Из писмото на митр. Антоний до митр. Иларион
"Скъпи владико Иларион, с чувство на дълбока скръб
започвам това писмо. Нима ти не разбираш и не чувстваш, че давайки всенародна
гласност на трагедията, която се случи в Сурожска епархия от времето на твоето
пристигане в Англия, ти не само разстройваш стройния (до твоето идване) живот в
епархията, но и подкопаваш многогодишния труд, положен от други и всенародно
опозоряваш името на Руската църква в цяла Европа и Америка? А картината, която
ти описваш, в голямата си част не отговаря на истината. И колко злоба и
отмъстителност може да открие непредубеденият читател в твоите лични нападки
срещу владика Василий и другите!
Ти пишеш, че аз сам съм молел Патриарха да те
назначи в Сурожска епархия. В началото ставаше дума за твоето назначение като
учен в Кеймбриджкия университет. После Смоленският и Калининградски митр. Кирил
каза, че той няма да те пусне да ми помагаш, освен в сан на епископ. Аз се
съгласих с готовност, очаквайки в твое лице чувствителен и разбран сътрудник. В
това сбърках: очаквах един човек, а пристигна друг. Още в първия ден на твоето
идване ти ми каза дълбоко смутилата ме фраза: „Когато възложиха върху ми ръце
при хиротонията, аз почувствах, че сега съм архиерей и ЧЕ ИМАМ ВЛАСТ”. Това ме
ужаси, тъй като през целия си живот съм вярвал, че ние сме призвани да СЛУЖИМ,
а не да властваме. Обърнах ти внимание на това, но видимо без резултат: от
първия ден на твоето пристигане в нашата среда ти с твоето авторитарно
отношение дотолкова настрои против себе си цялото лондонско духовенство, че ме
помолиха да уредя среща между нас, на която те биха могли да ти опишат какво
мислят и чувстват.
Тази среща нямаше благ резултат, ти не успя да
„чуеш” вика на ранените души и единствено повдигна вражда срещу тези, които с искреност
и правдивост ти говореха истината. Същото се случи и когато друга група
духовници се срещнаха с тебе и изказаха своите недоумения, към които аз
прибавих и своите критични забележки. Ти отказа да ни отговориш. Смущението,
което предизвика, започна да се разпространява и сгъстява. Ти започна,
използвайки срещите с енориашите, да събираш около себе си почитатели и
привърженици, все повече разделяйки енорията на „свои” и „чужди”. Аз те помолих
да посещаваш провинциалните енории, което ти и направи много успешно, но и там
след твоите посещения започна разделение на „свои” и „чужди” не само между
миряните, но и между духовниците.
За първи път след петдесет и трите години на моето
служение във Великобритания и Ирландия започна да се ражда взаимно отчуждение.
Ти започна да говориш на свещениците, че дори след много години служение те не
са получили църковни награди (а всъщност аз не вярвам в наградите, смятайки, че
да служиш на Бога и хората е най-голямата чест, която може да се падне на
човека, и отличавах с кръст само многогодишното служение и със сан протойерей
за многогодишни трудове). Също така ти обръщаше внимание на свещениците, колко
незначителни са техните „заплати” и също че някои от тях съвместяват служението
Богу и на хората със светска работа, тъй като енориите в провинциите са
малобройни и пастирската грижа за вярващите не може да запълни „работния ден”.
Аз самият няколко години съвместявах пастирското служение с работата на лекар в
Париж. Въпросът за парите, както и този за наградите, започнаха да играят роля,
която преди никога не са имали (ти самият поиска 40 хиляди паунда).
А сега искам да премина към основната тема и да кажа
няколко думи за самата Сурожска епархия, „наследница на различни течения в
историята на съвременната Руска църква”. До революцията във всички столици
имаше посолски храмове, след революцията тях вече ги нямаше, но се родиха
молитвени центрове или в останалите параклиси и храмове, като Париж, или в
домашни църкви. Те обслужваха духовенството, което вече живееше зад граница,
или новите изгнанници. Те се отличаваха с крайна беднота и пламенна руска
православна вяра в Бога и Родината. Поколението на моите родители и моето
поколение познаха Бога „по нов начин”: преди революцията Бог пребиваваше „в
слава” в църквите и катедралните храмове, сега Бог ни се откри като Изгнанник,
преследван в нашата Родина и „нямащ где глава на подслони”. С изумление
познахме в Него Бога-Изгнанник, Който всички разбира и „по-ниско от Когото
никой не може да бъде унижен”. В пределната беднота на домовете и храмовете Той
живееше между нас, Той беше нашата надежда и сила, утешение и вдъхновение. И от
тези дълбини прозвуча гласът на Бердяев, който ни казваше, че ние не сме
победено стадо, но че Бог ни е избрал, за да можем в своята немощ да разнесем православието
по целия свят. И ние по нов начин виждахме себе си и земята на нашето изгнание.
Ние намерихме призвание в това, което преди беше неизречима болка. И станахме
свидетели на православието, и възлюбихме нашата беднота, която ни откриваше
достъп до най-онеправданите.
Преди много години срещнах патриарх Алексий Ι,
току-що ръкоположен за епископ, и той ми поръча: да строиш Църква, която е
православна до своите дълбини, с чиста руска духовна и богословска традиция и
да е открита за всички, които търсят Бога и още не Го търсят, каквато и да е
тяхната националност или език. В същото време лондонската енория узря за
осъществяването на това призвание. Увеличиха се смесените бракове, децата
започнаха по-малко свободно да говорят на руски език,... все повече мъже и жени
вече не бяха с руски произход. Тогава рускоговорещите членове на енорията
решихме да въведем в богослужението английски език. Така израсна многоезична,
многонационална енория с чисто руска традиция...
Тези години минаха и ти, владико, можеше изцяло да
се включиш в работата, като обхванеш големия наплив на нови руски емигранти. Но
ти започна да разделяш едните от другите, докато при отличното ти владеене на
езиците можеше да станеш „всичко за всички”. Молих те да не внасяш нищо ново в
епархията, докато не се проникнеш от живота, с който тя живее, но ти реши да
вършиш „своята” работа по своему. На забележката на един свещеник, че променяш
нашата практика, ти отговори: „Той постъпва по своему, аз – по своему”.
Това строителство беше възможно само при ПЪЛНА
ВЗАИМНА ОТКРИТОСТ на всички членове на енорията и епархията. Тази откритост от
самото начало изискваше готовност да се вслушаме един в друг независимо от
положението в йерархията, защото волята и истината могат да се открият само
чрез готовността да слушаш и чуеш другия, който и да е той. Ти не успя да
приемеш това. На критиката отвърна с негодувание, с чувство за унижение и обида
и реагира враждебно на този, който не само имаше право да говори с тебе директно,
но и смяташе за свой дълг пред тебе и пред цялата общност, пред Църквата, да
каже всичко без прикриване. Само на основата на такава откритост се надявах да
построя общност, която се състои от отговорни хора, които не се страхуват да се
изказват по всички теми от живота. На тези принципи изграждахме енорийските
съвети, енорийските събрания, свещеническите събрания, конференциите в
епархията, архиерейските съвещания, с една дума – всички срещи, на които всеки
може да каже всичко, което мисли, и да бъде сигурен, че ще бъде чут. Този
подход изключва всяка авторитарност („с епископ не се спори”). Такъв подход
изисква дълбоко приемане на другия не като друг, а като приятел, като част от
Христовото Тяло.
След краткото време на твоето пребиваване в нашите
среди, когато взаимните отношения станаха твърде напрегнати, аз реших да събера
цялото духовенство на среща, на която всеки да може да се изкаже и на която аз
сам, след обсъждане, да се опитам да въдворя мир и да открия пътя към
откритостта и кръстното взаимно приемане... Още преди това твоите привърженици
започнаха „да наводняват епархията с полемична литература, вербувайки свещеници
и миряни в твоя лагер” при активното и вредно участие на майка ти (която за
всички тези месеци в Лондон нито един път не дойде при мене дори да се
поздравим). Смисълът на това събрание беше всички вярващи като отговорни
православни да създадат наново единомислието и единодушието, което беше
разколебано. Ти не позволи това да се случи, само задълбочи разделението,
радвайки се, че „много” застанаха на твоя страна, без да разбираш, че не става
дума за победа на едните над другите, а за възсъздаване на това единство, което
съществуваше 33 години преди твоето идване. Ние създавахме с труд и вяра
отговорна, зряла община. Сега трябва да се заемем с този труд отново. Ти се
оказа причина (не само повод) за разрив. Наложи ми се след нашия разговор между
трима ни – с тебе, владика Василий и аз, да те помоля да подадеш молба до
Светейшия патриарх да бъдеш преместен на друга катедра или длъжност.
... В действията на владика Василий ти видя вражда
към тебе самия, докато всъщност неговата реакция съответства на нашите чувства
за подобно самоуправство. Също като владика Василий и мене реагираха изборните
членове на епархийския и епископските съвети, но без тази лична злоба, която ти
виждаш във всяка проява на неодобрение. За тебе те станаха врагове, когато
всъщност те се явяват пазители на реда в епархията, които ни защитават от
управлението на Отдела за външно-църковни връзки, на когото много руснаци не се
доверяват заради сложните отношения, които съществуваха и може би все още
съществуват между Църквата и държавата.
В свое време предоставихме на Патриарха проект за
възможен Устав, съответстващ на вселенските канони и постановленията на събора
през 1917-1918 г., и, което не е маловажно, на законите на Великобритания.
Патриаршията не отговори на нашата повторна молба да разгледа и приеме този
устав нито с една дума. Предположихме, че това е безмълвно съгласие, имайки
предвид думите, казани ми от покойния патриарх Алексий I: „Сега не можем да
приемем този устав, но вие живейте по него”. Съгласие, а не хладно отхвърляне
без обсъждане. Но горчиво се излъгахме: явно в твое лице Отделът за
външноцърковни връзки иска самостоятелно да управлява цялата руска диаспора.
... Няма да се връщам към въпроса за това, как
архиеп. Анатолий беше принуден да се оттегли на покой, за да отстъпи на тебе
своето място. За това съм писал отделно.
Драги владико, пожали Руската църква и заповядай на
твоите привърженици да прекратят подривната дейност. Всички ще замлъкнем, ще
започнем да молим Бога за Неговия мир и ще сложим добро начало за
по-нататъшното строителство на Сурожска епархия и на твоята нова дейност за
благото на Руската църква извън пределите на Великобритания и Ирландия. Христос
да бъде посред нас!"
Лондон, 2002 г.
Превод
със съкращения: З. Иванова
Историята
по-нататък: Една година по-късно митр. Антоний (Блум) умира. Кризата в
емблематичната Сурожска епархия се задълбочава. През 2006 г. епархията се
разпада окончателно, една част се присъединява към Вселенска патриаршия, а
друга остава към Московска патриаршия. Еп. Иларион (Алфеев) прави бърза
църковна кариера и през 2009 г. оглавява същия този Отдел за външноцърковни
връзки към Московска патриаршия и е определян като „външния министър” на
Руската църква. Така той поема контрола върху руската диаспора и църковната
политика на РПЦ зад граница.
Източник: https://dveri.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар