Преди няколко дни четохме в Евангелието притчата на
Спасителя Христос за това как приятелите на един цар били поканени на сватбения
пир на неговия син.
Всички се отказали от пира в последната минута; едни
– защото били купили парче земя и искали да се утвърдят на него, да го усвоят,
да го направят свое – и чрез това станали притежание на земята, както още във
Ветхия Завет било казано: пръст си и в пръстта ще се върнеш. Още преди смъртта
тези хора се сродили с праха, от който ги била извадила всемилостивата Божия
сила.
Прощална неделя
Други се отказали от брачния пир, защото имали
някаква работа на земята и им се струвало, че винаги могат да споделят радостта
на приятеля, а да извършат своето дело на земята могат единствено сега: да
бъдат творчески, да бъдат полезни. И те се отказали от дружбата заради делото,
отказали се от любовта заради това да извършат някакви дела, които, макар и да
изглеждали като дела на любовта, все пак били дела на себелюбието, дела, с
които те утвърдили себе си, а не любовта.
А третият се отказал поради това, че се бил оженил,
душата му била изпълнена с радост и в тази душа нямало място за това да сподели
чуждата радост.
Всички тези поканени се оказали извън пира, защото
те избрали земята, владеенето й, творчеството на нея, земната радост и се
отказали да продължат нататък, да забравят за себе си и да отидат там, където
ги молят да дойдат, молят ги да дойдат, за да бъде чуждата радост пълна, да
прелива отвсякъде… Имало много радост, приготвена за гостите – но кой да
сподели с тях тази радост? И той изпратил своите слуги по пътища и
кръстопътища, за да съберат бедните, хромите, слепите, скитниците, които да
дойдат и да споделят неговата радост. И те станали и с недоумение се отзовали
на този призив. Тръгнали с трепет към царските палати: как да влязат в тях?
Нали животът бил износил дрехите им, сандалите им били скъсани, тялото им било
осквернено – как могат да влязат в царските палати?
И ето, те вървели; и онези, които вероятно, в своята
нищета така често спорели един с друг, оплаквали се един от друг, съперничели
си за парче хляб и заради подхвърлената им от минувачите медна монета, те,
които се биели за едно топло кътче и защитна стена – всички те наистина се
смирили. Всички те вероятно вървели, не мислейки за своите спорове, за своята
вражда, за своето съперничество. Вървели, мислейки само за едно: как така ние,
как така аз ще застана пред царя? Аз съм целият в дрипи, изхабен от живота,
осквернен по душа и тяло – как ще застана пред Него? И вече нямало мисъл за
това да изтласкат от пътя другия, за да заемат неговото място, да станат първи.
Със сигурност всеки мислел: как да мина последен, може би незабелязан,
помилван?
Така и ние сега вървим към Царството Небесно. Тези,
които с цялата си душа, без остатък, са прилепнали към земята, тези, за които
тяхното земно дело е по-важно от вечността и любовта, тези, които искат да
запазят своята радост и на които не им е до чуждата радост – те и не мислят да
отидат в Небесното Царство. И Господ призовава всички, които, така или иначе,
по своята мъдрост или поради своето безумие са разбрали, че колкото и богата да
е земята, колкото и ценно да е земното творчество, колкото и вълшебно-дивни да
са човешките отношения – те все пак блестят с красота само поради това, че в
тях вече започва вечността, и земята е прекрасна с това, че тя е призвана да се
преобрази в нова земя – Небесното Царство. Такива сме ние, събраните тук,
такива са милионите хора по лицето на цялата земя, милионите хора в родната
Руска земя, на които тя е скъпа, които искат да отдадат всичките си сили за
нейната слава и за това тя да стане място на щастие, мир и радост за всички –
но които знаят, че след земната радост изгрява зората на вечния живот, че Бог е
станал човек и с това е осветил всичко земно, но нас – нас, хората, Той е
призовал в Своето вечно, дивно Царство.
Затова да тръгнем и ние към това Царство, към
началото на това Царство – Господния Кръст и Господнето Възкресение, и да
тръгнем така, както вървели тези бедни и скитници: да забравим, че някога нещо
ни е разделяло – вражда, съперничество, неразбиране, нелюбов. Само да си
помислим къде отиваме, пред Кого ще застанем. Да разберем, че за да застанем
достойно, тоест да бъдем способни на това Господ да ни приеме, е необходимо
само едно: да се приемем един друг с прошка и любов; по пътя да подкрепим
слабия, да укрепим немощния, да обнадеждим отчаялия се, да помогнем на всеки да
стигне.
Днес встъпваме във Великия пост. Той е като път,
който ни води към Страстната седмица, в която Спасителят извършва делото на
нашето възстановяване и разтваря пред нас вечните врати. Да тръгнем по този път
всички заедно и да стигнем всички заедно. И тогава ще има радост: радост в
Господа, радост в Божията Майка, в нашите Ангели-пазители, в светиите, които
също така, както и ние, са преминали този път. И каква радост ще бъде за всички
онези, бедни и онеправдани, каква радост ще ни бъде дадена, когато всички
влезем в милостта, в милосърдието, в любовта и ликуването на Небесното Царство!
Амин.
Източник: www.pravmir.ru.
Превод: Татяна Филева
Превод: Татяна Филева
Източник: http://www.bogonosci.com/
