Противно на онова, което много хора мислят или
чувстват, Великият пост е време на радост. Това е време, в което се връщаме
отново към живота. Време на отърсване от всичко зло и мъртво в нас, което ни
дава възможност да продължим да живеем, да живеем с широтата, глъбината и
силата, за които сме призвани.
Ако не проумеем тази специфична радост на Великия
пост, ще го превърнем в чудовищна карикатура, време, през което в името на Бог
правим живота си ужасен. Идеята за радостта, съчетана с напрегнато усилие, с
аскетичен опит, наистина може да изглежда странна, но всъщност тя присъства в
целия ни духовен живот, в живота на Църквата и на Евангелието.
Божието Царство трябва да бъде завоювано. То не се
дава на онези, които лениво го очакват. За очакващите го по този начин то също
ще дойде: ще дойде в полунощ като Божи съд, като крадеца, който се вмъква
неочаквано, като младоженеца, който пристига, когато глупавите девици са
заспали. Не бива по този начин да очакваме Съда и Царството. Трябва да си
възвърнем онова състояние на ума, което обикновено остава дълбоко скрито, което
е станало крайно непривично за нас: радостното очакване на Господния Ден, макар
да знаем, че този Ден ще бъде и Ден на съд. Може да ни се стори странно, че в
Църквата провъзгласяваме Съда като Евангелие, т.е., като “блага вест”.
Провъзгласяваме Господния Ден не със страх, а с надежда: Ела по-скоро, Господи
Иисусе! Ако не можем да усвоим този начин на мислене, значи съществува някаква
съществена празнота в нашето християнско съзнание. Това означава че ние,
каквото и да казваме, сме си езичници, преоблечени в евангелски одежди.
Означава, че все още сме хора, за които Бог е отвън, за които Неговото идване
носи тъмнина и страх, а Неговият Съд е не изкуплеие, а осъждане. Означава, че
за нас срещата с Бог е ужасно събитие, което желаем да избегнем. Ако не
осъзнаем всичко това, Великият пост няма как да бъде радост. Постът преди
всичко означава съд и отговорност. Трябва да станем съдници на самите себе си,
за да се променим, за да станем способни да посрещнем Господния Ден,
Възкресението, с отворено сърце и с вяра, готови да се зарадваме на Неговото
идване. Всяко идване на Бога е съд за нас. Отците правят паралел между Христос
и Ной. Те казват, че присъствието на Ной било едновременно осъждане и спасение
за неговите съвременници. Осъждане, защото присъствието дори на един човек,
съхранил вярата си, на един-единствен праведник, е доказателство, че светостта
не е нещо невъзможно и че грешниците, отхвърлили и презряли Бога, са имали и
друг избор. Затова присъствието на праведника било осъждане. Но в онова време
то било и спасение, защото само благодарение на него Бог проявил милост към
човечествотво. Същото може да се каже и за идването на Господа.
Има и друга радост, свързана със съда. Съдът не е
нещо, което ни връхлита отвън. Ще дойде ден, когато ще стоим пред Бог и ще
бъдем съдени. Но, докато нашето странстване в света все още продължава, докато
все още работим върху себе си, докато пътят, водещ към Христа, е все още пред
нас, присъдата трябва да бъде произнесена от самите нас. През целия си живот
ние непрекъснато водим спор със себе си. Спомняте си притчата, в която Христос
казва: “Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към
съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а
съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница” . Някои духовни
писатели виждат в образа на противника не дявола с когото ние не можем да се
помирим, а нашата съвест, която цял живот ни преследва и не ни оставя намира.
Нашата съвест е в непрекъснат спор с нас, непрекъснато ни възразява и наше
задължение е да постигнем съгласие с нея, защото, в противен случай, ще дойде
време, когато, стигайки до Съдията, нашият противник ще се превърне в обвинител
и ние ще бъдем осъдени. Затова, докато сме все още по пътя, съдът се случва
вътре в нас; това е спор, противоборство между нашите мисли, емоции, чувства и
действия, които се изправят пред нашия съд и пред чийто съд сме изправени.
През повечето време ние ходим в тъмнина и тази
тъмнина е резултат от затъмнение на съзнанието, на сърцето, на погледа. Бог е
Този, Който може да хвърли светлина в нашата душа и в нашия живот, за да
започнем да виждаме кое в нас е добро и кое не. Има един забележителен пасаж от
съчиненията на Йоан Кронщадски, руски свещеник от ХIХ и началото на ХХ в., в
който той казва, че Бог не ни показва грозотата на душите ни, ако не е убеден,
че в нас има достатъчно вяра и достатъчно надежда, за да не рухнем при вида на
собствените си грехове. С други думи, винаги когато съзираме нашата тъмна
страна, винаги когато узнаваме нещо ужасно за самите себе си, всъщност се
виждаме по-ясно в светлината на Бог, т.е., в светлината на божествения съд.
Това означава, че неминуемо ще скръбим, когато открием собствената си грозота,
но в същото време можем и да се радваме, защото Бог ни е гласувал доверие. Той
ни е позволил да се видим такива, каквито сме, и каквито Той винаги ни е
виждал. Понякога Той крие от нас това знание, защото ние не можем да понесем
истината. Съдът се превръща в радост, защото, съзирайки греховете си, узнаваме,
че Бог е видял достатъчно вяра, достатъчно надежда и достатъчно твърдост в нас,
за да ни повери това знание; тоест, уверил се е, че сме способни да действаме.
Това е важно, ако искаме да проумеем, че радостта и Великият пост вървят ръка
за ръка. В противен случай постоянното, настойчиво усилие на Църквата – а и на
Божието слово – да ни накара да осъзнаем греховете си може да доведе до
отчаяние и мрак. Докато най-накрая затънем толкова дълбоко, че вече да не сме
способни да посрещнем Христовото възкресение с радост, защото сме осъзнали –
или си въобразяваме, че сме осъзнали –, че Възкресението няма нищо общо с нас.
Ние сме в мрак, а Бог е светлина. В момента, в който
започнем да изплуваме от тъмнината и погледнем към Бога, не виждаме нищо друго
освен осъждане, което едновременно с това е и спасение.
Из беседа, изнесена от митрополит Антоний пред
Лондонския филиал на Братството “Св. Албан и Сергий”, 17 февруари 1968 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар