неделя, 21 декември 2014 г.

Неделя 29 след Петдесетница - Неделя на Десетте прокажени

В името на Отца и Сина и Светия Дух!


Колко радост и колко жива благодарност е царяла около Христос! Когато ние четем Евангелието, ние на всяка страница, на всеки стих виждаме, как се излива над нашия грешен, студен и измъчен свят Божията ласка, Божията любов, Божията милост; как Бог, в Христос, търси всички, у които е натежала душата, потъмняла е душата от греха, тези, които не могат повече да носят тежеста на своя живот – заради болест или по друга причина. Но веднага щом Христос влиза в живота на хората, този живот започва да искри с радост, с нова надежда, с вяра не само в Бога, а и в самия себе си, в човека, в живота. И как само ние изкривяваме евангелската проповед и евангелското слово, когато превръщаме своя живот в постоянно търсене в себе си на най-тъмното, греховното, недостойното нито за нас, нито за хората, нито за Бога, под предлога, че с това ние се стараем да станем достойни за нашия Наставник и Спасител ...

Радостта е била печат, белег, на християнската община в Евангелието, радост и благодарност, ликуване за това, че Бог толкова възлюби света, че не само е създал този свят, но и изпратил в този свят Своя Единороден Син – не за да съди, а за да спаси света! Ние сме спасени, Божията любов спаси света.
  

И това спасение ние сме длъжни да направим свое собствено достояние чрез благодарност, която би се изразила не само в думи, не само в живп чувство на умиление, не само в сълзи от радост, но в такъв живот, който би могъл – ако е възможно така да се каже, да се изрази – да утеши Отца затова, че Той предал Своя Син на смърт заради нас, да зарадва Спасителя за това, че Той ненапразно е живял, ненапразно е учил, ненапразнао е страдал и ненапразно е умрял: че Неговата любов се е проляла в нашия живот, и че тя съставлява нашата надежда, и нашата радост, и нашето ликуване, и нашата увереност в спасението ...
  
Затова, приближавайки се сега към празника на Въплащението, Рождеството на Спасителя, да се учим на тази радост; да погледнем на живота си по-новому; да си спомним колко милост Господ е излял в този наш живот, колко ласка, любов, колко радостТой ни е дал: телесна, душевна; колко приятели имаме, да си спомним за тези, които ни обичат, родители, които ни хранят, даже и ако са напуснали този свят. Колко земно ни е дадено, и как небесното се влива в нашия живот и прави земята вее начало на небето, прави времето вече начало на вечността, прави нашия сегашен живот начатък на вечния живот ... Да се научим на тази радост, защото след много малко време ние ще стоим пред яслите в които лежи Господ; ние ще видим, какво е това Божия любов – крехка, беззащитна, уязвима, отдаваща себе си без граници, без съпротивление – само да я приемем и ще започне новия живот, новата радост за нас ... Да помислим за любовта Божия и за това, че никаква сила не може да я победи. Не напразно апостол Павел казва, че нищо не може да ни изтръгне от ръката Божия, да ни изтръгне от Божествената любов. Да се научим да се радваме, и от дълбините на тази радост ще заструи живот, който би бил непрестанна благодарност, ако е нужно – кръстна, но ликуваща радост. Амин.

Превод: Димитър Петров
Източник: http://www.mitras.ru/

петък, 5 декември 2014 г.

НЕДЕЛЯ ПРЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ

В името на Отца и Сина и Светия Дух! В тази неделя пред Въздвижение на Кръста Господен се чете, може би, най-радостния, най-обнадеждаващ откъс от Евангелието: за това, че Бог дошъл в света не, за да съди света, а за да спаси света. Сам Господ дoшъл в цялата Си чистота, в цялата Си святост, но в облик на човек. И Той ни е показал, как може да живеем, ако искаме още на земята да принадлежим на вечността, т. е. на царството на любовта, и да създадем около нас това царство на любовта, за което всички мечтаят и което ние всички ежечасно разрушаваме...

Христос дошъл не да съди света. Ще дойде време, когато целият свят, всеки от нас ще застане пред Божието лице, и тогава ще видим, колко безсмислен, колко напразен, колко пуст е бил нашият живот, как ние сме се грижили за всичко, освен за това как да станем в пълния смисъл на тази дума хора... Как сме живяли, грижейки се за всичко, трудейки се над всичко - и никога не сме построили ни една община, където би царствала самозабравящата, ликуващата, победоносната любов. И вгледаме ли се в Господа, ще видим в Него истинския човек, какъвто всеки от нас би могъл да бъде по Неговата благодат и сила, и милост.

И тогава ще ни стане болно, това ще бъде съд над нас: че е дошла любовта, и ние сме я презрели, че дошъл Бог да ни яви цялата пълнота на нашето човешко величие, и ние все пак сме останали не само нищожни, но доста нищожни!.. И че хорското общество, което би могло да бъде икона на любовта на Светата Троица, ние сме превърнали в ад, в пустиня, където може да умреш, изгладнял за човешко отношение.

Но сега Христос дошъл като Спасител, сега за всеки от нас има някакво време напред - може би, час, а може би - години. Умират и млади, живеят дълго и дълго някои хора, на времето не бива да се разчита, защото можеш да се измениш в един миг, а можеш да не се промениш за десетилетия. Апостол Павел в един миг станал друг човек, а ние живеем, живеем, носим на себе си името Христово, а все пак оставаме толкова чужди на евангелската красота, на евангелската слава.

И нека се опитаме да  приемем насериозно тези Христови думи. Той дошъл сега в света като Спасител, не като съдия, а спасението е в това да станем просто хора, всеки от нас да стане човек по образа на създалия го Бог. Цялото Евангелие само за това говори! Да се задълбочим в Евангелието, внимателно, не като в разказ за Христос и за други хора, а като в книга, където ни се разказва, как ние самите да станем такива хора, които влизат в Царството Божие, със сияещ поглед, с ликуващи сърца, влизат в него, както се завръщат накрая у дома след дълъг трудов ден.

Да се задълбочим в Евангелието и да поставим пред себе си въпроса: какво ми казва Господ на мен днес, мога ли аз да приложа Неговите думи към моя живот, сега, за да се изправи той, да стане достоен за моето човешко, за моето християнско звание? И ако ние ден след ден се опитваме да направим нещо, да чуем словото Господне, макар в едно Негово изречение и да го изпълним в течение на един единствен ден - то когато дойде време да напуснем този свят, ние ще се окажем изменени, нови, и ще ни се открие Царството Божие, като радост, а не като страх. Амин!

Превод: прот. Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/

СЛОВО ЗА ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ

Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек” (Лука 5:8)


Мнозина влизат в храма със своите претенции, с мисълта, че Бог и Църквата са им длъжници. Ние трябва да се приближаваме и да вървим към Бога винаги, но да отиваме  към Него със съкрушен дух, със смирено сърце, да отиваме, съзнавайки, че нямаме никакви права на тази среща и че ако тя се случи, то ще бъде само поради безграничната Божия милост.

Но обикновено ние не пристъпваме така към Бога. Ние заставаме на молитва и веднага очакваме някакви дълбоки религиозни преживявания; идваме в храма и като че ли искаме от Бога Той да ни даде молитвено настроение. В ежедневието си ние често забравяме за Бога, живеем така, като че ли Той не съществува, но когато изведнъж си спомним за Неговото присъствие, ние като че ли искаме от Бога, Той веднага да се отзовем на нашата молба, на нашия зов, на нашето желание.

Често Бог не се приближава към нас, защото срещата ни с Него би била за нас съд, пред когото не бихме могли да устоим. Затова, когато молим Бога, по-скоро  да се отзове на нашите вопли или просто на нашето желание за среща, ние правим грешка: ние трябва да търсим Бога, но да очакваме трепетно този момент, когато Той ще благоволи да ни се яви.

Ние често се молим, въобразявайки си, че ето вече се намираме в Царството Божие, че вече принадлежим към Божието семейство, че вече сме сред тези, които могат да ликуват в Негово присъствие. Колко често трябва да си даваме сметка, че с целия си живот сме излезли от това Царство, че в нашия живот Бог не е Цар, Той не е Господар, Той не е Стопанин, Той даже не е Приятел, който може във всяка минута да почука на вратата ни и заради когото ние сме в състояние да забравим всичко.

Виждайки в знамението с чудесния улов на риба ново потвърждение за божественото достойнство на Спасителя, ап. Петър усетил с особена сила своето недостойнство, своята греховност и затова той възкликнал към Него:”Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!”

Това ни показва с какво чувство за своето недостойнство, с какво съзнание за своята греховност трябва да пристъпваме към Светата Чаша.

Всички грехове, към които ние така сме привикнали и които не ни се струват толкова страшни, защото ние сравняваме своя живот не с това, как би трябвало да живеем, а с това, как живеят обкръжаващите ни хора, и мислейки, че ако ние не сме по-лоши от тях, не сме някакви престъпници, които подлежат на съд и затвор, - ние вече като че ли не сме така грешни.

Но ако ние погледнем на своя живот пред Лицето Божие, пред Този, Когото дръзваме да приемем в душата си, то ние трябва отново и отново да преживеем тези дребни свои грехове, тези тежки свои прегрешения, и да си спомним изведнъж колко нечистота, неискреност, самолюбие, гордост има в нас, колко малко неща вършим за Господа и колко много неща вършим от тщеславие, задоволявайки само своето самолюбие.

Не сме ли изпадали в раздразнителност, в униние, не сме ли забравяли, че Господ ни е изкупил със Своята Пречиста кръв, не сме ли забравяли за какво живеем на света, не сме ли се потапяли изцяло в детски грижи, а какво да кажем за нашата душевна нечистота, която никой не вижда, но за която знае нашата съвест? Нима не сме желали чуждото, не сме завиждали ?


Нека по-често си спомняме тези дивни слова на ап. Петър: “Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!” и когато пристъпваме към молитва, да пристъпваме със съзнание за свето недостойнство и греховност, кротко стоейки пред вратата, чукайки с трепетна ръка – ще ни отвори ли Господ? Но ако не ни отвори, нека бъде за нас достатъчна радостта от това, че ние Го познаваме, обичаме, че се стремим към Него и да се стараем да Му засвидетелствуваме своята любов, истинността на нашата вяра, искреността на нашите стремления с такъв живот, който би направил за нас възможна срещата с Господа лице в лице. Амин.

Източник: http://www.pravmladeji.org/