава да говориш от дълбочината на този неизследим покой и тишина, от които само може да се роди Словото, съответстващо на тайната на Бога и на несмутимото от нищо божествено мълчание.

Но това означава и че трябва и да слушаме по същия начин. Трябва да се научим, слушайки, да бъдем толкова дълбоко мълчаливи, толкова открити, трябва да се научим да слушаме с цялото си същество, за да чуем не слова, а да общуваме през словата с Бога, а понякога и да чуваме отвъд очевидността на произнесените слова – думи на истина, превъзхождащи всяко слово, пламенни думи, които са отвъд пределите на всяка емоция. Днес се срещнахме, затова нека се постараем да се вслушаме един в друг, да се открием един за друг и отвъд предела на несъвършените слова и образи да се срещнем във вярата, в благоговейното поклонение на Господа на истината в Духа на истината.

Помолиха ме да говоря за молитвения живот и аз бих искал да поставя няколко въпроса, за да може всеки един от нас, когато имаме периоди на събрано мълчание, да постави тези въпроси лично пред себе си и да им отговори, а след това, намирайки отговора, да се постарае да живее по-нататък според отговора, който сме намерили.

Ще започна с една забележка, която може би е неочаквана, но тя се породи от това, което виждам и чувам около себе си: за да се молиш, трябва да имаш Бога, към Когото да обърнеш своята молитва. Много често при мен идват хора с молбата да ги науча на първите стъпки в молитвения живот, а когато ги попитам: „Вярвате ли в Бога, във вашия опит присъства ли Живият Бог, към Когото можете да се обърнете със слова на молитва, към Когото можете да обърнете сърцето си, Когото можете да призовете, да Го поканите Той да пребивава във вас? – в отговор чувам: „Не, аз нямам такъв Бог. Аз вярвам в първопричината на вселената, вярвам, че в корена и отвъд пределите на всичко съществуващо трябва да има, има една сила, която дава на всичко битие и форма, а аз със страх очаквам в някой ден да дам отговор за своя живот пред Някой, Когото все още изобщо не познавам”. И тогава неизменно казвам: „Не се опитвайте да се молите, поставете си още въпроси, защото да се молиш, това е все едно да говориш с приятел”. Безполезно е да разговаряш с въображаем приятел, съдържателно можеш да говориш само с реален приятел, с някой, с когото можеш да стоиш лице в лице, комуто можеш да откриеш сърцето си, който слуша, пред чийто преценки стоим и който ще бъде с нас, независимо дали сме прави или не.

Ето и първия въпрос, който отново и отново поставям пред мен самия, а сега и пред вас. В моментите на мълчание или когато се молите, задайте си въпроса: присъства ли в моя опит Живият Бог, толкова определен, толкова реален, както са моите приятели, моите роднини, Бог, Който е Някой, а не нещо, не е „сила”, а реална Личност? Думата Бог произлиза от древна готска дума, която означава „този, пред когото се покланяш”. Ето това е първичният опит на човечеството за Бога: това не е Някой, за Когото си чул нещо. Бог изначално се представя като Присъствие, реалност, такава реалност, която в един момент е поразила хората със своята слава. Защо сме се събрали днес тук? Защото всеки от нас в по-голяма или по-малка степен е преживял някакъв опит от реалния Бог, бил той и съвсем зачатъчен. Длъжни сме отново да придобием този опит и това е второто, което искам да кажа.

Един възрастен свещеник се стараеше по някакъв начин да ми обясни едно място в края на Евангелие според Матей, когато Христос заповядва на Своите ученици да отидат в Галилея. Попитах го: защо праща учениците Си в Галелия (Мат. 28:10), когато Той е вече между тях, те са в Неговото присъствие? Защо трябва да праща учениците на другия край на Светата земя, когато те вече са заедно? И получих следния отговор: Галилея означава мястото на първата им среща с Христос. Там те са Го познали за първи път като другар от детството, приятел от младостта, възмъжаващ човек, в Когото те постепенно са прозирали светостта, красотата, онова измерение, което не са откривали в никой друг – затова Той е станал техен наставник, тяхна съвест, техен учител, в Когото по-късно те са познали Бога, въплътил се за спасението на света. След това ги е сполетяла трагедията. Юдея означава трагедия. И думите на Христос към тях са означавали: идете на онова място, където всичко беше мир и радост, взаимна откритост. Свещеникът ми каза и това: всеки от нас носи в себе си своята Галилея. Всеки от нас в даден момент от своя живот, може би в детството, а може и в друго време, е преживял момента, когато Христос, Бог е станал за него реален, момента, когато в живота му е влязла вечността. Обикновено ние по-късно губим това, но този преживян опит е подобен на река, която тече в пустинята, а след това изчезва в пясъка и отново се качва на повърхността, макар и след по-голямо разстояние. Ние отново трябва да открием своята Галилея, онзи миг, може би съвсем кратък, когато Бог е станал реален и ние сме станали други хора.

Вторият въпрос, който трябва да си поставим, е: все още ли се намираме в Галилея? Запазил ли съм това преживяване на Живия Бог? Превърнало ли се е то в спомен, макар и приятен, или все още е реалност в настоящето ми? Говорим за Бога като за Личност. Думата „личност” в съвременна употреба има ограничен смисъл, но гръцката дума πρόσωπο, която се е употребявала първоначално за Трите Лица на Светата Троица, не е означавала личност в съвременния смисъл, а още по-малко persona, което на латински означава „маска”. Тази дума е означавала лицето на човека и смисълът ѝ е бил в това, че Живият Бог може да бъде срещнат лице в лице, че Той не е безлично същество, което не може да бъде погледнато в очите. Прекрасен образ на това виждаме в Евангелие според Йоан, в разказа за слепородения (9:1-38). Човекът се родил сляп, никога не бил виждал. И когато Христос му дарувал зрение, първото, което той видял, бил лика на Бога, станал човек, и неговият поглед се срещнал с погледа на божествената любов и състрадание. Ето това имаме предвид, когато говорим за Бога като за личностен Бог.

Нека отново се замислим: какъв е Бог? Има ли нашият Бог личност? Преживявали ли сме някога опит, увереност, която дава вярата, че стоим лице в лице с Бога, с Живия Бог, Който слуша, Който вижда, Който разбира, Който е открит за нас и говори с нас? Ето още един момент, за който трябва да се замислим.

Много често ни е трудно да се молим, защото когато дойде време да застанем на молитва, ние се стараем да открием в себе си мислите, чувствата, отношенията, които бихме могли да принесем Богу от самите себе си. А често се оказва, че вътре в себе си сме празни, че можем да повтаряме все едни и същи думи, едни и същи неща, едни и същи образи, но сами сме безплодна земя. Защо не си спомняме по-често, че инициативата принадлежи на Бога, че Той първи се е обърнал към нас със Своето слово, не в някакъв мистичен смисъл, не с някакво поразително явяване на всекиго от нас в момента, когато ние решим да застанем в Неговото присъствие – не! Той говори с нас в Евангелието, защо да не Му отвърнем? Ако вземем в ръце Евангелието, било то за систематично, постоянно четене, или го отворим случайно, рядко, то ние се срещаме с Бога в Христа, с Живия Бог, станал жив Човек, Който се обръща към нас, понякога непосредствено, със заповед, със съвет, или обяснява нещо, или просто застава пред нас, в пълната Си слава. И можем да Го погледнем и да отговорим: да отговорим или на Неговите думи, или на Него Самия, какъвто Го виждаме лично. Винаги можем да направим това, а ако сме честни – понеже не винаги е лесно да открием честността в себе си, защото сме свикнали да сме внимателни, но ако сме честни в строгия, безпощаден смисъл, ще се попитаме: а как отговарям аз? Как се отзовавам? Христос отива при грешниците, отваря пред тях Своите обятия, говори им с уважение, нежно, извиквайки към живот цялата таяща се в тях красота. А аз как отговарям на това? Като на вдъхновение? Или като на призив? Или си казвам: времената са различни, а и аз да не съм Христос? Чувам ли Го или отстранявам това, което Той говори, от пътя си? Същото се отнася и за Христовите думи: гори ли от тях сърцето ми? Просветлява ли се умът ми? Вдъхновяват ли ме или оставам безразличен? О, колко пъти съм слушал всичко това, всичко това вече го знам… Или се отвръщам от тези думи?

В зависимост от моята реакция мога да кажа, мога да отговоря на Господа: благодаря! Ти докосна някаква струна в мен и тя запя, и сега вече нейното звучене няма да замлъкне в мен никога… Или пък: какъв ужас! Ти, моят Бог, говориш, а аз няма какво да отговоря, само вдигам рамене… Или дори: какъв ужас! Отговарям Ти с отрицание – сърцето, умът, постъпките ми, всички казват: „не”! на Твоите слова и Твоето откровение. Ако така отвръщаме на думите или образите, заставащи пред нас, ние винаги можем да извлечем от себе нещо като молитва – може би само въздишка, стон, сълза или една дума на срам или благодарност, на радост или печал. Може да е нещо съвсем кратко, но защо са нужни дълги речи? Когато ние разговаряме с приятел и сме изпълнени с радост, или срам, или болка, няма значение какво – нима говорим дълго, важното е колко правдиви са нашите сърца и нашите думи.

И още нещо. Вече говорих, че трябва да се вглеждаме в Христос – като какъв Той ни се открива в Евангелието. Първо, за нас е много важно да четем внимателно и да не си позволяваме да говорим в ума и сърцето си: о, това вече съм го чел, знам ги всички тези разкази. Въпросът не е в разказите или събитията, а в Личността. Отново и отново ни поразява Този, Който е пред нас: Човек и Бог. Ако бъдем внимателни, ако се вгледаме дълбоко в тази Личност, откриваща се в думи и действия, ние можем да научим много за молитвата.

Може би някои от вас са чели разказа на Натаниел Хоторн. Не помня името на разказа, но ставаше дума приблизително за следното. Високо в Андите, на брега на високо езеро имало едно селце, а на другия бряг от незапомнени времена в скалата бил изсечен образът на местния бог: лик с необичайна красота, в която има величие и покой, любов и сила. В селото се съхранявало предание, че ще настъпи ден, когато техният бог ще се яви и ще живее сред тях. Вековете минавали, но нищо не се случвало. Жителите на селото се покланяли на този каменен бог, но той си оставал камък, далечно и безжизнено изображение. Един ден в селото се родило дете, което от младенчеството си било запленено от красотата на лика, изсечен в скалата. Детето пропълзявало на брега и все гледало и гледало този лик. След това се изправило на крака и започнало да ходи там, а като момче с часове гледало изображението. В мярата, в която се вглеждало в този лик и изпитвало неговата красота, величие, благородство, покоя, които той излъчвал, в същата степен се променяло постепенно и неговото собствено лице. Един ден, когато юношата вървял по единствената улица на селото, неговите жители видели всичко онова, което изразявало изображението на техния бог и което те така почитали – на лицето на този млад човек. И разбрали, че се е случило чудо: техният бог бил между тях.

Ето пътя, по който можем да поемем – чрез заповедите, в които ни се откриват сърцето и умът Христови, чрез Неговите постъпки и просто чрез съзерцанието на това, което идва до нас от Евангелието: красотата и величието на Бога в Христос, и да Му се уподобим, да оживим Неговия образ в себе си – така, че нашите изкривени черти да стигнат до хармонията на вътрешната сила на красотата, която ни се открива. Тогава молитвата ще стане за нас съзерцание, общение, радостна причастност, радост от това единство, когато по Христовите думи, Той ще живее в нас и ние ще живеем в Него, а нашият живот ще бъде скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3).

Това, разбира се, не се случва през цялото време. Не можем да бъдем непрекъснато толкова чувствителни – нашата способност, възприемана с чувствата е ограничена, съществува предел на това, което можем да вместим в своя ум, съществува предел на нашата възможност да поемем повече от това, което ни преизпълва в този момент. И ние трябва да бъдем готови понякога да чувстваме, че няма какво да кажем, можем само да бъдем с Бога, но не сме способни на никакво чувство, на никаква мисъл, може би единствено с жест бихме могли да изразим това, което чувстваме. А в други моменти, внезапно – макар че това, разбира се, е заблуда – ще ни се стори, че Бог не е с нас.

Първото бих могъл да илюстрирам с два примера. В житието на един френски римокатолически светец на име Жан Батист Виене, енорийски свещеник в малко село недалеч от Лион, се съдържа следният разказ. В енорията му имало старец, кото идвал на църква, сядал и просто седял вътре с часове, без да прави нищо. Веднъж свещеникът го попитал: „Какво правиш в църквата? Устните ти не се движат в молитва, не мърдаш изобщо – какво правиш тук часове наред?”. А онзи отговорил: „Аз Го гледам, Той ме гледа и ни е добре двамата”. Ето това е съвършената молитва. Тя няма нужда от реч или жестове, нужно е само присъствие, съвършено присъствие: аз предстоя пред Живия Бог. Що се отнася до жестовете, то дори едно обикновено движение, една въздишка може да изрази повече от всички наши многословни и често пъти изкуствени молитви. Помня едно момче, малкия ми племенник, който за известно време живя у нас. Той беше много уморен от деня, изтощавайки и нас. Това отне всичките му сили и когато настъпи вечерта и дойде време да се помолим почувства, че има сила само да легне и заспи. Последното обаче, което направи, бе да изпрати една въздушна целувка на иконата в ъгъла на стаята. В този жест той вложи цялото си сърце. Този жест означаваше: „Господи, толкова се уморих! Аз съм малък и искам да спя, но Те обичам. Спокойна нощ!”. Способни ли сме и ние на такава простота? Говоря именно за простота – не за мързел. Това не е уловка, така че да си кажем: „Добре, значи за Бога и това е достатъчно”. Не, за Бога това може и да е достатъчно, но за нас не е.

Ето и още един разказ за един арабин, мюсюлманин. Той пътувал дълги часове, за да успее за молитвата в джамията, но закъснял: всички вече си били отишли, освен моллите. Пътникът видял празната джамия, въздъхнал и вложил цялата печал на сърцето си в тази въздишка. А моллата му казал: „Бих искал и аз поне веднъж в живота си да въздъхна така, както въздъхна ти!”. Отново да кажем обаче – не е достатъчно просто да въздъхнеш, трябва тази въздишка да изразява цялото съдържание на нашето сърце. Така възниква въпросът: а какви сме ние в сравнение с тези примери?

Съществува обаче и друга страна в отношенията ни с Бога, наричаме я „отсъствието на Бога”. Разбира се, Бог никога не отсъства, но понякога ние не сме способни да усещаме Неговото присъствие. Бог обаче присъства винаги. Има два случая, които са ме трогнали до дън душа. Единият е свързан със св. Антоний Египетски. След дълъг период на изкушение, съблазни и борба, когато натискът на злото отстъпил от него, той лежал без сили на голата земя и му се явил Христос. Нямайки сили даже да стане и да Му се поклони, Антоний казал: „Къде беше Ти, Господи, когато бях в такава борба?”. Христос отговорил: „Невидимо стоях до теб, готов да се намеся, ако ти отслабнеше”. Това трябва да помним: Господ е до нас, но ние сме изпратени в света, за да вършим Неговото дело. Затова понякога ние трябва да се борим, ние биваме ранени, ние изнемогваме! И тогава твърде лесно казваме: „На Тебе, Господи – кръста, а на мен – спасението и славата”. Наистина, ние не говорим така, твърде сме „благочестиви”, но така се държим: очакваме Господ да ни спаси, а ние да получим плодовете на спасението. Не. Ние сме пратени в този свят.

Другата картина също е от житията на светците, но не помня откъде точно. Христос обещал на някого от светците, че ще бъде редом с него през целия му живот. И наистина, този човек, оглеждайки се, винаги виждал зад себе си по пясъка освен своите и следите на още нечии нозе. Един ден се оказал в затруднение, нападнали го изкушения, овладяло го смущение, наложило му се отчаяно да се бори. И когато изпитанието минало, той се огледал и видял зад себе си само едни стъпки. Попитал Христос: Къде беше, Господи, във времето на моето изкушение?”. А Христос отговорил: „Аз те носих на ръце, ето защо по пясъка има само едни следи”. Ние обаче забравяме колко често ни носят, забравяме, че ние сме Христови пратеници, Христови вестители и свидетели и трябва да се борим с всичките си сили.

Има моменти, когато изпитваме чувството, че няма Бог. Какво право имаме да очакваме Неговото постоянно присъствие? Ако си поставим този въпрос, няма ли да почувстваме, че трябва да отговорим така: ние бихме могли да се радваме на Неговото постоянно присъствие, открито и ободряващо, ако бяхме напълно открити към Него, а ние не сме такива. Нашите ум и сърце са изпълнени с всевъзможни неща, които нямат нищо общо с Божието царство, с изграждането на това Царство, с това да бъдем част от това Царство, да бъдем граждани на Божия град. Така че ние не можем да претендираме, че имаме такова право – то не ни е дадено. Освен това обаче за нас е много важно от време на време, а понякога и за по-дълъг период, да съзнаваме, че Бог е свободен да дойде при нас и е свободен да ни остави да Го търсим, че Неговото отсъствие (имам предвид субективното чувство за Неговото отсъствие) не означава, че Той не е с нас. Но Той ни дава възможност да усетим какъв би могъл да бъде животът без Него. Неговото отсъствие е като глад. Глад, който ни кара да се стремим с още по-голяма решителност, а понякога и с отчаяни усилия да Го търсим. Ние твърде лесно се задоволяваме и сме доволни от това, което имаме и свикваме да имаме: приятелство, роднини – всичко, и едва когато нещо ни се отнеме, тогава започваме да го ценим.

Така че, когато почувствате или вече чувствате, че Бог не е с вас, задайте си въпроса колко се нуждаете от Него. Бог е само разкош във вашия живот или е самата същност на живота ви? Помня, че преди много години при мен дойде човек – беше богат, имаше власт в своята област, и ми каза: „Отец Антоний, търся Бога!”. Попитах го: „Защо?”. А той отвърна: „Защото Той ще увенчае всичко, което вече имам”. Казах му: „Вие искате да имате Бога така, както другите искат централно отопление за дома си, за по-голям комфорт”. Той ми каза: „Да, това не е ли правилно?”. „Не, не е” – отвърнах аз – „защото скъпоценният бисер не го прибавят към останалото богатство, а продават всичко, за да го придобият (Мат. 13:45-46). Отсъствието на Бога е много важен аспект от нашия опит, защото ти ни позволява да разберем дали Бог значи много за нас или пък малко, а може би и съвсем нищо не означава, свикнали ли сме с Него или се държим за Него от суеверие. Той за нас гост ли е или приятел, или пък е най-голямата ценност в живота ни.

Така завършвам тази въведителна беседа. Мисля, че ви поставих достатъчно въпроси, способни да ви разтревожат и да развалят прекрасната ви сутрин…

Отговори на въпроси:

Как можем да отидем в Галилея? Не всеки от нас има опит от такава светла ранна среща с Христос. По-често хората стигат до Бога от тъмнината, от скръбта, от ада.

Аз мисля, че ние срещаме Христос по различни начини. Споменах Галилея, защото много често ние преживяваме, опитно срещаме Христос в детството си или в ранните си години, когато животът ни още не е белязан от трагичност, когато възприемаме богатството и красотата на вярата в семейството, в богослужението или в красотата на околния свят и сякаш усещаме Бога. Разбира се, освен това срещаме Христос и в Йерусалим, срещаме Го и по всички житейски пътища.

Тук искам да добавя още нещо – ние Го срещаме и в ада. Знаете ли кое е едно от най-важните неща, свързани с Христос? Това са думите от Апостолския символ на вярата: „Той слезе в ада”. Мнозина хора срещат Бога в дълбините на своето отчаяние или в сърцевината на злото, когато са изцяло в неговите ръце. Знам това от личен опит и той е безкрайно ценен за мен. Защото такъв е нашият Бог. Той не може да стои като външен наблюдател, не наблюдава просто какво се случва с нас. Той не ни подава два пръста, за да ни измъкне от блатото. Не, нашият Бог е готов да слезе в самата дълбочина на уродливостта на нашия живот, на нашата личност, на нашето сърце, нашата съдба – и това е забележително. Така че аз нямах предвид да огранича възможността за срещата в Галилея. От време на време обаче е полезно да се връщаме към нашите първи открития с нов опит. Не е възможно отново да преживеем миналия опит, но можем да погледнем на него с новото богатство, което животът ни е дал, и да кажем: да, това беше истинско и значи мога да започна всичко от онова място или да го включа в моя съзнателен живот, а не просто  да го оставя в основата на живота си, като корен на дърво, който не се вижда.

Често обществената молитва изглежда твърде „организирана”, в нея няма спонтанност. Ние или свикваме с нея, или губим смисъла на нейното съдържание, или ни пречат нейните форми…

Знаете ли, ако се обърнем към ранната Църква, ще установим, че в общото богослужение забележителното не е това, че то е било организирано – тогава то не е било такова. Забележителното е, че в света, който активно е ненавиждал Христос, активно е ненавиждал Неговите ученици, хората, които са били сякаш обречени, събирали са се и са знаели, че всеки в тази стая или в тази катакомба, или на това тайно място – е техен брат, сестра в Христа, те са избирали Христос въпреки всичко, въпреки опасността от затвор, преследване, измъчване, смърт. Знаели са, че могат да погледнат този, който стои до тях, и да кажат: „Ние сме едно”. И вероятно, това чувство за общност (в добрия смисъл на думата) е ставало още по-силно от това, че между тези хора е нямало нищо общо, освен Христос.

Ние пък имаме местни енории, всички сме част от повече или по-малко едно общество, от една култура, имаме общ произход, едно възпитание, едни навици, в това отношение не сме чужди един на друг. Ако нещо не се харесаме, то е понеже сами по себе си сме неугледни. Но в онези ранни времена робите са стоели редом с господарите, един до друг са стоели жители на колониите, хора от различни раси, незначителни хора редом с богатите, известни люде (вижте Закхей – митар, той е бил местният управляващ банката, а се е качил на дърво), и единственото, което ги е обединявало, е бил Христос. Това ги е свързвало в община по-тясно, отколкото нас ни свързват обществените връзки. Даже обратно – колкото повече имаме общо помежду си в човешки план, толкова по-малко съзнаваме, че истиниски ни свързва единствено вярата в Христос. Онази ранна община е съзнавала себе си като едно тяло, така че общата молитва е била молитвата на едно тяло. Самият факт, че тази община се е събирала заедно, е бил първата стъпка към богослужението.

Често ме поразява как хората идват в храма и сякаш остават бездейни. В православния храм няма пейки, така че там това е още по-забележимо, но бих казал, че в неправославния храм, където сте притиснати от пейки, дори това не ви пречи да блуждаете с мислите си или да се оглеждате наоколо в очакване, сякаш богослужението ще започне в момента, когато свещенослужителят направи първия жест, произнесе първата дума, излезе тържествено – сякаш това е моментът, когато Бог влиза в общината и ето, започва, Бог се появи! Не, появи се не Бог, а свещеникът. Първото чудо се състои в това, че сме се събрали заедно хора, единни във Христос, които са Негово въплътено присъствие за външния свят. Онова, което става по-нататък ще бъде повече или по-малко, според обстоятелствата, изпълнено с вдъхновение.

Ние разбираме или поне трябва да разбираме – а това не винаги е лесно за съвременната християнска община – че сме събрани заедно като народ на Христос и че трябва да се молим заедно, като едно тяло. Един от признаците на християнската молитва е, че тя трябва да е такава, каквато би била, ако Христос беше сред нас, седеше до нас или стоеше там, където сега съм аз. Тези хора се стремят да се изразят заедно, изразяват заедно молитвата на Христос в света, който е станал трагичен, т. е. е на пътя на спасението или гибелта. Но където са събрани двама или трима в името Христово, то и Самият Христос е между тях. Христос каза, че където двама или трима се съберат в Негово име (Мат. 18:20), молитвата им може да бъде чута, защото свидетелства, че Бог е победил разединението, отделеността, отчуждението, а това е вече частица от Царството.

Ще дръзна да кажа, че много често общата, обществена молитва е твърде скучна. Това зависи от способността да откликваме на богослужението, а това зависи от личните вкусове, личното умонастроение, от това по какъв път сме влезли в църквата. Ако вие сте дошли чрез Евангелието, а не чрез църквата, то много вероятно е да се отнесете по-критично към един или друг вид богослужение, което е станало неестествено или излишно, вас няма да ви удовлетворява обикновеното повторение на това, което е било живо преди два или двадесет века. В такъв случай същността е в това да оживите богослужението за себе си, да си кажете: ще се постарая да вникна в това, да разбера какво означава. А първото значение на общественото богослужение е, че образуваме единно цяло като християни.

И още, за да се влеем в богослужението, е много важна целостта на сърцето и радостта. Струва ми се, че общественото богослужение е много често безплодно, защото в него не се влага цялото сърце и има много малко радост и много голямо чувство за дълг: „Днес е неделя. Е какво, ще отида на църква, ще се помоля, ще изтърпя даже проповедта на отец Антоний”. Но на нас ни е заповядано да се радваме! Когато Христос казва: „Радвайте се и се веселете!” (Мат. 5:12), това е завършекът на заповедите за блаженствата, където се говори за гоненията, изпитанията и трудностите на живота. Всъщност, Христос ни казва: каквото и да става с вас в живота, за едно нещо може да се радвате – радвайте се и надмогвайте себе си, бъдете по-високо от самите себе си, не свеждайте живота си до мащаба на собствените си възприятия: вие сте деца на Бога.

С какво трябва да идваме в храма? Или ние идваме в храма единствено заради нещо?

Мисля, че сте прави – много често отиваме в църквата или на молитвено събрание с надежда да се нахраним. Идваме да получим и не съзнаваме, че нашето присъствие на първо място е вече дар за другите, освен ако не дразним твърде много тези, които са до нас (например, ако започна да подпявам на хора от моето място, това не способства много на молитвата).

Но ние сме длъжни също така да носим със себе си две неща: молитвен дух, който трябва да се развива през цялата седмица. Да бъдем молитвени с хората и да носим на тази среща нашата собствена молитва. Ние не можем да идваме празни и да се надяваме, че някой друг ще ни осигури молитвата. Да, ще се произнасят молитвени думи, но откликът може да бъде само наш, личен. Ние трябва да бъдем като добре обработена, разорана почва, която може да приеме семето в дълбочина и да принесе плод (Мат. 13:3-8). Ако сме празни или твърди, като бетон, такива ще бъдем и на богослужение.

Освен това трябва да носим в църквата и откритост. Много често не сме в състояние да възприемем това, което ни се предлага, защото очакваме друго. Това се случва при всички взаимоотношения. Очакваме от човека едно, но днес той ни е приготвил нещо друго, а ние не го приемаме, защото очакваме момента, когато ще ни даде това, което ние очакваме. Така и в църквата – можем да дойдем с едно или друго очакване и да не получим очакваното: Бог е решил да ни даде нещо друго. Така че трябва да има гъвкавост, откритост, прозрачност, която да ни позволи просто да приемем това, което сме срещнали. Това може да бъде благодатно слово или суров упрек, но винаги ще има нещо, стига да се вслушаме с целия си ум и сърце, а не да се стараем отчаяно да чуем нещо, което не се казва. Може би ще чуем съвсем не това, което сме очаквали, защото сме очаквали от свещеника молитва, която да ни възнесе, или проповед, която ни е „нужна”, а вместо това получаваме усмивката на някое дете в храма или нещо съвсем неочаквано, което няма връзка с богослужението, но изхожда от хората в църквата.

Вие повдигнахте тревожни за душата въпроси и по-конкретно, защо ни е нужен Бог. Изглежда, че мотивите могат да бъдат най-различни и нееднородни…

Това също е много важно. Никога не бива да очакваме, че можем да се отзовем по един идеален начин. Желанието за съвършенство е едно от най-разрушителните неща, които можем да си представим. Мисля си, че го е измислил дяволът. Защото стремежът към съвършенство не ни кара да влагаме всичките си сили в това, което сме в състояние да осъществим: обикновено той води до там, че ние не вършим това, което бихме могли, за да направим по-късно онова, което не можем да извършим днес.

Имало един случай с американски мисионер, д-р Моуди, който през 70-те години на 19 век дойде да „обръща” Великобритания. Една добродетелна дама го попита защо той не прави нищо съвършено. А той отговорил: „Мадам, аз предпочитам моето несъвършено действие пред вашето съвършено бездействие“. И аз мисля, че е много важно да си кажем: да, моите мотиви са смесени, аз правя несъвършени неща, но ако днес правя това, което мога, несъвършено, но от всички сили, то утре ще мога да го направя малко по-добре от днес.

Това е същото като да се учим да четем, пишем, смятаме или изучаваме чужд език. Ако всеки ден не правиш това, което вече умееш, то никога няма да настъпи моментът, когато можеш да правиш това, което още не умееш. Или ако предпочитате по-библейски израз, ако не сте верни в малкото, няма да ви бъде поверено по-голямото (Лука 16:10-11), защото вие сте неспособни за това по-голямо – и не защото Бог не ви се доверява, а защото Той прекрасно знае, че това по-голямо няма да бъде изпълнено. Така че е важно да си кажеш: Бог ме обича такъв, какъвто съм. Неговата любов не намалява от това, че съм несъвършен. Той не ме обича зачатъчно, заради това, което ще стане по-късно. Той просто ме обича, както разумните родители обичат своите деца, дори те да са несъвършени. И не казват на детето си: „Ако не станеш по-добър, няма да те обичам”. Това не е вярно, детето трябва да се обича такова, каквото е. Има и една руска поговорка: „Обикнете ни чернички, белички всеки ще ни обича”. Бог ни обича даже когато сме в кал от горе до долу и Той полага всички усилия да се изчистим от нея.

Така че, ако вашите мотиви са смесени, то същото е и при мен, същото е при всички ни. Но когато в множеството смесени подбуди откриете една чиста искра, хванете се за нея, за да се разгори тя и нека този огън устои на напора на останалите мотиви – и това е вече нещо.

Дейността на човека и Божието действие, молитвата и действието: може ли да ни кажете в какво съотношение са едно с друго?

Мисля, че правим две грешки. Първо, въобразяваме си, че действието изключва Божието присъствие; разбира се, не напълно, но ни се струва, че когато сме потопени в нещо, ние не можем да бъдем с Бога. Имам много основания да мисля, че това не е така. Бог е с нас в нашите дела – ако това, което правим, не е греховно или глупаво: ако е греховно или глупаво, Бог се бори да се опомним. От друга страна, ако ние напълно основателно сме загрижени за нещо, то можем да бъдем уверени, че Бог е загрижен за това колкото нас. Ако ние не сме способни да се молим напълно събрано, помнейки единствено Бога, защото този, когото обичаме, умира или е болен, или е в трудност, то ние можем да кажем: Господи, ето какво ме вълнува в момента! И Господ ще отговори: Мен също, дай двамата да поскърбим за това или заедно да се погрижим!… Така че всъщност винаги е възможно Бог да бъде с нас във всяка ситуация.

Разбира се, има моменти, когато трябва да мислим само за това, което вършим, защото делото не може да се върши с разсеян ум. Имам предвид, например, времето, когато по време на войната правех операции. Когато трябва да оперираш ранен войник, не е възможно да оперираш с ръце и едновременно да си в състояние на съзерцание, тъй като в един момент можеш да дойдеш в себе си и да видиш труп. Но можем да правим това, което е направил преди битката един английски военачалник. Преди началото на сражението той казал: „Господи, днес ще бъда твърде зает, за да си спомня за Теб, но Ти не ме забравяй” и се хвърлил в сражението. И като че Бог също се хвърлил с него.

Второ, твърде често си представяме, че молитвата се състои в това да съсредоточим ума си в Бога. Това е така, когато имаме възможност да не мислим за нищо друго. Но има и нещо по-важно: всички знаете как, ако човек получи сутринта писмо с голяма новина или убийствено известие, той прекарва целия ден под впечатлението на съобщеното. Целият ден е пълен със светлина, защото новината е толкова впечатляваща, или обратно – целият ден е мрачен заради тъжната вест. Вие нямате никаква нужда да си спомняте за писмото, което ви е донесло мрачната или светлата новина, вашето сърце така или иначе е съсипано или пък ликува и пее от радост. Всички знаем това от опит. Или още по-верен образ ни дава един руски духовен писател от 19 век – той казва, че усещането за Бога трябва да живее в нас, все едно е зъбобол. Вие нямате необходимост да си напомняте, че ви боли зъб. Зъбът просто боли! И ако нашето сърце изпитваше такава болка, ако в нас живееше този глад и желание да бъдем с Бога – „О, колко чудесно би било, ако имах една свободна минута!”, тогава каквото и да правите, ще усещате Божието присъствие като фон в живота си. Дори умът ви да е зает с нещо друго, в сърцето ви ще живее това съзнание.

Що се отнася до периодите на покой, то поразителното е, че ние не намираме спокойна минутка просто да побъдем за малко с Бога, но намираме време да си вземем вана, да измием чиниите, да се облечем, да поговорим с някого, да прочетем вестник, намираме време за множество дела, по време на които или вместо които бихме могли да дадем на Бога възможност да бъде с нас за няколко минути. Знаете ли, това би Му доставило толкова голямо удоволствие! Изглежда странно: като знам себе си, не виждам защо Бог би искал да бъде с мен! Но дайте Му такава възможност. Той има странни предпочитания: Той обича грешниците! Така че защо да не пробвате? Да кажем, докато мъжът се бръсне, той може да размишлява и да се моли, а също и вие, докато си взимате вана. Особено подходящо време е, когато миете чиниите, защото миенето на съдовете прилича на измиване на греховете, така че може и цяла притча да се съчини. Често казвам, че за свещеника да мие чинии е много по-удовлетворително занятие от това да приема изповед, защото резултатът се вижда веднага!

Ако поискате, винаги може да намерите време и място. Знаете ли, моят баща беше решителен човек, на неговата врата имаше надпис: „Не чукайте. Вкъщи съм, но няма да отворя”. Е, това е много радикално решение на въпроса. Но така самият той получаваше възможност да има десет минути свободно време и да ги използва както иска, а не да зависи от някого, който ще се втурне при него. И съм напълно уверен, че при условията, в които живеем, винаги можем да намерим момент да се съберем, да затворим вратата и да си кажем: ако телефонът позвъни, някой почука или дойде – няма ме, аз съм с Бога, на Небето, в Рая – наречете го, както искате. (Разбира се, това е много по-трудно, ако живеете по трима, петима души в една стая.)

И така, ако чрез тренировки се научим да живеем в настоящия момент, а не преди и не после, то настоящият момент става изключително наситен, като че сгъстен, в него може да се вместят изключително много неща. Например, по време на немската окупация ме арестуваха в парижкото метро – в онзи миг и миналото, и бъдещето ми изчезнаха. Миналото изчезна, защото истинското си минало трябваше да го отричам, а за бъдещето си нямах никаква представа, защото не знаех какво ще правят с мен. И остана само настоящият миг. И този настоящ миг внезапно стана така наситен, сгъстен, толкова напрегнат, че в него се вмести целият предходен опит на живота ми, цялото напрежение на живота ми за много години. И в резултат – това съм аз!

Така че ако се научим постоянно да живеем в настоящето, да не повтаряме вчерашния ден, да не живеем въобразявайки си час напред, ние бихме могли да живеем с цялата интензивност сега. Сега може би знаете, че след четвърт час ще има прекъсване за обяд и вие ще се избавите от моята беседа, но това знание няма да ви нахрани, тъй като то е празно. Затова поспете или слушайте и реагирайте, приемете или отхвърлете, но направете това сега, защото четвърт час непременно ще отмине и няма никаква нужда да се стараем да живеем някъде другаде, освен в настоящия момент. Следващият момент непременно ще се срещне с нас и няма никаква нужда ние да се устремяваме към него, това няма значение – той няма да настъпи по-бързо. Ако разберете това, ще откриете, че през целия ден имате много време да останете сами със себе си и с Бога. А сетне пуснете Бога и в следващата своя стъпка. Каквато и да е тя, вие може да кажете: „Господи, сега аз ще действам – благослови ме. Благослови ме, благослови този човек, когото ще срещна, благослови цялата ситуация, направи я Твоя!”. Просто трябва да се научим да правим това.

Превод: Златина Иванова

* „Молитвенная жизнь” – В: Антоний, митр. Сурожский Труды, Книга Вторая, М. 2012 и онлайн, на сайта Predanie.ru; беседа, произнесена пред методитската община в Кембъл, Англия, 2 юни 1984 г. (бел. прев.).

Изтичник: https://predanie.dveri.bg/