четвъртък, 14 април 2016 г.

Християнинът носи отговорност за целия свят


Всички ние все по-ясно съзнаваме, че живеем в един трагичен свят, в един свят, където се случват много страшни неща. И когато погледнем към това, което се случва, става ясно, че светът сега бере плодовете на цялата човешка неправда, вършена може би в продължение на векове: неправда, с която нашите предци са се примирявали, неправда, с която и ние лесно се примиряваме, когато тя не се излива с гняв върху нас самите.

 Ние с ужас мислим за войната, но често съвсем спокойно се отнасяме към страшния, безчовечен свят, който предхожда бурята и кръвопролитието. И всеки от нас носи отговорност за всичко страшно, което се случва наоколо. Нека никой да не казва: "Аз съм жертва, аз съм чист, аз съм подхвърлен на страдание, мен събитията ме сломиха ..." Християнина нищо не може да го сломи, християнинът никога не е просто играчка на окръжаващите го събития, никога не е мъртва, бездушна играчка. В нас живее силата на Господа, и ако с тази сила ние не творим на земята Божията правда, то ние сме подобни на солта, за която Христос казва, че ако обезсолее, за нищо вече не е годна – просто я изхвърлят да бъде тъпкана от псетата. Ето такива сме ние много често.

 Ние често се затваряме в своята среда, като се стараем да си създадем тихо заливче, без да забелязваме, че за кратко време заливчето се превръща в блато. Ние не можем, пред лицето на това, което се случва, да снемем от себе си отговорността, която носим заедно с тези, които живеят до нас и с които сме една плът и кръв. Нито пък можем да се надяваме, че Господ ще ни защити и спаси. Не за това Той основава Църквата – да се превърне тя в затворена и уплашена общност от хора, които се крият под крилото на Бога. Христос основа Църквата за това, хората, облечени в Неговия Дух, да влязат в живота с цената на своя живот, на своето страдание, на своите усилия, на своята смърт, да създават от поколение на поколение един нов свят, където да царства Божията правда. Не е достатъчно да знаем, че Господ е „сътворил” всичко: трябва да "влезем" в Неговия труд и да помним, че когато Христос изпрати Своите ученици в живота, в един езически, безбожен, прогниващ свят, им каза, че ги изпраща като овце сред вълци, че ги изпраща, както Отец е изпратил Него; изпраща ги за да останат непричастни на неправдата, нечистотата, осквернението, безбожието на света, но заедно с това в този свят да влезе цялата огнена любов, цялата готовност да жертват себе си, цялата сила на човешкия дух, цялото смирение пред спасяващата Божия воля.

 И всеки от нас е длъжен „така” да присъства в този свят: „не е наша работа да съдим света, защото носим по-голяма отговорност за него, отколкото онези, които вършат беззаконие”. На когото много е дадено, казва Господ, от него много ще се иска. На нас ни е дадено изключително много и ще се иска изключително много... За другите Христос се моли на кръста: Прости им, Отче, понеже "те не знаят" какво правят.

 И ето, ние живеем в този свят. Христос, влизайки в този свят, каза: Аз дойдох да спася света, а не да съдя света... А нас изпраща по същия начин, както Той е изпратен от Отца. Нима не е ясно, "как", трябва да живеем и за какво... Всеки от нас според силите си – нека никой да не ги смята по-малко отколкото те са – трябва да внесе в този свят, колкото му е възможно, любов, смирение, разбиране на Божиите пътищата, милосърдие, състрадание и прошка – " всеки!" И "всеки" може да го направи, защото е достатъчно да бъдеш онеправдан, за да се предадеш чрез вяра на Божията воля; достатъчно е да притежаваш каквото и да е, за да го споделиш с този, който не разполага дори това. И когато ни настигне пределната старост, когато ни настигне болест, когато се изчерпят телесните ни сили, тогава всичко това, за което говорих, остава при нас, остава при нас още и горещата молитва да бъдат простени всички неправди, да бъдат помилвани всички хора, да бъдат спасени всички.

 Ако ние не живеем с този дух по отношение на света около нас, ние не сме в духа на Христос и не бива да се лъжем – за нас, също се отнасят думите на Спасителя: Не всеки, който Ми казва: "Господи, Господи!", ще бъде приет от Моя Отец, но тези, които изпълняват на дело спасителното слово на милост, прошка и любов... Нашият свят е страшен за мнозина, и дори много от нас, които не са докоснати от никаква страшност на този свят, живеят в страх, скрити от него. Но по този начин няма да се скрием от Божия съд. Длъжни сме – или чрез труд, или чрез молитва, но да живеем винаги в духа на Христовото милосърдие в името на спасението на света.

 Ето какво стои днес пред всеки един от нас като неумолим завет на Господа. Ето защо, да съберем не само всички сили на духа, които може да се окажат много малко, но и всички зрънца на вярата, която е в нас, и да се предадем в ръцете на Бога: нека Той стори с нас каквото е по волята Му. Но нека не забравяме, че волята Му ще стори всичко за "наша сметка", че ние трябва да принесем "жертва", за да получи някой друг прошка и нов живот. Това се отнася както в голям, широк мащаб, така и мащаба на най-обикновените и близки наши отношения. Амин.

 13 август 1967 г.

Превод: о. Стефан Стефанов
Източник: http://omiliya.org/