вторник, 7 октомври 2014 г.

ЗА МОЛИТВАТА

Молитвата е предмет на лични отношения. За вярващия християнин Бог е висша ценност и смисъл на живота и в същото време той възприема Бог като личност. Молитвата не означава нищо за този, за когото не съществува обекта на молитвата. Вие не можете да научите на молитва човек, който няма чувства към Живия Бог.

Една от причините, поради които молитвата, обществена или частна, изглежда мъртва или формална, е че твърде често отсъства актът на богопреклонение, извършващ се в сърцето, което общува с Бога. Всеки израз, словесен или в действие, може да бъде в помощ, но всичко това трябва да бъде израз на най-главното, а именно – на дълбокото безмълвие на общението.

От опит знаем, че любовта и дружбата са дълбоки тогава, когато ние можем да мълчим един с друг. Ако за поддържане на контакта е необходимо да говорим, ние с увереност и тъга трябва да признаем, че взаимоотношенията ни все още остават повърхностни; затова, ако ние искаме молитвено да се покланяме на Бога, то преди всичко трябва да се научим да изпитваме радост от мълчаливото пребиваване с Него.

Веднъж един френски светец от деветнадесети век, попитал един стар селянин, какво прави, с часове седейки в църквата, когато е видно, че той даже и не се моли.Селянинът отговорил:”Аз Го гледам, Той ме гледа, и на нас ни е добре заедно”. Този човек се научил да говори с Бога, без да нарушава тишината на близостта с думи. Ако ние умеем това, ще можем да употребявамe всяка форма на молитвата.

Евангелието от Матей в самото си начало ни представя същността на молитвата. Влъхвите видели дългоочакваната звезда и незабавно потеглили на път, за да намерят Царя на царете. Те дошли до яслите, паднали на колене, поклонили се и принесли дарове; така те изразили молитвата в нейното съвършенство, т.е. в съзерцание и трепетно преклонение.

В популярната религиозна литература често се говори за молитвата като за завладяващо пътешествие. Но молитвата е опасно пътешествие и ние не може да се пуснем в него без риск. Апостол Павел казва, че е “страшно да попадне човек в ръцете на живия Бог!”/Евр.10:31/.  Затова съзнателно да отиваш на среща с Живия Бог – означава да се отправиш на страшно пътешествие: в някакъв смисъл всяка среща с Бога това е Страшният съд. Когато ние в тайнствата или в молитва се докосваме до Божето присъствие, ние правим нещо много опасно, защото, според Писанието, Бог е огън. И ако ние не сме готови без остатък да се предадем на божествения пламък и да станем като горящата в пустинята къпина, която горяла и не изгоряла, този пламък ще ни опали, защото опитът в молитвата може да се придобие само отвътре и да се шегуваме с това не трябва.

Приближаването към Бога винаги е откриване и на Божията красота, и на разстоянието, което лежи между Него и нас. Думата “разстояние” е неточна, защото тя не се определя от това, че Бог е свят, а ние сме грешни. Разстоянието определя отношението на грешника към Бога. Ние можем да се приближаваме към Бога, само ако правим това със съзнанието, че идваме на съд.

Ако ние идваме, осъждайки себе си; ако ние идваме, защото Го обичаме, негледайки на нашата собствена неверност; ако ние идваме при Него, обичайки Го повече, отколкото благополучието, в което Го няма, тогава ние сме открити за Него, и Той е открит за нас, няма разстояние помежду ни; Господ идва съвсем близо, в любов и състрадание.

Но ако ние стоим пред Бога в бронята на своята гордост, на своята самоувереност, ако ние стоим пред Бога така, като че ли имаме право на това, ако ние стоим и искаме от Него отговор, то разстоянието, отделящо творението от Твореца, става безкрайно.

Когато ние се приближаваме до Бога, контрастът между това, което е Той и което представляваме ние самите, става ужасно ясен. Ние можем да не съзнаваме това през цялото време, когато Неговото присъствие и Неговият образ остават бледи, неясни в нашите мисли и в нашето възприятие; но колкото повече се приближаваме към Бога, толкова повече изпъква контрастът. Не постоянната мисъл за своите грехове, а виждането на Божията святост позволява на светиите да познаят своята греховност. Когато ние гледаме на себе си без благоуханния фон на Божието присъствие, греховете и добродетелите ни се струват дребни и, в някакъв смисъл, несъществени; само на фона на Божественото присъствие те изпъкват с цялата си релефност и придобиват цялата своя дълбочина и трагичност.

Всеки път, когато ние се приближаваме към Бога, ние се оказваме  пред лицето или на живота, или на смъртта. Тази среща е живот, ако ние отиваме към Него в подходящо духовно настроение; това е гибел, ако ние се приближаваме към Него без благоговеен дух и съкрушено сърце; гибел, ако ние принасяме гордост или самонадеяност. Затова преди да се отправим на така нареченото “завладяващо пътешествие на молитвата”, не трябва нито за минута да забравяме, че не може да се случи нищо по-значително, хвърлящо повече в трепет, отколкото срещата с Бога, на която сме дошли. Ние трябва да съзнаваме, че в този процес загубваме живот: ветхият Адам в нас трябва да умре. Ние крепко се държим за ветхия човек, боим се за него, и е така трудно не само в началото на пътя, но и години по-късно, да почувстваме, че сме напълно на страната на Христа, против ветхия Адам!

Само с чувство на страх, на богопочитание, на най-дълбоко благоволение ние можем да пристъпим към риска на молитвата. Не е достатъчно, седнали удобно в креслото, да кажем:”Ето, аз пристъпвам към богопоклонение пред лицето Божие”. Ние трябва да разберем, че ако Христос би стоял пред нас, ние бихме се държали иначе, и трябва да се научим да се държим в присъствието на невидимия Бог,  както бихме се държали в присъствието на Господа, ставащ видим за нас.

Преди всичко това предполага определено състояние на ума, което се отразява и на състоянието на тялото. Ако Христос би бил тук, пред нас, и ние стоим съвършено прозрачни за Неговия поглед, то бихме изпитвали благоговение, страх Божи, любов, може би, даже ужас, но не бихме се държали така свободно, както правим обикновено. Съвременният свят в голяма степен е загубил молитвения дух, и дисциплината на тялото е станала в представите на хората нещо второстепенно, тогава когато тя далеч не е второстепенна. Ние забравяме, че ние – не сме души, обитаващи в тела, а човеци, състоящи се от тела и души, и че, според апостол Павел, ние сме призвани да прославяме Бога и в телата си, и в душите си; нашите тела, както и нашите души, са призвани към слава в Царството Божие/вж 1 Кор.6:20/.

Твърде често молитвата няма за нас такова значение в живота, та всичко останало да отиде на заден план. Молитвата за нас е добавка към множество други неща; ние искаме Бог да бъде сред нас, не защото няма живот без Него, не защото Той е най-висшата ценност, но защото би ни било приятно в добавка към великите Божии благодеяния да имаме и Неговото присъствие, Той да бъде добавка към нашия комфорт. И когато Го търсим с такава нагласа, ние не Го срещаме.

Молитвата все пак е най-добрият път, по който можем да вървим напред, към изпълнение на нашето призвание, т.е. да влезем в пълно единение с Бога и да станем в края на краищата “участници в божественото естество”/2 Петр.1:4/.

Колко често ние молим Бога, казвайки:”Боже, ако… - ако на Тебе е угодно… ако Ти можеш…” подобно на бащата на бесноватия юноша, който казал на Христа:”Твоите ученици не можаха да изцелят сина ми, но ако Ти можеш това, направи го”. Христос отговаря на това с друго “ако”:”ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия”. Тогава човекът казва:”Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми”/вж Мк 9:22-245/. Едното “ако” зависи от другото, защото, там, където няма вяра, там няма и за Бог възможност да влезе в конкретната ситуация.

Този факт, че човек се обръща към Бога, вече като че ли говори за неговата вяра; но това е така само до известна степен; ние вярваме и не вярваме в едно и също време, и вярата в някаква мяра е в преодоляването на собствените съмнения. Когато ние казваме:”Да, аз се съмнявам, но вярвам в Божията любов повече, отколкото се доверявам на собствените си съмнения” – тогава Бог получава възможност да действува. Но ако нашата вяра живее според закона, а не по благодатта, ако ние вярваме, че светът е такъв, какъвто ние го познаваме, с неговите механически закони, то тук няма място за Бога. Всеки път, когато вярата отново съзижда Царството Божие, се открива възможност и за действие на законите на Царството, и Бог може да влиза в определена ситуация – да влиза с Неговата премъдрост, с Неговото умение от злото да направи добро, без да преобръща, обаче, светът с дъното нагоре. Нашето “ако” се отнася не толкова до силата Божия, отколкото до Неговата любов и до неговата грижа за нас; Божият отговор “ако ти можеш да повярваш в Моята любов, всичко е възможно” означава, че чудото не може да стане, ако не присъства Царството Божие – макар и в зачатък.

Чудото не е нарушение на законите на падналия свят, а възстановяне на законите на Царството Божие; чудото се случва, ако ние вярваме, че законът зависи не от силата Божия, а от Неговата любов. Макар и да знаем, че Бог е всемогъщ, но докато мислим, че на Него не му е до нас, чудото е невъзможно; да сътвори чудо би означавало тогава Бог да извърши насилие над нашата воля, а това Бог не прави, защото в самата основа на Неговите отношения към света, даже и към падналия, лежи абсолютно уважение към човешката свобода и права. Моментът, в който ние казваме:”Аз вярвам и именно затова се обръщам към Тебе”, означава:”Аз вярвам, че Ти действително се грижиш за всеки частен случай”. Когато е налице това зърно на вярата, се установяват правилни отношения, и тогава става възможно чудото.

Освен такива “ако”, които се пораждат от нашите съмнения в любовта Божия и затова са неправилни, съществува и още напълно законна категория “ако”. Ние можем да кажем:”Аз моля за това, ако е съгласно с Твоята воля, или ако бъде за благо, или ако няма в мене лукава мисъл, когато моля за това” и т.н. Всяка просителна молитва трябва да се съпровожда от такава уговорка “ако”.

Доколкото Църквата е продължение на Христовото присъствие във времето и пространството, всяка християнска молитва трябва да бъде Христова молитва, макар това да предполага такава чистота на сърцето, какво ние нямаме. Молитвата на Църквата – това са Христовите молитви, особено евхаристийният канон, който е молитва Христова; но всяка друга молитва, в която ние просим за нещо, свързано с конкретна ситуация, винаги е обусловена от такова “ако”. В мнозинството случаи ние не знаем за какво би се молил в дадена ситуация Христос; затова ние добавяме “ако”, което означава, че доколкото ние можем да видим, доколкото ние знаем Божията воля, ние бихме желали, в изпълнение на Неговата воля да стане именно това. Но “ако” означава също:”Аз влагам в тези думи своето желание да стане най-доброто и затова Ти можеш да измениш това мое прошение така, както Ти искаш, приемайки моето намерение, моето желание да бъде Твоята воля, даже ако аз и неразумно съм се изразил как съм си представял тя да се извърши”/вж Рим.8:26/.

Оптинският старец Амвросий обладавал такава прозорливост, която му позволявала да вижда истинското благо за човека. Веднъж манастирският иконописец получил голяма сума пари и се стягал да тръгва за дома си. Вероятно той се молил да тръгне незабавно на път; но старецът съзнателно задържал художника за три дни и по такъв начин спасил неговия живот, тъй като един от работниците замислил да го убие и ограби. Когато той тръгнал, злодеецът вече бил напуснал своята засада, и едва много години по-късно живописецът узнал от каква опасност го избавил старецът.

Отличителната особеност на християнската молитва е в това, че тя е молитва на Христа, принасяна от Него на Бог Отец от поколение на поколение; това е продължаваща, непрестанна молитва към Бога за това да бъде Неговата воля, всичко да стане съгласно Неговия мъдър и пълен с любов замисъл. Това означава, че нашият молитвен живот е в същото време борба против всичко, което не е Христово. Ние подготвяме почвата за своята молитва всеки път, когато отхвърляме от себе си това, което не е Христово, което е недостойно за Него; и само молитвата на този, който като апостол Павел може да каже:”Вече не аз живея, а Христос живее в мене”/Гал.2:20/, е истинска християнска молитва.

“Искайте, и ще ви се даде”/Мат.7:7/. Тези думи са камък за препъване за християнското съзнание; ние не можем нито да ги приемем, нито да ги отхвърлим. Да ги отхвърлим би означавало да се откажем от безграничната Божия доброта, но ние още не сме в достатъчна степен християни, за да я приемем. Ние знаем, че бащата не подава камък вместо хляб/вж Мат.7:9/, но не гледаме на самите себе си като на деца, които не съзнават своите истински нужди и не знаят кое е за тях добро и кое лошо.Между другото именно в това се заключава обяснението защо толкова молитви остават без отговор. “Не се огорчавай – съветва св. Иоан Златоуст – ако не получаваш веднага това, за което се молиш: Бог иска да ти дарува по-голямо благо чрез твоето постоянство в молитвата”.

“Може би, мълчанието на Бога е преди всичко трагически аспект на нашата собствена глухота?” – възклицава Шатобриан.

“Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен”/Мат.18:19/. Тези думи понякога използват като камък, който хвърлят по християните, защото много често няколко човека усърдно се молят заедно за нещо и все пак не получават просимото. Но възраженията се рушат, когато разберем, че това “заедно” е било чисто земно съгласие – просто коалиция, а не единство, и вярата в това, че Бог може да направи всичко, което поискаме, се разбирала така, както  разбирали това приятелите, утешаващи Иов.  

Изглеждащите като неистина думи “всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите”/Мат.21:22/ намират отговор в гетсиманската молитва на Христа, а също отчасти у апостол Павел/Евр.11:36-40/:”Други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани /тия, за които светът не беше достоен/, скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти. И всички тия, макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвидя за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство”.

Без съмнение, във всички тези обстоятелства тези хора наистина много са се молили – молили се, може би, не за избавление, те били готови да положат живота си за Бога, но за помощ; и все пак не им било дадено всичко, което са могли да очакват. Когато Бог вижда, че имаме достатъчно вяра, за да издържим Неговото мълчание или да приемем мъки – нравствени или физически, Той може да мълчи, и отговор на молитвата да бъде даден едва в края на краищата, но съвършено иначе, отколкото ние сме очаквали.

Апостол Павел казва /вж Евр.5:7/, че молитвата на Христа в Гетсиманската градина била чута и Бог Го е въздигнал от мъртвите. Той говори тук не за непосредствения отговор на Бога, Който би могъл да направи така, че чашата на страданията да отмине Христа, за което Той се молил, но за това, че Бог дал на Христа сила да приеме Неговата воля, да пострада, да завърши Своето дело, и именно абсолютността на неговата вяра дала възможност на Бога да каже “не”. Но същата тази абсолютност на вярата на Христа направила възможно светът да бъде спасен.

Много от нашите молитви са просителни и хората са склонни да мислят, че прошението – това е нисшата степен на молитвата; после следва благодарението, после славословието. На практика колко пъти благодарността и възхвалата са израз на не толкова дълбоки взаимоотношения. На нашето ниво на полувяра по-лесно е да възнасяме славословия или да благодарим на Бога, отколкото да Му се доверяваме дотолкова, че да просим от Него нещо с вяра. Даже хора полувярващи могат да се обръщат към Бога с благодарност, когато им се случи нещо приятно; и има такива минути на приповдигнатост, когато всеки е способен да възпява Бога. Но много по-трудно е да имаш така неразделна вяра, че да просиш от Бога с цялото си сърце и с всичките си помисли с пълно доверие.Не трябва да гледаме пренебрежително на просителните молитви, защото способността да ги произнасяме – това е изпитание за реалността на нашата вяра.            

Когато сърцето ни е пълно с благоговение, когато “от препълнено сърце говорят устата”/Лука 6:45/, тогава молитвата не съставлява проблем, ние свободно говорим на Бога. Но ако бихме оставили своя молитвен живот на произвола на своите настроения, то, вероятно, от време на време бихме се молили горещо и искрено, но за дълги периоди бихме губили всякакъв молитвен контакт с Бога. Голямо изкушение е да отложим молитвата до този момент, когато в нас ще се пробуди живо чувство към Бога, и да считаме за неискрена всяка молитва и всяко обращение към Бога в друго време.

Всички от опит знаем, че в нас живеят множество чувства, които не се проявляват във всяка минута от нашия живот; болест или скръб ги заслоняват от нашето съзнание. Даже когато ние дълбоко обичаме, има периоди, когато не усещаме това и все пак знаем, че любовта живее в нас. Същото е и с нашите отношения към Бога; по разни причини, вътрешни или външни, понякога ни е трудно да съзнаваме, че вярваме, надяваме се, че ние действително обичаме Бога. В такива моменти ние трябва да постъпваме, ръководейки се не от чувството, от знанието.Ние трябва да помним, че любовта е жива, макар и да не изпълва нашето сърце с радост или вдъхновение. И ние трябва да стоим пред Бога, помнейки, че Той винаги обича, винаги присъствува, макар и да не чувстваме това в момента.

Когато сме хладни и сухи, когато ни се струва, че нашата молитва е неискрена и ние я изпълняваме само поради установения порядък – как да постъпим? Не е ли по-добре да престанем да се молим, докато молитвата отново не оживее? Но как да узнаем, че е настъпило времето? Голяма опасност е да се съблазним от желанието за съвършенство в молитвата, когато сме още така далече от него. Когато молитвата ни е суха, трябва вместо да отстъпваме, проявим по-голяма вяра и да продължим. Ние трябва да кажем на Бога:”Не мога да се моля истински; приеми, Господи този унил глас и думите на молитвата и ми помогни.” Да принесем в своята молитва количество, ако не сме в  състояние да принесем качество. Разбира се, по –добре е да произнесем само две думи “Отче наш…” с цялата им дълбочина, отколкото да повторим Господнята молитва дванадесет пъти; но понякога и за това не сме способни. “Количествената” молитва не означава, че трябва да произнесем повече с думи, отколкото обикновено; това означава – да съхраняваме своето обикновено молитвено правило, приемайки този факт, че това е само известно количество повторяеми думи и нищо повече.както говорят светите отци, Светият Дух присъства винаги там, където има молитва, и, според апостол Павел, “никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго”/1 Кор.12:3/. Когато дойде време, Светият Дух ще насити молитвата ни с дълбочина и смисъл.  Когато ние стоим пред Бога в такива моменти на униние и или изоставеност, трябва да употребим усилия на волята, трябва да се молим по убеждение, ако не от чувства; да се молим с вяра – за която ние знаем, че тя е в нас, с разум, ако не с пламенно сърце.

Понякога ние мислим, че сме недостойни да се молим и даже нямаме право да се молим; това пак е изкушение. Всяка капка вода, откъдето и да е дошла – от локвата или от океана – се очиства в процеса на изпарение; така и всяка молитва, възхождаща към Бога. Колкото повече се чувстваме изоставени, толкова по-необходимо е да се молим; именно това, вероятно е изпитал веднъж свети Иоан Кронщадтски, когато се молел, а дяволът го гледал и бърборел:”Лицемер, как смееш да се молиш с твоя гнусен ум, пълен с мисли, които аз виждам в него? ” – и отговорил:”Именно защото моят ум е пълен с мисли, които са ми противни и с които се боря, аз се моля на Бога”.   

Пристъпвайки към молитва, ние се надяваме да почувстваме Бога, като някой, който тук присъства, надяваме се, че нашата молитва ще бъде ако не диалог, то реч, обърната към този, който слуша. Ние се боим, че можем да не усетим въобще никакво присъствие и ще говорим в пустотата, където никой не слуша, не отговаря, не се интересува. Но това е чисто субективно впечатление; ако ние сравним своя молитвен опит със своите обикновени ежедневни човешки контакти, ние ще си спомним, че понякога човек много внимателно ни слуша, а на нас ни се струва, че думите ни попадат в пустота. Нашата молитва винаги достига до Бога, но не винаги отговорът бива чувство на радост или мир.

Веднъж при един млад духовник, бъдещ руски митрополит отишла за съвет една старица и споделила: “Отче, аз се моля почти непрекъснато 14 години, и никога не съм имала  чувство за Божието присъствие”. Тогава той я попитал:”А давали ли сте Му на Него думата?” ”Не, аз сама Му говорих през цялото време – нима молитвата не е в това?” –“Не – отговорил духовникът – мисля, че не е в това, и ето, аз ви предлагам да отделите петнадесет минути на ден и просто да се отдадете на богосъзерцание”. Тя така и направила. Какво излязло? Съвсем скоро тя дошла отново при духовника и казала: “Удивително, когато аз се моля на Бога, т.е. когато говоря с Него, аз нищо не чувствам, а когато седя тихо, лице в лице с Него, чувствам се обгърната от Неговото присъствие.” Ние никога не ще можем да се молим на Бога по-истински и от все сърце, ако не се научим да пазим мълчание и да се радваме на чудото на Неговото присъствие.

Молитвата трябва да се корени в нашия живот и ако животът ни противоречи на молитвите ни или нашите молитви нямат нищо с нашия живот, те никога няма да бъдат ни живи, ни реални. Трябва да свържем живота си с молитвата така, че те да бъдат едно цяло, да изпълним своята молитва с живот. Голяма помощ за това ще ни окажат готовите молитви, защото те представляват един образец как трябва да се молим. Можете да кажете, че те са неестествени за нас и това е вярно, в този смисъл, че те изразяват живота на хора неизмеримо по-големи от нас самите, живота на истински християни; но затова и можем да се ползваме от тях, стараейки се да станем такъв род хора, за които тези молитви са естествени.

Да помним думите Христови:”В Твои ръце предавам духа Си”. Те, разбира се, са зад пределите нашия собствен опит; но ако от ден на ден се учим да бъдем такъв род хора, които са способни да произнесат тези думи най-искрено, с цялата им правдивост, ние не само ще направим своята молитва реална, ние сами ще станем реални – в нова, истинска реалност на ставане синове Божии.

Нека в заключение да отправим към Бога една кратка молитва, която да ни съедини пред Божия престол:


“Господи, не зная какво да искам от Тебе. Ти Единствен знаеш, какво ми е нужно. Ти ме обичаш повече, отколкото аз умея да обичам себе си. Дай ми да виждам моите нужди, които са скрити от мене. Не дръзвам да прося ни кръст, ни утешение, само предстоя пред Тебе. Моето сърце е открито за тебе. Възлагам цялата си надежда на Тебе. Съкруши ме и издигни ме. Порази ме и изцели ме. Благоговея и безмълвствам пред Твоята света воля. Принасям себе си в жертва на Тебе. Нямам друго желание, освен желание да изпълнявам Твоята воля. Научи ме да се моля, Сам в мене се моли. Амин.   

Източник: http://www.pravmladeji.org/

Няма коментари:

Публикуване на коментар