събота, 17 декември 2016 г.

Християнското семейство трябва да е щастливо


Какво е специфичното в семейните отношения?

Апостол Павел казва, че семейството е малка Църква, т.е. че в него присъстват всички или поне основните черти на църковната любов. Има древен евангелски ръкопис, намиращ се в Кембридж, Англия, който съдържа няколко откъса, не влезли в обичайния евангелски текст. Един от тези откъси гласи, че попитали Христос: Кога ще дойде Царството Божие? – и Той отговорил: Царството Божие е там, където са двама – те вече не са двама, а един… Това разбира се, започва в семейството, защото такова единение, такава любов, каквито се изграждат в семейството, въпреки трудностите, въпреки нашата греховност, никъде няма да намерим. И разширяването на това единство трябва да се изгражда по образец на семейството, а не по някакъв теоретичен образец, т.е. общност от хора, които помежду си са се споразумели да бъдат единни, не могат да постигнат тази пълнота на единението, която съществува в семейството.


Между семейството и Църквата апостол Павел прави паралел не само в думите, че семейството е малка църква, но и в 6-та глава от Посланието до Ефесяни, която се чете на венчанието, той казва, че мъжът трябва да заеме мястото на Христос по отношение на Църквата. И младите като че изпускат този момент, да – това е съотношение  на някаква зависимост на жената от мъжа, но предпоставката за това е, че мъжът е призван да обича жената с онази жертвена и всеотдайна любов, с която Христос обича Църквата. Тази препратка, отнесена към Църквата, ни дава още една аналогия, и заедно с това, някаква разлика, защото както взаимоотношенията между мъжа и жената се осъществяват по образа на Църквата, така и любовта в Църквата се осъществява по образа на семейството.

Огромна част от църковната литература се отнася до отделната личност, нещо повече, главно до монашеството. Какво ще кажете за християнското семейство?


Възможно е да прозвучи езически, но мисля, че преди всичко, християнското семейство трябва да е щастливо. Това не означава да няма никакви разногласия между съпрузите. Но ако семейството се чувства нещастно, всеки невярващ или полувярващ, гледайки го, ще каже: ако това е всичко, което Бог може да направи!... Или още по-лошо: ако намесата на Бог в отношенията между двама души принася такива плодове, тогава по-добре без Него... И ми се струва (не говоря за всяко щастие, за хармонията в злото, а за сериозното отношение), че в центъра на семейството трябва да бъдат любовта, радостта, а не постоянната мъка в името на някакъв, често измислен, идеал. Често християнското семейство би могло да бъде най-убедителния довод, че когато Бог влезе в някаква обстановка, когато влезе сред група хора, Той внася нещо, което не съществува другаде, и това може да се нарече щастие, а не разбитост. Затова говоря за щастието като за първото и най-важно условие. Щастието, разбира се, трябва да бъде нравствено издържано, т.е. трябва да съществува истинска християнска любов между мъжа и жената; и когато казвам “християнска”, нямам предвид нещо екзотично и странно, а онова отношение, при което човек обича, почита другия, събразява се с него, смята, че той или тя (това се отнася и за двамата) с радост ще пожертва нещо желано заради любимия; че децата също се възпитават в истина и любов, че се стараят да им внушат, че доброто може да носи радост, а не само тежест и т.н. Струва ми се, че щастливото семейство е най-убедителното доказателство, че ако Бог присъства в живота на хората, той може да разцъфти по неповторим начин.

Може понякога - но това трябва да бъде направено и от двамата съпрузи – да се наложи да бъде пожертвано твърде много от онова, което наричаме обикновено щастие, заради нещо по-възвишено. Помните, Йоан Кронщадски казал на съпругата си, че те ще служат на Бога, а нека щастието да остане за другите. Ако това е взаимно, ако двамата или цялото семейство са готови да пожертват някои свои радости заради другите, това е отделен въпрос. Но това, против което протестирам, е идеята, че единият има право да отнеме радостта на другия, за да я отнесе настрани, да отиде да утешава някого на другия край на града, докато собственото му семейство остава без утешение и радост.


В днешно време разводът стана повсеместно явление, хората се отнасят към този въпрос много повърхностно. Църквата гледа на него по друг начин...

Разводът е една от най-големите трагедии в живота на човека. Той слага край не само на любовта, която е създала брака, но и край на надеждите за цялостен живот, дълбока радост и пълнота. И в това отношение разводът трябва да се разглежда много внимателно. Защо хората се разделят? Как се случва така, че двама души, които са се обичали, изведнъж откриват, че между тях няма любов, че не им остава нищо друго, освен да се разделят? Първата причина, струва ми се, е в това, че твърде много бракове се сключват между не достатъчно зрели хора, хора, които си мислят, че онази радост, която съществува помежду им когато се срещат, когато общуват или правят нещо заедно, ще продължава безкрайно и че тя не трябва да се пази и да се развива. Втората причина е, че много често любовта, която отначало е изглеждала истинска, се оказва много по-повърхностна, отколкото сме очаквали, и понякога обстоятелствата в живота са толкова сложни, че разрушават това единство, което би могло да устои само при много силна, крепка любов.


Повечето християнски Църкви на Запад не приемат развода. В Православието той е допустим. Защо? Как е възможно това? Хората на Запад  се позовават на това, че в Евангелието Спасителят казва, че Моисеевият закон позволявал да се дава разводно писмо, поради жестокосърдието на хората, но отначало не било така. И аз питам: защо християните на Запад смятат, че това се отнася само за онези времена, и че сега ние, християните, не притежаваме това жестокосърдие и за нас разводът е недопустим. На практика ние знаем колко студено и безчувствено може да бъде човешкото сърце, и колко лесно е, когато човек мисли, че обича някого, изведнъж да охладнее поради това, че любимият се е оказал (както на него му се струва) недостоен за тази любов, или го е наранил в област, която за него е твърде скъпа и болезнена. Затова ние, давайки си сметка за неустойчивостта на човешкото сърце, допускаме развода, макар да го смятаме за най-голямата трагедия в живота. Нещо повече: ние приемаме развода върху себе си, защото отговорни за него са не само съпрузите, но и цялата Църква. Нали венчаваме без подбор всички, които дойдат и могат да докажат, че са кръстени. Нима това е основание? Нима става дума за това двама души да се съединят “по право”? Не, християнският брак трябва да бъде икона на взаимното отношение на Христос с Църквата, тоест съвършено отдаване един на друг, готовност да се обича докрай, а това се среща рядко. На практика, по-голямата част от тези, които идват да се венчаят, търсят радостта от взаимната среща, но не са готови за носенето на кръста. Затова, когато се сблъскат с трудности във взаимоотношенията, се оказва, че не са подготвени за съвместния живот, - и се разделят. Докато венчаваме формални “християни”, хора, не достатъчно зрели, разводите ще продължават.

Ще кажете: тогава трябва да прекратим венчавките ли? Не, трябва да възпитаваме хората, да ги възпитаваме не с думи, не с проповед, а с пример. Как може младият мъж, младата жена да знаят, да разберат, че могат да бъдат съединени от кръстна ликуваща любов, ако в съвременното християнско общество това не се се случва? Затова смятам, че отговорността за развода лежи върху цялата Църква, върху цялото християнско общество. И това обяснява факта, че Църквата допуска развода, защото тя е виновна в лицето на своите служители и своите членове. Но трагедията на развода остава, защото двама, които са били макар и частично единни, изведнъж стават чужди един на друг.

Ние не допускаме развода на свещеника, защото той е призван да бъде пример, да бъде образец за своите пасоми, но с милосърдие, с любов и с голяма болка допускаме развода сред миряните. Но това не е норма, това не е една от възможностите, които стоят пред хората, решили да се оженят, - това е катастрофа. Затова в древността дълго време след развода, стигащо дори до седем години, Църквата не допускала до нов брак развелите се, защото ги смятала за незрели. Те трябвало да преминат през школата на духовното възпитание – не образование, а именно възпитание, израстване, за да могат да встъпят в нов брак вече като зрели хора.


Как да живее по християнски вярващият, който се чувства самотен в атеистична среда, дори в собственото си семейство?


Нямам личен опит как се живее в атеистично семейство, но познавам такива семейства. И въпреки че мога да съдя само отвън, ще кажа следното. Бог ни е изпратил в света, за да бъдем светлина, да бъдем сол, която предотвратява гниенето, да бъдем гласът на истината и правдата, да бъдем за хората явление от такова измерение, каквото те не познават, и такива човеци, каквито извън Бога не съществуват. Затова да се живее в атеистично семейство е също толкова сложно или просто, колкото да се живее в атеистичен свят. Светът, като цяло, е безбожен. Задачата ни е в това, да живеем в такова семейство с цялата правда, цялата чистота на душата, която имаме; но да не употребяваме тази истина, тази красота, това благородство, което сме научили от Бога, за да унижаваме, оскърбяваме и дразним другите. Всичко това трябва да използваме така, да живеем така, че гледайки ни, хората да се запитат: какво от онова, което има този човек, на мен не ми достига? Каква е неговата светлина, тишина, дълбина? Как може той да ме обича, когато аз постоянно го оскърбявам? Как може да вярва в мен, когато аз сам не вярвам в себе си? Как може да ме защитава от злото, което – както сам разбирам – действа в мен и ме привлича, не унижавайки, не потъпквайки ме, а само заставайки между мен и злото, и страдайки от това?... Разсъждавайки по този начин, ще кажа: такова семейство не бива да се изоставя, защото ролята ни е – да бъдем светлина, а не да отидем там, където ще е светло и без нас.


Но има и практически трудности. Как, живеейки в атеистично семейство, вярващият да ходи на църква, да пости, да съблюдава  правилата на религиозния живот, които желае?


Първото правило на религиозния живот е – така да обикнем ближния си, че да сме готови да отдадем за него целия си живот. А да “отдадем живота си”, съвсем не означава да умрем, това означава да оставим егоизма си, за да мислим за другия. В това е смисълът на Евангелието. Спасителят ни казва, че цялото Евангелие, целия закон и пророците може да се изразят в следното: възлюби Бога с цялото си сърце, с всичкия си ум и помисли, и ближния си, като себе си. Това е всичко.

Никой не може да ни пречи да се молим, защото молитвата е вътрешно състояние, тя е общуването ни с Бога. Може без помръдване на устните, без движения на тялото, без думи и без звук, постоянно да пребиваваме в Бога чрез молитвата. Може да не ходим в църква или да ходим рядко, но да ходим от цялото си сърце. И може (както това се случва с хиляди, дори милиони, както се случваше и с мен през войната, когато наблизо нямаше никаква църква) в момент, когато знаеш, че се извършва богослужение, да се приобщиш духом към онова, което се случва там, да се пренесеш за миг в храма и да бъдеш с Бога. Защото в църквата не е онзи, който “стои” на службата, а онзи, който е толкова потопен в Бога, че се приобщава към вечността. Това никой не може да ни отнеме, и ако се случва това, неминуемо някаква светлина и топлина достига и до онези, които не вярват. С удивление те ще почувстват, че нещо се е случило, че нещо ги е докоснало.



превод Радостина Ангелова
Източник: https://dveri.bg/

Няма коментари:

Публикуване на коментар