Всяка четвърта неделя след Пасха си спомняме как
Христос изцерил разслабения край къпалнята "Витезда". Този човек
страдал много години, а Господ с едно изречение заповядал: "Стани, вземи
си одъра и ходи" – вдигнал го от постелята на болестта му и го направил
здрав. За нас това събитие е утешение, а за разслабения – назидание. Край къпалнята
имало толкова болни! Всички чакали момента, в който Господен Ангел слиза,
раздвижва водата и първият, влязъл след този ангелски полъх оздравява. Първият.
На какво можел да се надява бедният разслабен?! – минавали години, години – той
не лежал край купелта, защото си "нямал човек", нямал си такъв, който
да му помогне. Цели тридесет и осем години. На какво разчитал той, сигурно са
го питали, но той се надявал въпреки всичко. Той даже едва ли си е представял,
че Бог ще го изцери, но все пак е вярвал, въпреки всичко, че Господ няма да го
остави. Преди Христос хората едва ли са виждали по-далеч от този живот, едва ли
са мислели, че има и друго здраве, освен телесното, но съществува и духовно
здраве.
И ето, чухме за разслабения, който лежал до водата,
но не можел да помръдне. Дали това е история за немощта, за самотата, за
надеждата, или за човешкото немилосърдие? Или може би за всичко спомената
дотук... Кой е помислил за този човек, кой е проявил милост към него? И колко
много са тридесет и осем години! Той бил сам, никого си нямал, бил излишен,
кого го било грижа? Това е история за нас.
Още дълго щеше да лежи разслабения – ако друг Човек
не беше се приближил до него и не бе го изцелил. Христос бил Човекът – но това
не прави другите хора по-малко отговорни.
И ние сме заобиколени от парализирани хора, не от
такива, които страдат физически, а от хора, които душевно, психически, всякак
са парализирани, тоест безсилни да живеят пълнокръвен живот. Някои се боят от
живота си, защото детството ги е посрещнало с жестокост, самотата ги е
обгърнала рано... Други ги е страх да живеят, защото младостта им е преминала
сред човешкото безсърдечие. Много са останали неспособни да живеят, защото са
видели твърде много ужас във войната, сред роднините, които успели да
възненавидят и да разрушават един другиго години наред, които ги е страх да
живеят, които не могат да намерят сила в себе си ръка да повдигнат. Има
толкова, толкова разновидности на душевната парализа, на безсилието да се живее
край нас, но ние нямаме право да чакаме от небесата да слезе Христос и да
свърши работата, която Той е поверил на нас - защото Той на нас е поверил да
бъдем Негови, да Вършим Неговото дело, Той така ни е заповядал - нашите трудове
да бъдат Негови.
Нека погледнем в нашите семейства, сред приятелите
ни, в енорията, навсякъде наоколо, където и да е, да погледнем, да се вгледаме.
Погледнал си лицето на човек, надникнал си в душата му чрез неговите очи,
понякога така уплашени, отчаяни и пълни с болка или мъртви, защото човекът е
загубил всяка надежда.... Да, нека се вгледаме в нашия ближен, в който и да е
човек, случайно срещнат, и си поставим въпроса, каква е неговата нужда, какво
мога аз да направя? Аз мога да вляза в неговия живот, мога да му докажа, че той
не е сам, че не е презрян, излишен, някой го е видял с очи и е откликнал със
сърце? Мога ли? – Да, мога! Нека, нека погледнем един другиго с такива очи, и
тогава ще дойде изцеление за мнозина. Господ малко е казал в тази случка – Той
всичко е показал: "стани, вземи си одъра и ходи". Вярвай и ще се
изцериш. Но Човек не е на дошъл на света, за да бъде сам. И той не бива да бъде
сам сред християни, сред свои.
Когато се кръщаваме, се изпълваме със Светия Дух,
причастяваме ли се със Светите Тайни, ставаме едно с Него, с Нашият Господ.
Нали всеки от нас в някакъв смисъл е жива, макар често не така творческа, но
жива икона на Христос! Нашата отговорност един за друг е огромна – не само за
онези, които обичаме, които ни харесват, които са ни близки, за всекиго, който
е парализиран от страх, болка, ужас, парализиран от своето минало или от своята
отчаяна самота. Нека се погледнем един друг с нови очи и започнем да се учим,
как може да видим отчаянието в другия човек, неговото безсилие. И да поставим
пред себе си въпроса: какво мога да направя за този човек и за всички приятели
около мен? Не непременно с думи: когато човек е в отчаяние, самотен, когато си
няма никого - и изведнъж някой го погледне с такива виждащи очи, че той
разбира, че е видян, и че не е сам, и че може да се усмихне на другия, и онзи
ще отвърне. И ще започне изцелението и новият живот.
Нека започнем този нов живот сега, днес, тук. Амин.
Източник: http://www.pravoslavieto.com/
 |
| Витезда |
Няма коментари:
Публикуване на коментар