четвъртък, 26 февруари 2015 г.

ПРОЩАЛНА НЕДЕЛЯ

В името на Отца и Сина, и Светия Дух.

Преди няколко дни четохме в Евангелието притчата на Спасителя Христос за това как приятелите на един цар били поканени на сватбения пир на неговия син.

Всички се отказали от пира в последната минута; едни – защото били купили парче земя и искали да се утвърдят на него, да го усвоят, да го направят свое – и чрез това станали притежание на земята, както още във Ветхия Завет било казано: пръст си и в пръстта ще се върнеш. Още преди смъртта тези хора се сродили с праха, от който ги била извадила всемилостивата Божия сила.

Прощална неделя

Други се отказали от брачния пир, защото имали някаква работа на земята и им се струвало, че винаги могат да споделят радостта на приятеля, а да извършат своето дело на земята могат единствено сега: да бъдат творчески, да бъдат полезни. И те се отказали от дружбата заради делото, отказали се от любовта заради това да извършат някакви дела, които, макар и да изглеждали като дела на любовта, все пак били дела на себелюбието, дела, с които те утвърдили себе си, а не любовта.

А третият се отказал поради това, че се бил оженил, душата му била изпълнена с радост и в тази душа нямало място за това да сподели чуждата радост.

Всички тези поканени се оказали извън пира, защото те избрали земята, владеенето й, творчеството на нея, земната радост и се отказали да продължат нататък, да забравят за себе си и да отидат там, където ги молят да дойдат, молят ги да дойдат, за да бъде чуждата радост пълна, да прелива отвсякъде… Имало много радост, приготвена за гостите – но кой да сподели с тях тази радост? И той изпратил своите слуги по пътища и кръстопътища, за да съберат бедните, хромите, слепите, скитниците, които да дойдат и да споделят неговата радост. И те станали и с недоумение се отзовали на този призив. Тръгнали с трепет към царските палати: как да влязат в тях? Нали животът бил износил дрехите им, сандалите им били скъсани, тялото им било осквернено – как могат да влязат в царските палати?

И ето, те вървели; и онези, които вероятно, в своята нищета така често спорели един с друг, оплаквали се един от друг, съперничели си за парче хляб и заради подхвърлената им от минувачите медна монета, те, които се биели за едно топло кътче и защитна стена – всички те наистина се смирили. Всички те вероятно вървели, не мислейки за своите спорове, за своята вражда, за своето съперничество. Вървели, мислейки само за едно: как така ние, как така аз ще застана пред царя? Аз съм целият в дрипи, изхабен от живота, осквернен по душа и тяло – как ще застана пред Него? И вече нямало мисъл за това да изтласкат от пътя другия, за да заемат неговото място, да станат първи. Със сигурност всеки мислел: как да мина последен, може би незабелязан, помилван?

Така и ние сега вървим към Царството Небесно. Тези, които с цялата си душа, без остатък, са прилепнали към земята, тези, за които тяхното земно дело е по-важно от вечността и любовта, тези, които искат да запазят своята радост и на които не им е до чуждата радост – те и не мислят да отидат в Небесното Царство. И Господ призовава всички, които, така или иначе, по своята мъдрост или поради своето безумие са разбрали, че колкото и богата да е земята, колкото и ценно да е земното творчество, колкото и вълшебно-дивни да са човешките отношения – те все пак блестят с красота само поради това, че в тях вече започва вечността, и земята е прекрасна с това, че тя е призвана да се преобрази в нова земя – Небесното Царство. Такива сме ние, събраните тук, такива са милионите хора по лицето на цялата земя, милионите хора в родната Руска земя, на които тя е скъпа, които искат да отдадат всичките си сили за нейната слава и за това тя да стане място на щастие, мир и радост за всички – но които знаят, че след земната радост изгрява зората на вечния живот, че Бог е станал човек и с това е осветил всичко земно, но нас – нас, хората, Той е призовал в Своето вечно, дивно Царство.

Затова да тръгнем и ние към това Царство, към началото на това Царство – Господния Кръст и Господнето Възкресение, и да тръгнем така, както вървели тези бедни и скитници: да забравим, че някога нещо ни е разделяло – вражда, съперничество, неразбиране, нелюбов. Само да си помислим къде отиваме, пред Кого ще застанем. Да разберем, че за да застанем достойно, тоест да бъдем способни на това Господ да ни приеме, е необходимо само едно: да се приемем един друг с прошка и любов; по пътя да подкрепим слабия, да укрепим немощния, да обнадеждим отчаялия се, да помогнем на всеки да стигне.

Днес встъпваме във Великия пост. Той е като път, който ни води към Страстната седмица, в която Спасителят извършва делото на нашето възстановяване и разтваря пред нас вечните врати. Да тръгнем по този път всички заедно и да стигнем всички заедно. И тогава ще има радост: радост в Господа, радост в Божията Майка, в нашите Ангели-пазители, в светиите, които също така, както и ние, са преминали този път. И каква радост ще бъде за всички онези, бедни и онеправдани, каква радост ще ни бъде дадена, когато всички влезем в милостта, в милосърдието, в любовта и ликуването на Небесното Царство! Амин.

Източник: www.pravmir.ru.
Превод: Татяна Филева
Източник: http://www.bogonosci.com/


„Да простиш не значи да забравиш;
 да простиш означава със състрадание, с болка в душата да си кажеш:
 когато дойде денят на Страшния съд, аз ще се изправя и ще заявя:
 не го съди, Господи!"

(Митрополит Антоний Сурожский)