събота, 31 май 2014 г.

ДАЛЕЧ ЛИ Е БОГ ОТ НАС

Като започваме да се учим да се молим, искам ясно да изтъкна, че под „учене да се молим” не разбирам опита да търсим теоретични оправдания или обяснения за това. Понеже самият аз съм неопитен, приемам, че и Вие сте неопитни. И така, да се осмелим заедно да предприемем опита! Аз не говоря на такива, които се стремят към мистическата молитва или към висшите степени на съвършенството. На такива неща не можем да учим. Когато при изключителни обстоятелства Бог се докосне до нас или ние до Него — или понеже ни се разкрият неща в една дълбочина, която досега никога не сме възприели, или понеже ненадейно открием в себе си една дълбочина, в която е налична молитвата или от която тя може да бликне — в този случай молитвата не е проблем. Щом осъзнаем Бога, ние стоим пред Него, покланяме Му се или говорим с Него.

Още в началото се поставя важният въпрос: Какво да се прави, когато изглежда, че Бог отсъства? Тъкмо за това искам да говоря сега. Ясно е, че аз не говоря за действително отсъствие, понеже Бог никога не отсъства действително, а за чувството за отсъствие, което преживяваме. Тогава ние стоим пред Бога, но отправяме вик към празно небе, от което не идва никакъв отговор. Обръщаме се към всички посоки, обаче не намираме Бога. Какво да правим в такова състояние?

Преди всичко важно е да имаме предвид, че молитвата е среща и вътрешно отношение; такова отношение, което не може да бъде създадено по принудителен начин нито от нас, нито от Бога. Обстоятелството, че Бог довежда до съзнанието ни близостта Си или позволява да почувстваме отсъствието Му, принадлежи към това живо и действително отношение. Ако бихме могли по механичен начин да подтикнем Бога за среща и да Го принудим да ни срещне само понеже тъкмо тези момент сме избрали за среща, тогава не би произлязло нито действително отношение, нито среща с Него. Ние можем да поставим на мястото на Бога образи, идеи или различни идоли. Обаче за живия Бог няма заместител, както и за живата личност. Живо отношение започва и се развива само при взаимна свобода. Ако разгледаме думата „взаимна”в такова отношение, ще забележим, че Бог има повече основание да се оплаква от нас, отколкото ние от Него. Ние се тъжим, че Бог не ни се показва в малкото минути, които отделяме за Него. Как стои обаче работата с двадесет и трите часа и половина, в които Бог почуква на сърцата ни, а ние Му отговаряме: „Съжалявам, но аз съм толкова зает”? Често въобще не даваме отговор, понеже не долавяме, когато Господ докосва нашето сърце, нашия дух, нашата съвест, нашия живот. Затова нямаме право да се оплакваме за отсъствието на Бога, понеже ние много по-често отсъстваме, отколкото Той.

Моментът, в който срещнем Бога лице с лице, означава винаги също съд. Ние не срещаме Бога нито в молитвата, нито в размисъла, нито във вглъбяването, без същевременно да изживяваме спасение или погибел. Тук аз не мисля за големите изрази като вечно проклятие и вечно спасение. Все пак срещата с Бога винаги е критичен момент, криза. Думата „криза” е гръцка и означава „съд”. Ние винаги се намираме в критично положение, когато в молитва стоим пред Бога лице с лице. Да благодарим на Бога, че Той не ни се явява често, когато искаме да Го срещнем! Може би не бихме могли да понесем тази среща. Да помислим за многото места от Св. Писание, които ни казват, че е страшно да гледаме Бога непосредствено, понеже Бог е Сила, Истина, Чистота. Затова ние трябва да сме благодарни, когато не възприемаме осезаемо Божието присъствие. Бог е милосърден; Той не идва в неподходящо време. Той ни дава възможност сами да се съдим и познаем, за да не се явим пред лицето Му, когато това би послужило за осъждането ни.

Ще Ви разкажа един пример. Преди много години ме посети един човек. Той ме помоли да му покажа Бога. Аз му казах, че не мога да сторя това.

Дори ако бих могъл, той не би бил в състояние да види Бога; понеже аз бях и още съм на мнение, че човек трябва да има нещо общо с Бога, за да може да Го срещне. Първо трябва да имаш очи, за да виждаш и усет, за да възприемаш. След това човекът ме запита защо мисля тъй. Предложих му да помисли малко и тогава да ми каже дали някое място от Евангелието му е направило особено впечатление. По него исках да позная отношението му към Бога.

Той каза: „Особено ме интересува онова място в осмата глава на Евангелието от Иоан, където се говори за прелюбодейката”. Аз му отговорих: „Добре.

Това е едно от най-хубавите и най-вълнуващи места. Върнете се назад и се запитайте каква позиция ще вземете при тази случка. Господ ли сте Вие или най-малкото на Неговата страна ли сте, изпълнен от милост, с разбиране и вяра, че тази жена може да се разкае и да стане нов човек? Или сте против прелюбодейката? Или може би сте от по-старите мъже, които веднага се разотидоха, понеже мислеха за собствените си грехове, или пък сте един от по-младите мъже, които чакаха?” Той помисли няколко минути и каза: „Не, аз мисля, че съм единственият евреин, който не би си отишъл, но би убил жената с камъни”. Аз му отговорих: „Благодарете на Бога, задето не Ви е удостоил да Го видите лице с лице”

Това вероятно е необикновен пример. Все пак колко често настъпват такива обстоятелства в живота ни. Ние не отхвърляме Божието Слово или Божия пример направо, но постъпваме често като войниците през време на Христовите страдания. Как на драго сърце бихме завързали очите на Христа, за да Му нанесем удари, без да ни забележи! Не правим ли това, когато забравяме близостта на Бога и се отдаваме на нашите желания и прищевки, които противоречат на Божията воля? Ние искаме някак да угодим на Бога, но най-често мамим себе си. Как бихме могли в такива мигове да дойдем при Него? Само с искрено разкаяние и със съкрушено сърце можем да се приближим до Бога, а не с изискването, че Той трябва да ни приеме с обич и приятелство.

Да разгледаме някои места от Евангелието!  Много по-забележителни хора, отколкото сме ние, се колебаеха да приемат Христа. Да помислим за стотника, който молеше Христа да изцери слугата му. Христос му каза: „Ще дойда у дома ти”. А стотникът отговори: ”Господи, не си прави труд. Кажи само една дума и слугата ми ще оздравее”. Не постъпваме ли така и ние? Не се ли обръщаме към Бога с думите: „Ти няма нужда да ставаш за мене доловим, осезаем. За оздравяването ми е достатъчно, ако кажеш само една дума. Кажи една дума и ще настъпи това, което очаквам. В този момент не се нуждая от повече”. Или да помислим за Петър в кораба след големия улов на риба. Той падна на колене и извика: „Господи, отиди си от мене, понеже съм грешен човек!” Той молеше Господа да напусне кораба му, понеже се чувствал твърде малък. Тази мисъл го обзе, понеже изведнъж позна величието на Господа. Правим ли ние същото? Когато четем Евангелието и ни увлече образът на Христа с неговата красота, когато се молим и съгледаме величието и светостта на Бога, не казваме ли тогава също: „Аз не съм достоен да дойдеш при мене!”? За многото случаи, при които Бог не може да дойде при нас, понеже не Го приемаме, не е необходимо дори да говорим. Ние искаме само да имаме нещо от Него — Самия Него не желаем. Нарича ли се това взаимно отношение? Така ли се отнасяме с нашите приятели? Мислим ли при приятелството само за това, което то ни дава, или обичаме приятеля? Означава ли това да бъдем верни на Господа?

Да помислим сега за нашите молитви: Вие за Вашите, а аз за моите. Каква топлота, дълбочина и съкровеност усещаме при моленето, когато се отнася до някого, когото обичаме, или когато се касае до неща, които са свързани с нашия живот! Тогава сърцето ни е отворено и вътрешното ни битие е съсредоточено в молитвата. Показва ли това, че Бог означава нещо за нас? О, не. Това само означава, че предметът на молитвата ни се отнася до самите нас.

Ако усърдно, дълбоко и усилено сме се молили за обичано лице или за изясняване подтискащи обстоятелства и изведнъж загубим всякакъв интерес към молитвата и преминем към нещо друго, което не се касае така много до някого — какво се е променило? Нима Бог е станал безчувствен? Нима си е отишъл? Съвсем не. Това само означава, че молитвата ни и нейната интензивност не са произлезли от близостта Божия, от нашата вяра, от нашия копнеж, от нашето внимание към нея. Напротив, те са продиктувани от нашия интерес за определен човек или за определен предмет. Следователно защо се учудваме, че Божието отсъствие ни докосва? В момента, когато Бог вече не ни интересува, ние се отдалечаваме от Бога, изстиваме за Него. Защо това е така? Понеже Бог означава твърде малко за нас.

Още и в друга форма Бог може „да отсъства”. Докогато познаваме себе си и стоим в истината, Бог може да ни се покаже и да предприеме нещо с нас. Обаче щом се опитаме да се представим за други, отколкото сме, загубва смисъл и няма цел всяко говорене и постъпване. Тогава ние играем роля и не сме вече истинни. До такова привидно съществуване Бог не може да се приближи.

За да можем да се молим, трябва да бъдем в състоянието, което се нарича „Царство Божие”. Ние трябва да познаем, че Бог е Господ и да се отдадем в ръцете Му. Най-малкото трябва да се стремим да следваме волята Му, дори ако още не сме способни да я изпълним. Ако постъпваме другояче, ние се отнасяме към Бога като юношата, който не можеше да последва Христа, понеже беше твърде богат. Ние често се стремим да получим в молитвата, във въжделената среща с Бога не нещо друго освен някакво ново щастие. Ние не желаем да продадем всичко, за да придобием скъпоценната перла. Тогава как трябва да получим тази перла? Нямаме ли действително друго желание? Не. Става ли и тук същото като при една човешка среща? Когато мъж и жена се обичат, тогава другите хора не загубват ли за тях значение? В древността казаха сполучливо:”Когато мъж има невяста тогава той не е заобиколен вече от мъже и жени, а от човеци”.

Не би ли трябвало да стане същото и с нашите богатства, когато се обърнем към Бога? Те би трябвало да избледнеят и да станат безцветни, да бъдат само общ фон, пред който се извисява единственият интересуващ ни образ. И тъй, в живота ни, в който има толкова много тъмни места, да задържаме погледа си в една светла точка! Бог е готов да бъде пренебрегван от нас, да вземе нашия живот върху себе си като кръст. Обаче Той не се съгласява да бъде само нещо в живота ни.

Не следва ли да започнем със себе си, когато се заловим да хвърляме вината върху някого за отсъствието на Бога? Ние прехвърляме вината винаги върху Бога и Го обвиняваме или направо, или пред хората. Упрекваме Го, че остава далеч, че никога не е при нас, когато имаме нужда от Него, че никога не отговаря, когато Го призоваваме. Понякога сме привидно благочестиви и казваме богопредано: „Бог изпитва търпението ми, вярата ми, смирението ми”. Ние намираме много начини, за да претълкуваме Божия съд над нас в похвала за нас. Толкова сме самонадеяни, че дори си позволяваме да се мерим с Бога.

Не е действително така? Като млад свещеник държах проповед, една от многото проповеди, които произнесох в енорията. Тогава дойде при мене една девойка и каза: „Отец Антоний, Вие трябва да сте ужасно лош.” Аз отговорих: „Наистина съм лош. Обаче Вие откъде знаете това?” Тя отвърна: „Вие описахте греховете ни така добре, че сам трябва да сте ги извършили”. Затова искам да обърна вниманието Ви, че шокиращото описание на лоши мисли и постъпки, което Ви предлагам сега, произхожда от собствения ми опит. Но може би и Вие поне малко ще разпознаете себе си в него.

Ако искаме да се научим да се молим, трябва да започнем със съзнанието, че сме грешни. Ние имаме нужда от изкупление; отделени сме от Бога, а не можем да живеем без Него. Същевременно непреодолимо копнеем Бог така да ни преобрази, че да може да ни приеме. Обзети сме от искрено разкаяние и сме дълбоко благодарни, понеже Бог има милост и обич към нас. Началото на моленето винаги е смирено възвисяване към Бога, миг, в който се обръщаме към Него, боязлив стремеж да бъдем близо до Него. Ала нека ни е известно, че, ако Го срещнем твърде бързо, тази среща с Него ще стане съд за нас. Ние следва да се приближаваме до Него само със страхопочитание и преклонение, със спасителна боязън, внимателност и сериозност и да Го молим така да ни преобрази, че непосредната ни среща с Него да ни послужи не за осъждане, а за вечно спасение.

Искам да Ви припомня притчата за митаря и фарисея. Митарят стои най-отзад в църквата. Той знае, че е отхвърлен. От гледище на справедливостта за него няма надежда. Той не принадлежи към Царството Божие, към царството на справедливостта и любовта; той е извън неговите стени. Обаче в суровия, брутален и лош живот, който е водил, той е научил нещо, за което привидно праведният фарисей няма понятие. Той е разбрал, че в един свят на конкурираща борба, на грабителство, на жестокост и на коравосърдечие човек може да се надява само на един акт на състрадание, на съчувствие. Това напълно неочаквано състрадание, което не се корени нито в дълга, нито в естествените отношения, превъзмогва жестоките, бруталните и безсърдечните дела на този свят, в който живеем. Митарят разбира, че той, макар да е лихвар, заемодавец, крадец и т. н. познава мигове, в които без да може да приведе основания за това, защото светът не мисли така — може да прости, понеже сърцето му е кротко и уязвимо: че той в някакъв случай не е в състояние да хвърли някого в тъмница, понеже едно лице или един глас са му спомнили за нещо, което докоснало сърцето му. За това няма логика. Светът не мисли така и митарят не постъпва обикновено така. Обаче нещо го осенява, което изглежда напълно безсмислено; той не може да разбере това Нещо. Навярно самият той знае колко често е бил запазен от окончателна катастрофа, понеже това неочаквано, невъзможно — милосърдие, съчувствие, прошка — у него и в други е победило. Така митарят стои отзад в църквата. Той знае, че в Църквата е Царството Божие. То е царство на справедливостта, на божествената любов, към което той не принадлежи, в което не може да влезе. Но същевременно той знае от опит, че невъзможното може да настъпи. Затова говори: „Боже бъди милостив към мене, разчупи законите на справедливостта… Слез при нас, пълен с милост, понеже ние нямаме право на извинение, на прошка”. Мисля, че при такова състояние на духа ние винаги трябва да започнем нов живот.

Навярно си спомняте две места у св. апостол  Павел, където той казва: „Силата се проявява в немощ”. Тази немощ е нещо друго, отколкото когато от немощ съгрешаваме или забравяме Бога. Тази немощ означава: да бъдем податливи, възприемчиви и предани на Божията воля. Ние искаме винаги да се представяме за силни и по този начин възпрепятстваме на Бога да открива мощта Си.

Помислете за времето, когато като дете сте се учили да пишете! Майка Ви е сложила молив в ръката Ви, хванала я е и я движила. Тъй като Вие не сте знаели какво трябва да прави ръката Ви, сте я предоставили напълно непринудително на майчината ръка. По подобен начин се проявява Божията сила в нашата немощ. Можем да помислим и за корабното платно. То улавя вятъра. И понеже е слабо, с него може да се управлява кораб. Ако заместим платното със здрава дъска, не би се постигнало нищо. Крехкостта на платното го прави способно да се нагажда към вятъра. Същото важи за бойната ръкавица в сравнение с операционната ръкавица. Колко силна е първата, колко слаба е втората! Обаче в сръчните ръце на операционната ръкавица извършва чудеса, понеже е тъй нежна. Бог непрестанно ни казва — на мястото на нашата въображаема, нищожна сила да поставяме немощта на нашата преданост, на нашето упование в Него.

Да приведа един пример! Преди 25 години един от моите приятели, който имаше две деца, бе убит при освобождаването на Париж. Децата не ме обичаха, понеже ревнуваха, че баща им има приятел. Обаче когато баща им умря, те се обърнаха към мене, понеже бях негов приятел… Едното от тях, 15-годишна девойка, се привърза към мене и отвори душата си за Бога, Който ѝ даде дара да преживее Неговата близост. След известно време я налегна неизцерима болест. Тогава аз бях свещеник в Англия. Тя ми изпрати писмо със следното съдържание: „Откакто тялото ми отслабна и бавно умира, духът ми е толкова по-буден. Лесно и радостно долавям присъствието на Господа”. Отговорих й: „Ако отслабнеш още повече, не ще можеш вече да се обръщаш към Бога, не ще намираш вече достъп до Него”. След непродължително време тя ми съобщи: „Действително, аз съм станала толкова слаба, че не мога вече да се напрягам да срещна Бога или да копнея за Него. Бог не е вече при мене”. Отговорих и: „Направи нещо друго! Опитай се да бъдеш смирена, в най-дълбокия смисъл на думата!”

Думата „смирение” идва от латинския език (humus) и означава земя, плодородна почва. Обаче за мене смирението е нещо друго, отколкото ние често го представяме. Смирението не е простодушно убеждение, че ние сме най-лошите от всички хора, и опит да изтъкваме другите за мъдри. Смирението не е и такова престорено поведение, когато само си мислим, че сме смирени. Смирението прилича на почвата. За нас е самопонятно, че има земя; затова не мислим за нея. Всеки ходи по нея или хвърля върху нея отпадъци, които не са му вече нужни. Земята винаги мълчи, всичко приема. Въпреки гниенето тя по удивителен начин превръща отпадъците в нови богатства. Тя претворява разваленото в жизнена сила, в нови творчески възможности. Разтваря се за слънце и дъжд и е готова да приеме семето, което засяваме, и от всяко семенце произвежда 30-кратен, 60-кратен и 100-кратен плод. Затова писах на болната жена: „Бъди пред Бога като земята: отворена, предана, готова да приемеш всичко от Бога и от хората”. Действително, тя трябваше твърде много да понесе от хората. След шест месеца мъжът ѝ не можеше повече да търпи да има умираща жена и я напусна. Тя преживя голямо унижение. Обаче Бог изпращаше светлината Си и изливаше дъжда Си. След малко време жената ми писа: „Аз съм в края на живота си. Не мога вече да се възвишавам към Бога, но Той снизхожда към мене.”

Не Ви разказах тази история като обяснение. Тук става дума за нещо съществено. В немощ открива Бог силата Си и при такива обстоятелства отсъствието на Бога се превръща в Негова близост. Бог не позволява да бъде уловен. Ако като митаря и тази девойка стоим извън царството на справедливостта и се намираме само в царството на милостта, тогава можем да Го срещнем.

Да не се тревожим от отсъствието на Бога! Преди да похлопаме, трябва да помислим, че входът за Царството Божие не е някаква врата, а Самият Христос. Който каза за Себе Си: „Аз съм вратата”. Ние трябва да знаем, че който похлопва, стои отвън. Ако пропиляваме времето си да си въобразяваме, че сме в Царството Божие, няма смисъл да почукваме на която и да е врата. Тогава ние се оглеждаме за ангели и светци и търсим в Небето жилището, което е приготвено за нас. Обаче ако видим само стени и тъмнина, да не се учудваме, че раят е напълно неинтересен. Трябва да ни е ясно, че ние още не сме в Царството Божие, че стоим извън оградата му и да се запитаме: «Къде е вратата и как да почукаме на нея?»


Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 1, с. 4-9.

A3 ПОХЛОПВАМ

Християните се намират в опасността да прекарат голяма част от живота си, въобразявайки си, че вече са влезли в Царството Божие. Най-малкото ние се държим така, като че ли сме в него, и по този начин никога не постигаме дълбочината на това Царство, неговата красота, истина и блаженство.

Когато казвам, че ние стоим още отвън, не мисля просто за радикално пребиваване вън или вътре. По-скоро мисля за постепенно възрастване от дълбочина в дълбочина, от висота във висота. Всяка степен в това духовно възрастване има собствено богатство, собствена дълбочина. Обаче копнежът ни подтиква да постигнем по-голямо богатство, по-съкровена глъбина. Трябва да имаме предвид, че и «вън» сме много богати. Бог ни дарява толкова много дарове на духа и сърцето; животът ни е толкова пълен, че си казваме: няма нищо друго. Ние смятаме, че притежаваме пълнотата и спасението и че сме в края на нашето търсене. При това би трябвало, да се научим все повече да намираме. Да се радваме, че въпреки бедността ни сме толкова богати! Все пак ние трябва да копнеем за истинските богатства на Царството Божие, като помним, че нашето притежание би могло да ни измами. Иначе ни заплашва опасност да загубим бъдещето.

Постоянно да мислим, че богатството ни е дар. Първото блаженство говори за бедност. Ние можем да влезем само тогава в Царството Божие, когато живеем според това блаженство. Очевидно е, че нищо не можем да притежаваме завинаги без оглед дали признаваме или не признаваме това. В крайна сметка откриваме, че нямаме нищо. Ние живеем в непоправима, безнадеждна бедност и съществуваме, понеже Бог е поискал да ни създаде и ни е повикал към битие. За това ние не сме могли да направим нищо: свободната ни воля не е участвала в създаването ни. Ние притежаваме нашия живот, но той може да ни бъде отнет. Всичко, което имаме и притежаваме, е преходно. Тялото ни един ден ще умре. Спукването само на един малък кръвоносен съд в човешкия мозък е достатъчно, за да загаси изведнъж и най-великия дух. Ние имаме чувствително, живо сърце. Обаче в момента, когато искаме да проявим съчувствие и разбиране към човек, изпаднал в беда, често пъти намираме в гърдите си само камък.

Нищо не притежаваме изцяло, нищо не владеем напълно, тъй като всичко по-рано или по-късно се изплъзва от ръцете ни. Това познание би могло да ни доведе до отчаяние и да ни попречи да бъдем весели чеда на Царството Божие. Макар нещата да ни принадлежат и да могат по всяко време да ни бъдат отнети, отрадна е мисълта, че все пак ги притежаваме. Това е вторият аспект на първото блаженство. Ние сме богати, но всичко, което притежаваме, е дар, знак на божествената и човешката обич. Докогато не наричаме нищо свое, ние узнаваме любовта Божия в богата мярка. Щом обаче пожелаем да задържим нещо в ръцете си, ние се лишаваме от любовта. Тогава наистина притежаваме нещо, обаче любовта вече я няма. Само онези, които отдават всичко, постигат истинската, пълната, необходимата бедност на духа. За тях всички неща стават Божии дарове. Един от нашите богослови е казал: “Всичката храна на този свят е божествената любов”. Аз съм убеден, че това е истина. Докогато здраво държим в ръцете си нещо, за да бъдем богати, дотогава загубваме. Ако обаче нямаме вече нищо в ръцете си, тогава можем да вземаме или да даваме и да вършим всичко, което желаем. Царството Божие означава да бъдем свободни от притежаване. Тази свобода ни привежда в състояние, в което всичко е обич – човешка и божествена любов. Ако обмислим всичко това, ние можем да приложим тези мисли към казаното по-рано. Да, ние сме богати. Обаче не бива чрез нашето притежание да се измамваме и да мислим, че е добре да съборим старите житници, за да напълним нови с нашите богатства. Нищо не трябва да бъде натрупвано, съвсем нищо. Единствено Царството Божие е истинското ни съкровище. Ако отдадем всичкото си притежание, ние ще сме свободни за пътя в бъдещето. Нима никога не сме забелязали, че притежаването на богатство предизвиква обедняване в друга област? Ако станем роби на богатството и заключим сърцето си, за да запазим нещо на сигурно място, тогава сърцето ни ще стане малко като вещта, върху която сме го съсредоточили и стеснили.

Моментът, в който се удряме в скала и биват ограбвани всичките ни вещи, ни води до прага на Царството Божие. Тук долавяме, че Бог е любов, че Той ни носи с любовта Си. Сега сме способни да правим две неща: в най-голяма беда, изоставеност и бедност да се молим и да се радваме на съкровището на божествената любов. Това става, когато сме изпитали безсилието си. Докато се мислим още богати, ние не знаем за какво трябва да благодарим на Бога, нито чувстваме, че сме обичани. Благодарността и разкаянието, които принасяме на Бога, тогава са твърде общи.

Веднъж преживях това по твърде осезателен, неромантичен начин. В оскъдните години трябваше да отида в един град. Така бях подредил пътуването си, че се надявах за обяд да бъда у мои познати. ”Ако пристигнеш навреме – мислех си, – те не ще те оставят да чакаш в съседната стая, без да ти предложат нещо за ядене”. Но влакът ми пристигна със закъснение и аз отидох у познатите си прегладнял след обяда. Аз бях с приятел. Тъй като действително бяхме много гладни, за да можем да продължим пътя си, запитахме познатите дали биха могли да ни дадат нещо за ядене. „Останала е само половин краставица” – казаха те. Погледнахме краставицата, спогледахме се и помислихме: „Няма ли Бог нещо повече за нас?” След това приятелят ми каза: „Да прочетем молитвата преди ядене”. Помислих: „Боже, заради една краставица!” Приятелят ми беше повече вярващ и благочестив, отколкото аз. Ние прочетохме заедно няколко молитви и благословихме трапезата. През цялото време трябваше да полагам усилия да не мисля за половината краставица, от която при това ми се падаше само едно парче. Разделихме краставицата и почнахме да ядем. В живота си досега никога не съм бил така благодарен за каквото и да е ядене. Аз ядех краставицата, като че ли е свята. Полагах голямо старание да не ми убегне и най-малката наслада от тази прясна краставица. Като приключихме с яденето, не беше ми трудно да кажа: „Да благодарим на Господа” и ние прочетохме благодарствената молитва.

Ние не можем да водим молитвен живот, нито да се приближим до Бога, ако не сме свободни от оковите на всяко притежание. Имаме нужда от две отворени ръце и още повече от широко разтворено сърце. Сърцето ни не бива да прилича на кесия, която боязливо държим затворена от страх да не изпаднат парите. Напротив, то трябва да бъде като празна, отворена кесия. Само така ще станем богати и същевременно ще бъдем свободни от оковите на всяко богатство. Ако тогава още оставаме „извън” Царството Божие, все пак ние притежаваме всичко; ако сме вътре, тогава оставаме все още бедни.

Същото важи и за постенето. Под това понятие аз не разбирам просто постене или въздържане от неща, които се отнасят само до стомаха. Всъщност аз мисля за една духовна трезвост, която ни подтиква да отбегнем робството на предметите. Тук става дума за цялото ни разбиране за живота, което въздейства на първо място върху въображението. Грехът може лесно да проникне през вратата на въображението. Един от нашите православни писатели от ХIX век е казал, че греховете на плътта са грехове, които духът ни извършва по отношение на плътта. Но плътта не носи отговорност, поради което ние трябва да бдим над въображението си. Докато не ни овладява въображението, предметите остават вън от нас. Обаче щом въображението ни се оплете в предметите, ние започваме да се привързваме към тях. Вие знаете, че има месо, зеленчук, пудинг и други подобни. Това е просто факт. Но ако вие седнете и се запитате: ”Не съм ли гладен? Нима няма толкова добри неща, които мога да ям? Какво бих пожелал сега?” Тогава само след пет минути желанията ни като пипала на полип ще връхлетят върху безброй неща. Ще се случи с нас като с Гъливер. Ние ще лежим на пода, завързани с един единствен косъм. Тогава идва втори, трети и така нататък. Отделните косми наистина не означават нищо. Обаче всички заедно ще ни държат здраво за земята. Работата става още по-трудна, ако се даде на въображението ни повече простор. Затова трябва трезво да се борим за свободата си. Има голяма разлика между привързаност и любов, между глад и ламтеж, между жив интерес и любопитство и така нататък. Естествените ни наклонности имат винаги недобри противоположности, които ни правят роби. Ние трябва да се отдръпнем от пипалата на полипа и веднага да кажем „не”. Не сторим ли това навреме, ще бъдем въвлечени в борба. Да бъдем немилостиви към себе си! Много по-добре е спокойствие и разум, отколкото робство в името на удоволствието.

Щом сме постигнали това, ние сме там, където може да се похлопа. Обаче тук възникват сериозни проблеми. Ако се касае до похлопване на вратата на Църквата, тогава работата е проста. Ние отиваме и похлопваме на портата. Но трудността се състои в това, че ние най-често не знаем къде трябва да похлопаме. Колко често хората искат да се молят и се питат: „Къде е центърът на моето молене? Накъде трябва да насоча очите и сърцето си?” За мюсюлманина това е много просто. Той се обръща към Мека. Дори ако сме се обърнали на Изток, какво да правим по-нататък? Не следва да се насочваме към предмети, които са по-незначителни от Бога. В момента, в който се вдълбочим в един въображаем бог, в един бог, когото можем да си представим, ние сме в голяма опасност да издигнем между нас и живия Бог един идол. Тази мисъл бе изказал още св. Григорий Богослов в IV век. Той казва: Ако поставиш пред себе си някой видим знак, бил той кръст, дарохранителница, икона или невидим образ, като си представяме Бога или Христа, и се съсредоточим върху него, ние издигаме между Бога и нас преграда. Именно тогава смесваме образа с лицето, към което отправяме молитвата си. За да достигнем до присъствието на Бога, ние трябва да съберем всичките си знания за Бога. След това трябва отново да забравим тези знания, да ги оставим зад нас и да застанем лице с лице пред непонятния и същевременно непосредно почувстван, пред съвсем близкия и все пак непознат Бог. Само когато напълно се разтворим за Неведомия, Той може да ни се разкрие като Бог, Който е свободен да ни се открие съответно на нашата готовност да Го приемем. Ако стоим пред Бога в такава отвореност и чистосърдечност, без да искаме да Му дадем един образ или да Го ограждаме в нашите понятия и образи, тогава ние можем да похлопаме. Обаче къде?

Евангелието ни учи: Царството Божие е вътре в нас. Ако не намерим това Царство вътре в нас, ако не срещнем Бога в дълбочината на нашето съществуване, тогава ще имаме малко надежда да Го намерим вън. В същия смисъл са бе изказал един свещеник в Москва, като бе отбелязал: «Ако не сме видели Бога на земята, не ще Го намерим и на небето.» И наистина, ако не почувстваме Бога в собствената си душа, ако не влезем в допир с Него в нашия малък свят, тогава малко е вероятно да Го познаем, дори ако бихме Го видели лице с лице. Св. Иоан Златоуст казва: «Ако си намерил вратата към твоето сърце, ти ще познаеш, че тя е вратата за Царството Божие». Следователно ние трябва да вървим навътре, а не навън. Обаче това «вървене навътре» трябва да се извършва по определен начин. Не казвам, че трябва да се самонаблюдаваме. Под «път навътре» не разбирам нито психоаналитичния, нито психологичния път. Не става дума за пътешествие в нашата душа, но за пътешествие през самите нас, за да се възвисим от най-дълбоката точка на нашето битие към мястото, където е Бог. Именно тук става срещата между Бога и нас.

В началото на молитвата трябва да вземем под внимание две гледища: първо, вървенето навътре; второ, употребата на молитвени слова, както и насоката, в която ги отправяме.

Сега ще говоря за второто гледище. Към какво или към кого трябва да насочим стрелата на молитвата си? Често пъти хората отправят зов към небето и се учудват, че то е празно и че от него не идва никакво ехо. От небесната твърд наистина не може да дойде никакъв отговор. Св. Иоан Лествичник, духовен писател от VII век, пише, че молитвата и молитвените слова са като стрели. Обаче не е достатъчно да притежаваме стрела. За да улучиш целта, е необходим и добре обтегнат лък, също така силна ръка, която да изстреля стрелата. Каква полза от добрия лък, ако не можем да стреляме? Ако нашите мишци са безсилни, стрелата ще отлети само на няколко метра и не ще достигне целта. За това са потребни лък, тетива, ръка и сила. Да приемем, че молитвените слова са като стрели и че ние се прицелваме към най-дълбоката точка вътре в нас, там, където е Бог. Следователно ние трябва да насочим нашия лък навътре, за да достигнем тази дълбочина, но да създадем и условията, щото стрелата да може добре да лети. А колко често сме невнимателни, когато се молим! Сърцето ни не е в молитвата, а и животът ни не е в съгласие с нея. Тук можем да приложим сравнението с лъка, тетивата и силата.

В някои мигове ние опитваме да проникнем в глъбината на душата си. Призоваваме Бога, Който е в дълбочината и в сърцевината на всички неща. Да внимаваме накъде отива направлението на молитвата: не назад, не нагоре, но на дълбоко, все по-дълбоко – встрани от всяко препятствие по пътя, отвъд всяка заблуда, далеч от всичко, което ни пречи да проникнем в дълбочината. Така молитвата става възможна, макар да е трудно, дръзновено и рисковано дело.

Много важно е най-напред да намерим подходяща молитва. Както в отношенията между човеците, така и в молитвата към Бога, думите, които подбираме, са от голямо значение. Те трябва да бъдат смислени и да не ни правят боязливи. Трябва да призная, че прегледът на молитвеници често пъти ме е обезпокоявал. Щом Бог действително е при мене, щом стои напълно конкретно пред мене, не бих дръзнал да Му предложа тези лоши изложения, да Му кажа неща, които Той отдавна знае, още преди да съм дошъл на света. Трябва да се направи избор. Ако някой се срамува от молитвата си, тя е безсмислена и непотребна. С такава молитва никой не може да отвори сърцето си за Бога. Трябва да се намерят такива молитвени слова, които са достойни за Бога и за нас. Аз казвам: достойни за Бога и за нас – ако те са добри за нас, Бог може да ги приеме. Ако обаче са лоши, не смущавай Бога; Той е чул нещо по-добро от тях. Същевременно не трябва да се стремим към изключителни слова. Опасно е за нашето молене да търсим слова, които да са «равноценни» на Бога. Понеже не стоим с Бога върху еднаква основа, ще останем за съжаление насред път и само ще пропилеем време с търсенето на такива слова. Не си въобразявам, че мога да посоча правилното; все пак ще дръзна да се опитам да скицирам един образ за ценността на молитвата със слово и дело.

Има една стара интересна легенда за един епизод от живота на пророк Моисей. Пророкът среща в пустинята един пастир. Той прекарва с него цял ден и му помага при доенето на овцете. Той забелязва как пастирът вечер излива най-доброто мляко в дървена копанка и я поставя далеч върху един плосък камък. Моисей го пита какво означава това; пастирът отговаря: «Това е мляко за Бога.» Моисей е изумен и моли за обяснение. Пастирът казва: «Аз винаги вземам най-доброто мляко, което имам, и го принасям на Бога в жертва.» Моисей, който е много по-просветѐн, отколкото пастирът с неговата наивна вяра, пита: «И Бог ли пие мляко?» «О, да» – отговаря пастирът. Моисей се чувства задължен да просвети бедния пастир и му обяснява, че Бог е чист дух и не пие мляко. Пастирът обаче не е съгласен и се повежда кратък спор. Те завършват спора, като Моисей предлага на пастира да се скрие зад храста, за да види дали Бог идва, за да изпие млякото. Междувременно Моисей отива в пустинята, за да се моли. Пастирът се скрива зад храста. Нощта настъпва и пастирът вижда на лунната светлина тромаво да се приближава една малка лисица от пустинята. Лисицата се озърта надясно и наляво, после се отправя направо към млякото, излочва го и пак се отдалечава в пустинята. На следната сутрин Моисей намира пастира напълно съкрушен. «Какво се е случило с тебе?» – пита той. Пастирът отвръща: «Ти имаш право. Бог е чист дух, Той не се нуждае от мляко». Моисей е изненадан и казва: «Ти трябва да си щастлив за това; сега знаеш повече за Бога, отколкото преди!» «Това е вярно – отвръща пастирът, – обаче ти ми отне единственото, с което можех да проявя любовта си към Бога.» Моисей разбира. Оттегля се в пустинята и се моли усърдно. През нощта му се явява Бог и му казва: «Мойсее, ти постъпи несправедливо. Аз действително съм чист дух; въпреки, това винаги приемах на драго сърце млякото на пастира като знак за неговата обич. Понеже като чист дух не се нуждая от мляко, разделях го с малката лисица, която много обича мляко».

С тази легенда исках да направя понятно, че при моленето трябва най-напред да се обърнем навътре, не към един бог, който е на небето или много далеч. Бог е по-близко до нас, отколкото мислим. Второ, ние трябва да избираме такива слова за молитвата, от които не ще се срамуваме, и които ще изразяват това, което сме. Всичко това трябва да поднесем на Бога с разбиране. Нашето дело и преданост трябва да идват от сърцето. С всичко, което правим, да изповядваме Бога, да Му разкриваме душата и сърцето си, да му отдаваме цялото си същество! Всъщност това означава да обичаме Бога.

Затова предлагам да се запитаме дали молитвените ни слова означават за нас нещо и дали произхождат от нас или οт други хора. Също така да изпитваме себе си дали нашите слова докосват сърцето ни и съсредоточават духа ни. Ако не внимаваме в молитвените си слова, то как трябва Бог да им обръща внимание? Как може Той да ги приеме като знак за нашата обич, ако сърцето ни е немарливо? Какво може Бог да направи с малката ни учтивост при значителната ни разсеяност?

Ако се научим да употребяваме определена молитва и чрез нея да се чувстваме обзети от присъствието на Бога, тогава постепенно ще нараства в нас съзнанието за Божията близост. Тогава е безразлично дали сме между хора, дали ги слушаме, дали говорим с тях или работим сами. Съзнанието за близостта на Бога е така силно, че може да се молим и сред хората. Някои от нашите духовни писатели правят двойно сравнение. Едното е просто, семпло, обаче изразява мисленото много добре; второто е по-фино.

Един от нашите велики ръководители на духовния живот, подвижник Теофан, употребява простото сравнение. Той казва: „Бог трябва да бъде толкова близко до съзнанието ти като зъбобола!” Когато човек страда от зъбобол, той не го забравя лесно. Дали той говори, чете или чисти, пее или върши нещо друго, зъбоболът не престава и не може да бъде отстранен. По подобен начин, казва Теофан, да предизвикаме болка в сърцето си! Тук аз не мисля за физическото сърце, но за най-голямата глъбина на духа ни. Там трябва да има болка, отчаян копнеж за Бога, който в момент, в който не долавя вече близостта на Бога, извиква тревожно: „Къде е Той? Аз съм толкова самотен!”

Второто, по-фино сравнение, се състои в следното: когато изживяваме голяма радост, болка или грижа, ние не я забравяме през целия ден. Слушаме хората, работим, четем или извършваме нещо, което се изисква от нас; все пак болката за загубата, радостта от нещо или добрата вест не излизат от ума ни. Същото трябва да бъде и със съзнанието за близостта на Бога. Ако чувстваме близостта на Бога напълно ясно, тогава можем да се молим дори ако същевременно бихме извършвали и нещо друго. Можем да се молим при физическа работа или когато сме заедно с хора. Можем да се молим при слушане, при разговор или при някакъв личен контакт. Разбира се, това не се постига отведнъж. Отначало трябва да потърсим благоприятните условия, за да се издигаме към внимание, към смирено поведение на сърцето. Колко лесно ставаме невнимателни и вместо да бъдем будни, ние се разсейваме по време на молитва! Затова трябва да се научим на будност в молитвата, на спокойствие, благоговейно почитане и преданост към Бога в миговете, в които можем неразполовени да пребъдваме в Господа. Само тогава моленето ще ни се удава и при други условия.


Из книгата на Сурожския митрополит Антоний (Блум) „School for Prayer“, London, 1971, според превода ѝ на немски език „Weg zur Meditation“, übertragen von Waltraud Herbstrit, München, 1972. Този текст е публикуван в Духовна култура, 1975, кн. 2, с. 1-6.

четвъртък, 22 май 2014 г.

Изцелението на разслабения

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

В едно от своите съчинения преп. Ефрем Сирин казва: Не заключвай молитвата си само в думите, нека всяко твое действие да бъде Бого-служение… С това той казва твърде много. Първо, всичко, което правим, има някакво духовно значение. Всеки човек на земята в една или друга степен е свещеник на Живия Бог; той принадлежи на две стихии – земната и небесната, духовната и материалната, и е призван всяка частица от нашето мироздание да превърне в част от ликуващото Божие Царство. Няма нищо на земята и в поднебесното пространство, което да не може да влезе в Царството на вечната слава, когато Бог бъде всичко у всички, с изключение на човешкия грях. Ето в днешното Евангелие виждаме как това се осъществява в четирима души, които донасят своя разслабен приятел до нозете на Спасителя. Тяхното действие се оказва една жива молба, която без думи свидетелства и за тяхната вяра в Господа, и за любовта им към техния приятел.

Такава трябва да бъде и нашата молитва на застъпничество или болка един за друг. Не е достатъчно да застанем пред Господа и да Го молим да направи за хората това, което ние в Негово име сме длъжни да направим за тях; не е достатъчно да призоваваме Бога за помощ там, където Той с право би ни казал: ти иди и извърши делото на милосърдието, делото на истината, делото на любовта… Това трябва да помним непрестанно.

Някои недоумяват защо Господ е погледнал с благоволение този човек и го е изцелил по вярата на другите. Затова именно, защото вярата на тези „други” е била не просто вяра, а делото на жива молитва и на жива любов. Този човек е спечелил любовта на своите приятели, а те са се потрудили, поели са риска да донесат болния си приятел при Спасителя.

Молитвата трябва да включва в себе си всичко, целият ни живот трябва да бъде предстоене пред Бога и пребиваване в името Божие сред хората и пред хората. Ако живеем така, тогава няма да упрекват християните, че са силни само в думите, а когато се стигне до дела, са безсилни, безразлични; само тогава може да се каже, че молитвата е дело, превърнато в съзерцание, а делото е молитва, превърната в постъпка.

Ето над какво трябва всички да се замислим. Целият живот трябва да стане молба и дело на милосърдието; само тогава нашата словесна молитва ще бъде не празен звук, а част от това дело, свидетелстване пред Бога за това, че сърцето ни също е докоснато от състраданието, от чуждата мъка, и че като се обръщаме към Него, ние казваме: Господи, ако Ти поискаш да изпратиш мене и да сътвориш чрез мене делото на Своето милосърдие – изпрати ме, ето аз, Твоят раб, съм пред Тебе!… Амин.



Превод: Венета Дякова


Из книгата на митрополит Антоний (Сурожки) “Молитвата и животът”, ИК “Омофор” 2005











Източник: http://www.pravoslavie.bg/

петък, 9 май 2014 г.

Неделя на жените мироносици

Жените мироносици, манастир Сучевица, Румъния
Не убежденията, и дори не дълбоката убеденост, могат да победят страха от смъртта и позора, а само любовта може да направи човека верен докрай, без предел, без обръщане назад. Днес ние тържествено, благоговейно празнуваме паметта на светите Никодим, Йосиф Ариматейски и жените мироносици.

Йосиф и Никодим били тайни ученици на Христос. Докато Христос проповядвал сред тълпите народ и бил предмет на ненавистта и все по-усилващата се мнителност на Неговите противници, те плахо ходели при Него нощем, когато никой не можел да забележи тяхното идване. Но когато Христос внезапно бил взет, когато бил заловен и воден на смърт, разпнат и убит, тези двама души, които през целия Му живот били плахи, нерешителни за своята съдба на ученици, изведнъж от преданост, от благодарност, от любов към Него, от изумление пред Него, се оказали по-силни от най-близките Му ученици. Те забравили страха и се открили пред всички, когато другите се скривали. Дошъл Йосиф Ариматейски и измолил Иисусовото тяло, дошъл Никодим, който само през нощта се бил осмелил да Го посети, и заедно с Йосиф погребали своя Учител, от Когото никога вече не се отказали.

И жените мироносици, за които знаем толкова малко: една от тях била спасена от Христос от вечна погибел, от бесовска обладаност; другите Го следвали: майката на Яков и Йоан и други Го слушали, приемали Неговото учение, ставали нови хора, учели се на единствената Христова заповед за любовта, но такава любов, каквато те не познавали в своя минал, праведен или греховен, живот. И те също не се побояли да стоят надалеч – докато Христос умирал на кръста и нямало никого от Неговите ученици, освен Йоан. Не се побояли да дойдат и да помажат тялото на Иисус, отхвърлен от хората, предаден от Своите, осъден от чуждите като престъпник.

По-късно, когато до тях достигнала вестта на Христовото Възкресение, двамата ученици побързали към гроба. Единият бил Йоан, който стоял при Кръста, този, който станал апостол и проповедник на Божествената любов и когото Иисус обичал, и Петър, който три пъти се отрекъл, за когото ангелът казал на жените мироносици: „…обадете се на учениците Му и на Петра”, защото другите се скрили от страх, а Петър три пъти се отрекъл пред всички от своя Учител и вече не можел да се смята за ученик: и на него донесете вестта за прошката…

И когато тази вест стигнала до него – той веднага се устремил към празния гроб, за да се увери, че Господ е възкръснал и че всичко все още е възможно, че не е късно да се покае, не е късно да се върне при Него, не е късно отново да стане Негов верен ученик. И действително, по-късно, когато той срещнал Христос при Тивериадско море, Христос го попитал не за измяната, а само за това обича ли Го още…

Любовта се оказала по-силна от страха и смъртта, по-силна от заплахите, по-силна от ужаса пред всяка опасност. И там, където разсъдъкът и убеждението не спасили учениците от страха, любовта преодоляла всичко… Така в цялата история на света, и езическия, и християнския, любовта побеждава. Старият Завет ни казва, че любовта е силна като смъртта: единствено тя може да се бори със смъртта – и да я победи.

И затова, когато изпитваме своята съвест по отношение на Христос, по отношение на нашата Църква, по отношение на нашите най-близки или по-далечни хора и към родината – нека си зададем въпроса не за нашите убеждения, а за нашата любов. И у когото се намери толкова любещо сърце, толкова вярно и непоколебимо в любовта, както у плахия Йосиф, у тайния ученик Никодим, у тихите жени мироносици, у предателя Петър, у младия Йоан – у когото се намери такова сърце, той ще устои срещу изтезанията, срещу страха, срещу заплахите, ще остане верен и на своя Бог, и на своята Църква, и на ближните, и на далечните, и на всички.

А у когото се окажат само твърди убеждения, но сърцето е хладно, неразгоряло се от такава любов, която може да изгори всеки страх, такъв нека знае, че още е крехък, и да моли от Бога този дар на слабата, крехка, но така непобедима и вярна любов. Амин.  www.pravmir.ru



Превод: Татяна Филева

Източник: http://www.pravoslavie.bg/



четвъртък, 8 май 2014 г.

Проповед за неделя на разслабления

Всяка четвърта неделя след Пасха си спомняме как Христос изцерил разслабения край къпалнята "Витезда". Този човек страдал много години, а Господ с едно изречение заповядал: "Стани, вземи си одъра и ходи" – вдигнал го от постелята на болестта му и го направил здрав. За нас това събитие е утешение, а за разслабения – назидание. Край къпалнята имало толкова болни! Всички чакали момента, в който Господен Ангел слиза, раздвижва водата и първият, влязъл след този ангелски полъх оздравява. Първият. На какво можел да се надява бедният разслабен?! – минавали години, години – той не лежал край купелта, защото си "нямал човек", нямал си такъв, който да му помогне. Цели тридесет и осем години. На какво разчитал той, сигурно са го питали, но той се надявал въпреки всичко. Той даже едва ли си е представял, че Бог ще го изцери, но все пак е вярвал, въпреки всичко, че Господ няма да го остави. Преди Христос хората едва ли са виждали по-далеч от този живот, едва ли са мислели, че има и друго здраве, освен телесното, но съществува и духовно здраве.

И ето, чухме за разслабения, който лежал до водата, но не можел да помръдне. Дали това е история за немощта, за самотата, за надеждата, или за човешкото немилосърдие? Или може би за всичко спомената дотук... Кой е помислил за този човек, кой е проявил милост към него? И колко много са тридесет и осем години! Той бил сам, никого си нямал, бил излишен, кого го било грижа? Това е история за нас.

Още дълго щеше да лежи разслабения – ако друг Човек не беше се приближил до него и не бе го изцелил. Христос бил Човекът – но това не прави другите хора по-малко отговорни.

И ние сме заобиколени от парализирани хора, не от такива, които страдат физически, а от хора, които душевно, психически, всякак са парализирани, тоест безсилни да живеят пълнокръвен живот. Някои се боят от живота си, защото детството ги е посрещнало с жестокост, самотата ги е обгърнала рано... Други ги е страх да живеят, защото младостта им е преминала сред човешкото безсърдечие. Много са останали неспособни да живеят, защото са видели твърде много ужас във войната, сред роднините, които успели да възненавидят и да разрушават един другиго години наред, които ги е страх да живеят, които не могат да намерят сила в себе си ръка да повдигнат. Има толкова, толкова разновидности на душевната парализа, на безсилието да се живее край нас, но ние нямаме право да чакаме от небесата да слезе Христос и да свърши работата, която Той е поверил на нас - защото Той на нас е поверил да бъдем Негови, да Вършим Неговото дело, Той така ни е заповядал - нашите трудове да бъдат Негови.

Нека погледнем в нашите семейства, сред приятелите ни, в енорията, навсякъде наоколо, където и да е, да погледнем, да се вгледаме. Погледнал си лицето на човек, надникнал си в душата му чрез неговите очи, понякога така уплашени, отчаяни и пълни с болка или мъртви, защото човекът е загубил всяка надежда.... Да, нека се вгледаме в нашия ближен, в който и да е човек, случайно срещнат, и си поставим въпроса, каква е неговата нужда, какво мога аз да направя? Аз мога да вляза в неговия живот, мога да му докажа, че той не е сам, че не е презрян, излишен, някой го е видял с очи и е откликнал със сърце? Мога ли? – Да, мога! Нека, нека погледнем един другиго с такива очи, и тогава ще дойде изцеление за мнозина. Господ малко е казал в тази случка – Той всичко е показал: "стани, вземи си одъра и ходи". Вярвай и ще се изцериш. Но Човек не е на дошъл на света, за да бъде сам. И той не бива да бъде сам сред християни, сред свои.

Когато се кръщаваме, се изпълваме със Светия Дух, причастяваме ли се със Светите Тайни, ставаме едно с Него, с Нашият Господ. Нали всеки от нас в някакъв смисъл е жива, макар често не така творческа, но жива икона на Христос! Нашата отговорност един за друг е огромна – не само за онези, които обичаме, които ни харесват, които са ни близки, за всекиго, който е парализиран от страх, болка, ужас, парализиран от своето минало или от своята отчаяна самота. Нека се погледнем един друг с нови очи и започнем да се учим, как може да видим отчаянието в другия човек, неговото безсилие. И да поставим пред себе си въпроса: какво мога да направя за този човек и за всички приятели около мен? Не непременно с думи: когато човек е в отчаяние, самотен, когато си няма никого - и изведнъж някой го погледне с такива виждащи очи, че той разбира, че е видян, и че не е сам, и че може да се усмихне на другия, и онзи ще отвърне. И ще започне изцелението и новият живот.


Нека започнем този нов живот сега, днес, тук. Амин.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/

Витезда

петък, 2 май 2014 г.

Свети Великомъченик и Победоносец Георги

Тази седмица ни е празнуваме дена на св. великомъченика Георги, покровителя на Великобритания*, и искам да кажа няколко думи за него.

На иконата на св. Георги Победоносец ние виждаме човек, в когото имало мъжество и смелост да се срази със злото, да се срази не само заради самия себе си, но заради нещо по-голямо от него самия, и да се срази с него лице в лице, знаейки, че това може да му коства живота. Свети Георги се изобразява в образа на безстрашен Рицар, борещ се с дракон, а при вратата на двореца стои девица, която той иска да спаси и която чака или неговата победа или своят позор и смърт.

И ето, във всеки от нас има нещо, символ на което би могла да бъде тази чиста девица: нашето целомъдрие, нашата чистота, и честност, и цялостност, и толкова други неща, които ни правят родни на Живия Бог. И против всичко това се опълчила силите на злото, като дракона на иконата, готови да разкъсат на парчета тази красота, така че да не остане нищо, освен смърт, разрушение и поразеност – не само на нас, но и на Бога. Но във всеки от нас има величие и щедрост на душата, високия дух на рицарството, който може да бъде вдигнат на борба за всичко това, което е чисто, което е благородно, за всичко велико и заради красотата на тези свойства, но едновременно и заради Господа, на Когото тази Красота принадлежи, както принадлежи Невестата на възлюбения и чист Жених.

И този образ на свети Георги e призив към всички нас: злото се е разпространило навсякъде, то не само рови, копае и ни слага капани около нас, то се таи и в самите нас, стараейки се да преодолее цялата тази красота и цялостност; и ние сме призвани да встъпим в бой и да се бием за това, злото да бъде победено, и не само заради нас самите, и не само заради Бога, но и заради всеки, когото злото, може би, отравя и разрушава.

Да се вгледаме в течение на тази седмица в тази икона, дори и мислено, ако не я притежаваме, и да си поставим въпрос: какво в нас е това, което стои пред вратите на царския палат,  пред вратите на Царството Божие, готово да влезне в него, ако само бъде освободено от оковите, в които злото го е заключило, ако само бъде спасено от смъртта, където злото се опитва да го тласне. Да се вгледаме също така и в злото, което пребивава в нас, и да приемем призива, както го е приел витязът/рицарят свети Георги, и дали това ще ни коства живота или дали ще коства на злото неговото поражение, да излезнем на арената, да встъпим в бой, и нека всичко прекрасно, велико и благородно да бъде в нас защитено, спасено, освободено, и да встъпи в двореца, в Царството на Живия Бог, Който ни очаква с такава любов, с такава вяра, с такава непоколебима надежда! Амин.

3. май 1981 г.

*проповедта е произнесена във Великобритания

Превод: Димитър Петров и приятели     


Източник: http://www.mitras.ru/