ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ГЕРГЕСИНСКИТЕ БЕСНОВАТИ

В името на Отца и Сина и Светия Дух! 

В едно от Евангелията този откъс, който се чете днес за изцелението на двамата бесновати в Гергесинската страна, се предшества от краткия разказ за това как Христос заедно с учениците прекосявал Галилейско море. По пътя ги застигнала буря. И в Евангелието се казва, че Христос спокойно спял, положил глава на възглавница. И апостолите завикали - не с молитва, а възмутено: „Нима не те e грижа, че загиваме?” Христос станал, с печал ги погледнал и казал: „О, маловерци!” После се обърнал към бурята и й заповядал да стихне.

Не се ли случва често така и с нас? Ние чувстваме, че сме в опасност, в нужда, ние се обръщаме към Бога, нуждаем се от Неговото внимание, искаме всичко да става по наша воля - и отговор няма. Бог като че ли спи и ни се струва, че Му е безразлично, че Той, подобно на Христос в лодката, спокойно почива, докато ние, Неговите създания, зовем и стенем в беда.

Не следва ли на нещо да се научим? Да, ние не сме в морето, не сме в лодка, около нас няма физическа буря. Но бурите бушуват около нас и вътре в нас, и ние се обръщаме към Бога, защото искаме Той да разреши нашия проблем., А Христос отдавна вече е казал, че ако имаме вяра, макар колкото синапено зърно, ние бихме могли планини да преместваме. Значи ли това, че нямаме вяра даже, колкото синапено зърно? Няма вяра и, следователно, няма ни мъжество, ни разбиране: няма мъжество, за да противостоим на бурята, няма разбиране, за да видим в бурята Божиите пътища. Нали Господ е казал на Исаия: Моите пътища - не са ваши пътища, и Моите мисли - не са ваши мисли. Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и Моите мисли по-високо от вашите мисли… Нима на нищо не сме се научили от Евангелието, от нашия живот в това удивително общество, което наричаме Църква, където Бог и човек пребивават заедно? Нима не разбираме, че с Божията сила, която ни укрепява, можем да противостоим на бурята, че за това не е нужно чудо, иска се само да имаме вяра? Това е първото.

А в днешното Евангелие ние виждаме още друг образ. Христос дошъл в земята на тези бесновати. Тук Той не останал бездеен, пасивен, Той не ги избягнал: Той действа, Той изцелява бесноватите. И какво се случва, как реагират на това жителите? Те са в ужас, защото видели такава проява на Божията сила, от която изпадат в страх, а не в благоговение. И те молят Христос да се отдалечи: Остави ни, иди си!.. Това, че Христос е извършил Своето дело, изцелил, спасил тези хора, не е важно, за тях е важно на каква цена е станало това: те са се лишили от своите свине…

Не става ли така отново и с нас? Ние молим Бога да влезе в нашия живот и внезапно откриваме, че Бог влиза не така, както би ни се искало! Той не влиза в нашия живот просто, за да внесе в него порядък така, както нас ни се иска. Той обръща мъртвата порядъчност на нашия живот в хаос, но такъв хаос, който носи в себе си много възможности, но ние не искаме това! Ние се държим за това, което е било: спокоен живот без проблеми, без велики събития, главното, без всякакви трагични събития!

Преди седмица четохме разказа за стотника, на когото Христос е казал: „Ще дойда и ще излекувам твоя слуга”. И той отговорил: Не, Господи, няма нужда да идваш, аз вярвам, че е достатъчно само да кажеш една дума - и всичко ще е наред… Не е нужно Христос Сам да дойде: цялото Евангелие е слово Христово, отправено към нас, цялото Евангелие се състои от думи, които носят вечен живот. Вие, навярно, помните този случай, когато думите на Христос се оказали трудноразбираеми за тези, които Го заобикаляли и мнозина си тръгнали от Него. Христос се обърнал към дванадесетте най-близки ученици и попитал: „Не искате ли и вие да си тръгнете?” и Петър отговорил: „Къде да отидем? Ти имаш думи за вечен живот!” Христос никога не говорил за вечния живот, не го описвал; Неговите думи за вечен живот се изразявали в това, че пробуждали вечен живот в тези, които го слушали, които имали уши да слушат. „Кажи само дума и слугата ми ще оздравее!” Христос казва думата, а защо ние, Неговите слуги, не се изцеляваме? Защото не искаме да слушаме.

В друг случай, по-рано, Петър казал на Христос: „Иди си от мене, аз съм грешен човек”. Той казал това, когато видял чудесния улов на риба в Галилейското море. „Аз съм недостоен. Аз съм грешник…” Произнасяли ли сме ние някога такива думи? Чувствали ли сме, че сме недостойни да приемем Христос, че не може Той да влезе под нашия покрив, да стане близък на нас, да бъде с нас, да прави за нас всичко, от което се нуждаем? Да бъде за нас, наистина слуга, изпълняващ това, от което се нуждаем…

Така ли се отзоваваме на Евангелието? Да си спомним за Петър, за неговия благоговеен страх, защото той видял делата Божии; да си спомним и за тези хора, които също видели делата Божии. Те също казали: „Иди си, Господи!” — но наистина по-иначе. На кого от тях приличаме: на Петър или на жителите-гергесинци?

И още: ние страдаме, ние сме в нужда, достига ли ни вяра да кажем: „Със силата Христова, която ме укрепява, аз мога да посрещна моето страдание, моята нужда”; или ние се обръщаме към Бога и казваме: „Спаси ме - Ти Самият! Аз не съм готов да търпя това изпитание!”

Да се замислим за това. Всяко Божие слово е спасение за нас, ако го слушаме, ако се отзоваваме на него. Нека слушаме, да препрочитаме тези места, да се замисляме над тях, намирайки в тях това, което не сме разгледали. И нека всички, според степента на нашето разбиране и на нашите сили, да живеем в духа и силата Христови, да живеем съгласно Неговото слово. Амин.

Превод: Протойерей Йоан Карамихалев

Източник: http://www.pravmladeji.org/