сряда, 28 ноември 2018 г.

Притчата за Страшния съд

Притчата, която четохме днес, е така добре известна на всички, че на пръв поглед няма какво да говорим за нея; заедно с това обаче в нея има няколко момента, върху които бих искал да насоча вашето внимание.

Първият е, че когато подсъдимите – тоест всички ние – застават пред Божия съд, Господ не започва да ги пита за нищо, отнасящо се до вярата, до светогледа, а ги пита само за едно, и то директно: Бяхте ли човечни на земята? Когато пред вас стоеше скръб – помислихте ли как да утешите? Когато имаше глад, и студ, и мъка, и изоставеност, и затвореност в тъмница, и болест – какво направихте: пожалихте ли или не?…

И хората, които проявиха милост, Господ ги прие, без да пита за нищо друго, защото те са умеели да обичат на земята – със земна, реална любов, ето защо били отворени да вместят и божествената любов на бъдещия век. Но тези хора, извършили делата на любовта, не разбирали какво е видял в тях Господ. Как Господ отнася към Себе Си онова, което те са направили за другите? Да постъпват според повелите на любовта за тях било дотолкова естествено, че са постъпвали по този начин без да се замислят… Ние няма да се спасим чрез това, че с усилия на сърцето, с мъчително принуждаване на себе си, помнейки Божиите заповеди, ще ги изпълняваме; те трябва да влязат в нашите плът и кръв така дълбоко, така съвършено, за да станат естествено движение на душата, а не обикновено послушание към закона, даден ни отвън. И затова, ако някой от нас мисли, че постъпва милосърдно, грижи се за болни, посещава лишени от свобода, храни гладни и облича бедни – нека да постави пред себе си въпроса: от сърце ли прави това или защото чувства, че такъв е неговият дълг и че ще даде отговор за своите постъпки? Ако е само по дълг, то Боже, колко сме далече от това да бъдем деца на небесното Царство!…

Но обърнете внимание и на хората, които не са извършили нито едно от изброените дела на човешката любов. Когато Христос ги пита, те дори не Го разбират: Кога, Господи, сме Те видели? Кога не сме Те посетили в болницата или в затвора? Кога не сме Те облекли или нахранили? Кога не сме Те утешили в скръбта?… Те никога не са забелязвали никого около себе си, иначе не биха задали въпроса: трябва или не трябва. Бог ли ще получи, макар и косвено, дара на нашата любов, или само този човек?… Те са преживели целия си живот единствено за себе си, пресметливо, разумно, тоест в крайна сметка, напълно безумно…

И ето, пред нас стои същият въпрос: как ние постъпваме по отношение на ближния? Често хората казват: “Не зная как да обичам Бога, търся Го в тъмното, не мога да се добера до Него!…” Много е просто: чрез човека! Апостол Йоан е казал: ако някой говори, че обича Бога, но не обича ближния си с реална, творческа любов, той лъже, защото никой не може да обича невидимия Бог, ако преди това не се е научил да обича конкретния, живия, животрептящ човек пред него… И затова, преди да мислим как да достигнем Бога, нека да се запитаме: как се отнасяме към ближния? Ако сърцето ни е затворено и хладно, ако се плашим само при едната мисъл, че ближният може да поиска сърцето и живота ни ─ НЯМА ЗА КАКВО да говорим, няма защо да търсим Божията близост: най-напред трябва да се научим да имаме топло, живо и внимателно сърце към ближния, и тогава то ще се отвори, и като чисто сърце, ще види Бога. Амин. 


(Из книгата с проповеди „В името на Отца и Сина и Светия Дух“)

Превод: Радостина Ангелова

Източник: www.pravoslavie.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар