Към края на силите на прага на Страстната седмица

Ние встъпваме в трудни дни: в дни, в които ще си припомняме Страстите Христови*; в дни, когато ще ни бъде тежко да идваме в храма, да стоим на дългите служби и да се молим. Мнозина се питат: а заслужава ли си да посещаваме тези служби, след като тялото е така уморено, след като мислите ни се разсейват, след като нямаме вътрешна събраност и истинско участие в това, което се случва?…

Да си спомним тогава какво беше в дните на Страданията Господни: колко много хора – и добри, и зли, биха дали много, за да се отскубнат от ужаса и изнемогата на тези дни. На тези, които бяха близки до Христа, сърцето им се късаше, изтощаваха се последните им сили – телесни и душевни – през тези няколко страшни дни … Вероятно стотици биха искали да се измъкнат от тази седмица, да бъдат свободни от това, което се случва: от гнева, страха, ужаса …

Но животът не им позволява да избягат. Пречистата Дева Богородица не може да се отдели от Страданията Господни; никъде не могат да се укрият от своя ужас и учениците Христови дори в онези минути, когато страхът ги побеждава и те се опитват да се скрият от народния гняв.

Не могат да избягат и да забравят случващото се Никодим, Йосиф Ариматейски, тайните Христови ученици, верните жени мироносици … Няма къде да отидат, защото ужасът живее в сърцата им, защото ужас ги обгръща отвън и обзема отвътре. Също така няма как да избегнат случващото се и онези, които с омраза, упорито и злобно се стремят към убийството на Христос.

И когато си спомняме всичко това – няма ли да намерим в храма място за себе си през тези страстни дни? И техните мисли са били объркани, сърцата им са изстивали, силите им са били изчерпани; но те са били в това събитие. Защото това, което ще се случи през тези дни, не е мъртъв спомен за нещо минало, а е събитие, което живее в сърцевината на нашите дни, на него почива животът на света и нашият живот.

Затова, без значение, какво успяваме да преживеем, колкото и малко да е то, да посетим тези служби, да се потопим в това, което те ни представят. Да не се мъчим насила да изтръгнем от себе си някакви чувства: достатъчно е да видим, да чуем; и тогава самите събития (защото това са събития, а не просто спомен) ще преломят тялото и душата ни. И когато забравим за себе си и мислим за Христа, за това, което се случва в тези дни; когато достигнем и онази Велика събота, когато Христос се упокои в гроба, и нас ще ни обземе покой. И като чуем през нощта вестта за Възкресението, тогава и ние ще можем да се отърсим от страшното вцепенение, от страшната смърт и умирането на Христос, към Който все някак ще сме се приобщили през тези скръбни дни. Амин.

*Страст – на църковнославянски език носи значението на “страдание”.

Превод: Евгения Николчева

Източник: www.pravoslavie.bg