сряда, 24 юли 2013 г.

Старец Силуан*

През 1938 година на Света гора умрял един монах. Това бил съвсем обикновен руски селянин, отишъл на Атон на около двайсетгодишна възраст и прекарал там близо 50 години. Този съвършено прост по душа човек заминал за Света гора, след като прочел в една брошура, че Божията Майка е обещала да се застъпи и да се моли за всеки, който служи на Господа в тамошните манастири. Тогава той оставил родното си село с думите: „Щом Божията Майка е готова да се застъпи за мен, тръгвам, а нейна работа е да ме спаси." Този забележителен човек дълго време отговарял за работилниците на манастира. Там обикновено работели млади руски селяни, които идвали за година-две, за да припечелят някой и друг лев, прибавяйки стотинка към стотинка, така че след завръщането си в най-добрия случай да могат да се задомят, да си построят малка къща и да закупят парче земя. Един ден монасите, отговарящи за другите работилници, дошли при него и му казали: „Отче Силуане, как става така, че хората в твоите работилници работят толкова добре, без изобщо да ги надзираваш, а ние непрекъснато ги наблюдаваме и въпреки това те през цялото време се опитват да се изхитрят и да не работят?" Отец Силуан отговорил: „Не зная, братя. Мога само да ви кажа какво правя аз. Сутрин никога не излизам без да съм се помолил за тези хора; пристигам със сърце, изпълнено със състрадание и любов към тях, а когато вляза в работилниците, душата ми се облива в сълзи от любов към тях. После им възлагам задачите за деня и докато те работят, аз не преставам да се моля за тях; прибирам се в килията си и започвам да се моля за всеки поотделно. Заставам пред Бога и казвам: „Господи, спомни Си Николай. Той е съвсем млад, само на 20 години, оставил е на село жена си, която е още по-млада от него, и първата им рожба. Представи си само в каква беднотия живеят, щом е трябвало да ги остави, защото не са могли да се изхранват с работата му у дома. Закриляй ги в негово отсъствие. Избави ги от всяко зло. Дай му смелост да устои през тази година, дай му радостно завръщане след раздялата - с достатъчно пари, но и с достатъчно смелост да се изправи пред трудностите." „В началото - продължил отец Силуан - се молех със сълзи на състрадание към Николай, към младата му жена и към малкото им дете, но постепенно започна да ме завладява усещането за божественото присъствие и от определен момент то стана толкова могъщо, че Николай, жена му, детето му, тяхното село и техните грижи се изгубиха от погледа ми и цялото ми съзнание се изпълни с Бога. Бях поведен от чувството за божественото присъствие все по-дълбоко и по-дълбоко, докато внезапно, в самото сърце на това присъствие срещнах Божията любов, обгърнала Николай, жена му и детето им; и започнах отново да се моля за тях, но вече с любовта на Бога; след това бях погълнат в бездънните дълбини на това усещане и там пак открих божествената любов. И така - казал той - аз прекарвам дните си в молитва за всеки от тях поотделно, един след друг, а когато денят свърши, се прибирам в работилницата, казвам им няколко думи, после се молим заедно и те отиват да си починат. А аз се връщам към монашеските си задължения."

Тук виждаме пример за това, че съзерцателната молитва, състраданието, действената молитва могат да бъдат усилие и борба, защото не се свеждат просто до думите: „Помени Господи, този, този и този". Това са часове наред, прекарани в молитва със състрадание и молитва с любов - сраснали в едно.


                              

* Свети Силуан Атонски, канонизиран на 26 ноември 1987 г. (честв. 24 IX). За живота му вж. архим. Софроний (Сахаров), „Преподобный Силуан Афонский", Минск, Лучи Софии, 2001; Archimandrite Sofrony, The Undistorted Image, The Faith Press, 1958. - Б. ред.


Превод: София Ангелова

От книгата  НАЧАЛОТО  НА   МОЛИТВАТА Митрополит АНТОНИЙ СУРОЖКИ, София  2004, Издателска къща ОМОФОР


„Кажи ми Твоето име" (Бит. 32:29)


В тази глава искам да кажа нещо за моментите, в които се оказваме разположени така, че молитвата действително става възможна и оживява. Предвид всичко, което вече казах и онова, което неизменно присъстваше като предпоставка, молитвата очевидно представлява връзка, среща, средство и път към взаимоотношения с Живия Бог. В някакъв момент тази взаимовръзка оживява. А доколкото става дума за взаимоотношения, искам да започна с нещо, което в еднаква степен засяга и молитвата, и човешките отношения.

Отношенията стават лични и живи, когато започваш да отделяш човека от тълпата. Иначе казано, когато този човек става единствен по рода си, когато престава да бъде безлична анонимна фигура. Казва се „анонимно общество", когато вместо име и фамилия, свойства и личности, ние сме определяни със събирателни термини от типа на „данъкоплатци" и др. подобни. Във взаимоотношенията между хората много често присъства елементът на анонимност - „те". Говорим в трето лице, когато чувстваме, че един човек лесно може да бъде заменен с друг, защото отношенията са построени на базата на функционален, а не на личностен принцип - дадената функция може да бъде изпълнена от някой друг; в същото време дадена личност не може да бъде заменена, от друга. При друг език, не английски, бих казал, че взаимоотношенията стават реални от момента, когато започваш да мислиш за човека в категорията „ти" вместо категорията „Вие". Това не изисква промяна в езика, това е вътрешна промяна. Вие прекрасно знаете, убеден съм, че можете да имате с някого отношения „аз и ти" или пък „аз и то".

Молитвата оживява, когато вместо да мислиш за далечния Бог, „Той", „Всемогъщият" и т. н., започваш да Го възприемаш като „Ти", когато отношенията от трето преминават в първо и второ лице. Вземете например книга Иов, където е налице конфликт. Вземете множество други примери от Свещеното Писание и от живота, от житията на светиите и от живота на грешниците, където присъства напрежение и бурно противопоставяне; то винаги е на лична основа. Няма молитва, докато взаимоотношението е предпазливо, сдържано, хладно, докато между нас и Бога има церемониалност, докато ние не можем да говорим с Него, защото преди това трябва да изпълним дълга и сложна поредица от думи и действия. Но идва момент, когато изведнъж проникваме зад всичко това и заговаряме в първо и второ лице. Казваме „аз" и очакваме, че Бог е „Ти". Не множественото учтиво „Вие", а единственото и неповторимо „Ти".

В топлите човешки отношения има и още едно нещо - търсенето на име за човека. Нямам предвид общото прозвище, лишено от съдържание, а момента, в който започнем да проумяваме по какъв начин човекът и името са свързани. Сигурно знаете колко личен - и в положителен, и в отрицателен смисъл - може да бъде прякорът. Прякорът може да те смаже, да те изтрие от списъка на живота, да разруши всичко, съществуващо между двама души; но пак той може да бъде име, което използват само двама или съвсем тесен кръг от хора, толкова тясно и дълбоко свързани един с друг, че за тях този прякор е изпълнен със смисъл, доколкото е пределно личен. В известен смисъл, колкото е по-абсурден един прякор, толкова е и по-личен, защото никой друг, освен теб, не би го измислил.

Съществуват също и фамилии. Фамилията често ни се струва отчуждена, някакво общо определение, от рода на „човечество": в края на краищата толкова много хора носят една и съща фамилия. В същото време, ако се вгледаме по-внимателно във фамилията от гледна точка на човешките взаимоотношения, можем в един момент да разберем, че тя е знак за общност. От поколение на поколение назад в историята, хора от нашата кръв, чийто живот е в нашите кости, в нашата наследственост, в нашата психика, са носили същата фамилия и тя ни свързва с много предшестващи поколения, вероятно ще ни свърже и с бъдещите, а чрез разнообразните брачни и семейни връзки ще изплете широка мрежа от хора, дълбоко обвързани един с друг. Ако вместо да мислим за фамилията, помислим за наследствеността, за генеалогията - не откриваме ли същото в двете Евангелия* по отношение на Христа? Нали именно това показва Неговото родословие: връзката от поколение в поколение на конкретни, реални хора? Така че можем да се отнасяме към фамилията с огромен интерес, защото тя съдържа цялото ни минало в една дума; и ако помислим за другите хора по същия начин, то и самите фамилии могат да оживеят. За разлика от прякора, изразяващ неповторимостта на човека и неповторимостта на нашите отношения с него, фамилията - чрез този неповторим човек - изведнъж ни свързва с цял свят от хора...

Съществува и име, което ни се дава при кръщението: с това име Бог придобива човека. Нареченото при кръщението име свързва човека с Бога, защото получавайки го, човекът умира с Христа и отново възкръсва с Него. Но освен това името ни свързва с редица хора, които са носили същото име и преди всичко - с онзи човек, който е превърнал езическото име в християнско, с първия светец, който е внесъл това име в Църквата.

Имаме си и още едно име, което не знаем. Спомнете си откъса от книга Откровение, където е казано, че в настъпващото Царство всеки ще получи бял камък и на този камък ще е написано неговото име (Откр. 2:17); това име е известно само на Бога и на онзи, който го получава. То не е прякор, фамилия, не е името, получено при кръщението - това е име или дума, съвършено тъждествени с нас, име, съвпадащо с нас, то е ние самите. Почти би могло да се каже, че това е думата, която Бог е произнесъл, когато ни е призовал към битие; то - това сме ние и ние - то. Това име определя нашата абсолютна и неповторима единственост по отношение на Бога. Никой не може да го знае, точно както никой не може да познава другиго, както Бог го познава; и в същото време от това име произтича всичко останало, което може да се узнае за нас.

Може би се чудите защо обръщам такова внимание на имената. Правя го, защото нашата молитва отчасти се отнася непосредствено към Бога и съставлява нашата лична връзка с Него, но другата част от молитвата ни е връзка с целия външен свят; молейки се един за друг, молейки се за целия свят, ние принасяме на Бога имена и нищо друго. Тези имена или са пълни със смисъл, или пък са без съдържание, в зависимост от обстоятелствата, от това дали можем или не да осъзнаем дълбочината на онова, което произнасяме. Ако изричаме имената на хората пред Бога, без осмисляне на даденото име, произнасяйки го като етикет, който няма дълбочина, то нашите отношения са доста повърхностни. Но ако произнасяме името с някаква част от онова съдържание, което доста накратко се опитах да изложа тук, тогава нашата молитва не само преподнася човека като на длан, но ни свързва дълбоко с него - не със състрадание, не с любов, но с дълбоко тъждество, общност, солидарност от съвсем различно естество.

Това е вярно и в още един смисъл. Ако не можем да намерим точно име за Бога, ние нямаме свободен, реален, радостен, открит достъп до Него. Дотогава, докато ни се налага да се обръщаме към Бога с формални наименования от рода на „Всевишни", „Господ Бог", превръщайки обръщението в анонимен, събирателен термин, ние не можем да използваме това име като лично. Но в даден момент, у духовните писатели например, се прокрадва обръщение, притежаващо качеството на прозвище, прякор; нещо, което никой друг не би могъл да произнесе; нещо на ръба на възможното и невъзможното, което може да се произнесе, само защото съществува реално взаимоотношение. Спомнете си псалома, където след по-сдържаните форми на обръщение, Давид изведнъж възкликва: „Радост моя!" В този миг целият псалом оживява. Казвайки: „О, Ти, Господи наш!", „О, Вседържителю!" и т. н., ние сякаш предлагаме на Бога факти за Него Самия; но когато се прокрадне „Радост моя!" - това е нещо съвсем различно. Когато можеш да кажеш на Бога: „О, Радост!" или „О, болка на моя живот,... Ти, Който си в сърцевината на моя живот като източник на болка, като проблем, като „препъни-камък" ..."; когато можеш да се обърнеш към Него в спонтанен изблик - това значи, че са се установили взаимоотношения на молитва.

Затова е много важно да потърсим в нашия опит такива обръщения, които да са приложими към Бога. Освен това, обръщенията могат от време на време да се сменят. В даден момент възприемаме един аспект от нашите взаимоотношения с Бога; друг път виждаме други аспекти, също както и във взаимоотношенията на човешкото приятелство или любов не избираме едно единствено обръщение - съществува разнообразие от оттенъци и нюанси. Има „Вседържител", има „Господ", има „Творец", има „Промислител", има „Премъдрост"; но има и едно много простичко име Иисус, което аз бих нарекъл „християнско" име*.

Може да ви звучи странно, че Христос има „християнско име", но аз се надявам, че ще разберете какво имам предвид. А това ми напомня за спора на една християнка от моята енория с мъжа и, който не беше християнин. През четиридесетте години на съвместния им живот той се беше опитвал да и докаже безсмислеността на християнството и веднъж, отчаяна, тя му казала: „Как можеш да говориш така, когато Сам Бог отначало е бил иудей, а след това е станал християнин?!" Да се казва, че Иисус е християнско име, може да ви се стори много тривиално, но в същото време това човешко име е първото християнско име в летописите на Църквата. Ако помним това, ако проумеем, каква близост установява това име между Христос и нас, тогава ще разберем защо поколения християни са се държали здраво за него. Сигурно не защото ап. Павел казва, че пред името Иисусово ще се преклони всяко коляно (вж. Фил. 2:10) - въпреки безспорността на тези думи, те не правят името топло и близко. Думите на ап. Павел биха могли да се отнасят и към такива обръщения като „ Вседържител", „Господ", но името Иисус е живо, реално, лично име.

Вие можете да намерите множество други имена. Аз съм абсолютно уверен, че ако някой ден от вас се изтръгне: „О, Радост!" или нещо подобно, вече ще сте установили свое собствено взаимоотношение с Бога, различно от това, което споделяте с множеството други хора. Не искам да кажа, че не бива да го споделяте. Имаме думи за Бога, които са общи за всички, но има и такива, които принадлежат само на мен или само на теб, също както в човешките взаимоотношения има фамилия, има кръщелно име, има и обръщения между близки. И е добре да си имате такова обръщение, с което да можете да назовете Вседържителя Бог, в което да е въплътена цялата дълбочина на вашето сърце, цялата топлина, на която сте способни. Това означава: „В моята неповторимост ето как аз възприемам Твоята неповторимост."

Ако в процеса на търсене къде точно се намирате по отношение на Бога, доколко сте отчуждени и отдалечени, стигнете дотам да почукате, да започнете да навлизате все по-навътре и по-навътре в себе си, насочвайки молитвата в себе си, до точката, където има врата, на която да почукате, точката, в която тя може да се отвори - ще настъпи и минутата, когато тази врата ще бъде отворена. И тогава вие трябва да имате име за Бога. Трябва да можете да кажете дума, която свидетелства, че именно вие Го търсите, а не някое взаимозаменяемо човешко същество, търсещо анонимния Бог.

В процеса на търсене ще сте преживели болка, страдание, надежда, очакване - цялата гама човешки чувства. Бог е бил желан - и Бог е бил разочарование. Той е бивал Този, за Когото копнеете - и е бил Този, Когото ненавиждате, защото ви се изплъзва; Този, Когото обичате повече от всичко на света, без Когото не можете да живеете - и Този, на Когото не можете да простите, че не откликва; и още много други неща. В този процес постепенно ще се появяват думи, с които можете да се обръщате към Бога от вашия собствен опит в търсене на Свещения Граал, думи, принадлежащи лично на вас. Може да се случи те да съвпадат с думите, които са използвали други хора; но те ще престанат да бъдат анонимни, това ще бъдат думи, които споделяте с други хора, но които са станали за вас дълбоко лични. Не използвайте думи от общия речник, думи, които не са станали ваши собствени. Когато дочуете как прозвънва веригата на вратата, когато почувствате, че вратата се отваря, заговорете със свои собствени думи, назовете Бога с име, което Той е придобил във вашия собствен живот. В този момент вашата среща ще се осъществи. Във все по-задълбочаващите се взаимоотношения, които ще последват, ще имате много време да намерите други думи, да отхвърлите думите, които са свързани по някакъв начин с неприязън и терзание. Като мъчениците, за които се говори в книгата Откровение, ще кажете: „Праведни и истинни са Твоите пътища, Царю на светиите!" (Откр. 15:3). Тези думи ще изтрият всички горчиви слова, всички жестоки обръщения и ще останат имена, които са лични, принадлежат именно на вас, и които водят със себе си реални, истински взаимоотношения; и ще бъдат истинско средство, за да имате връзка с Живия Бог.


Всичко, което казах за това как да се учим да се молим, ми се струва достатъчно практично, така че можете да опитате. Съвсем очевидно е, че има още много да се каже по тази тема и какво да се каже за други неща. Но опитайте да следвате съветите, които ви предложих, и ще видите, че това не е празно губене на време.

Търсете име, а ако не го намирате, не се чудете, че никой не ви чува - вие не викате...

* По Матей и по Лука. - Б. ред.
* Има се предвид името, давано на християните при тайнството Кръщение. - Б. ред.

Превод: Олга Иванова

От книгата  НАЧАЛОТО  НА   МОЛИТВАТА Митрополит АНТОНИЙ СУРОЖКИ, София  2004, Издателска къща ОМОФОР




Как да се справим с времето

В нашия напрегнат век проблемът как да се справяме с времето е много важен. Не смятам да ви убеждавам, че имате достатъчно време и можете да се молите, стига да поискате; искам да поговоря за това как да управляваме времето си, справяйки се с натиска и напрежението на живота. Няма да ви давам рецепти как да подреждате времето си; само казвам, че, ако се постараем да го пилеем по-малко, то ще стане повече. Ако съберем заедно парченцата разпиляно време и оформим от тях моменти на съзерцание и молитва, ще забележим, че времето за това е предостатъчно. Ако си припомним количеството празни минути в продължение на един ден, когато правим нещо, само защото се страхуваме от празнотата и се боим да останем „на четири очи" със себе си, ще забележим, че има множество кратки периоди, които биха могли да принадлежат на нас и на Бога. Искам да кажа и друго нещо, което ми се струва още по-важно, а именно - как можем да държим под контрол времето и да го спираме. Можем да се молим на Бога, само ако сме в състояние на устойчивост и вътрешен мир, вътрешна примиреност пред Божието лице; това ни освобождава от чувството за време - не обективното време, което следим, а от субективното усещане, че времето лети, че не ни остава време.

Преди всичко бих искал да насоча вашето внимание към нещо, което всички знаем и обсъждаме постоянно: няма никаква нужда да тичаме след времето, за да го настигнем. То не бяга от нас, то тече към нас! Дали с нетърпение очакваш следващата минута или изобщо не си даваш сметка за нея - тя ще дойде. Каквото и да правим, бъдещето ще стане настояще, затова не е необходимо да се опитваме да скочим от настоящето в бъдещето. Можем просто да чакаме то да настъпи. В този смисъл, можем да бъдем в пълен покой и все пак да се движим във времето, защото времето е, което се движи. Това прилича на положението, при което седим във влак или автомобил: ако не си зад волана, се отпускаш спокойно и гледаш през прозореца; можеш да си четеш нещо, да мислиш, можеш просто да си почиваш; а влакът се движи и в някакъв момент онова, което е било бъдеще - следващата спирка или твоята крайна спирка - ще стане настояще. Мисля, че е много важно да разберем това. Грешката, която често допускаме в нашия вътрешен живот, е следната: въобразяваме си, че, ако бързаме, по-бързо ще попаднем в бъдещето - горе-долу като човек, който тича от последния към първия вагон, надявайки се така да съкрати разстоянието от Лондон до Единбург. От примера се вижда колко е абсурдно това, но когато непрекъснато се стремим да живеем „с една идея" напред, не забелязваме този абсурд. А в същото време, именно този факт не ни позволява да бъдем напълно в настоящия миг, където единствено можем да се намираме, защото дори да си въобразяваме, че изпреварваме времето или самите себе си, това не е така. Единственото, което се получава, е, че бързаме, но от това не се движим по-бързо. Сигурно сте виждали неведнъж как човек с два тежки куфара гони автобус - той бърза с всички сили, тича толкова бързо, колкото му позволяват куфарите, и с цялото си същество се стреми да бъде там, където не е.

Но също така знаете какво става, когато се разхождаме в почивните дни. Вървиш с бърза крачка, весело и бодро; ако годините и здравето позволяват, може дори да потичаш малко - но няма бързане, защото е важно просто да тичаш, а не да дотичаш. По отношение на молитвата трябва да се учим на същото нещо - да се задържим в настоящия миг. Обикновено си мислим или се държим така, сякаш настоящето е въображаема, неуловима граница между миналото и бъдещето и ние се „търкаляме" от миналото в бъдещето, пресичайки постоянно тази граница, подобно на яйце по кърпа. По този начин настоящето е в непрестанно движение, то се търкаля непрекъснато, в никой момент не се намира някъде, дори няма настояще, защото то през цялото време е в бъдещето.

Не всеки е ощастливен с възможност да преживее критична ситуация, от която да се поучи, затова бих искал с няколко думи да разкажа за едно свое преживяване, което ми беше много полезно.

По време на немската окупация във Франция участвах в Съпротивителното движение и веднъж, когато слизах към метрото, ме хвана полиция. Това е едно от най-интересните ми преживявания. Оставяйки настрана романтичните подробности за това какво и как се случи, ще облека този опит в по-философски категории, свързани с времето. Случи се следното: до онзи момент аз имах минало, имах бъдеще и се движех от едното към другото, стъпвайки бодро по стълбите към метрото. Из-веднъж някой сложи ръка на рамото ми и каза: „Стой! Документите, моля." В този момент се случиха няколко неща. Първо, аз започнах да мисля много бързо, да усещам всичко много интензивно и да осъзнавам цялата ситуация с релефност и яркост, каквито никога не бях изпитвал на последните стъпала на метростанция Етуал. Второ, изведнъж осъзнах, че нямам минало: реалното ми минало беше такова, че заради него биха ме разстреляли; така че то повече не съществуваше. Лъжливото минало, което бих почнал да разказвам, също никога не беше съществувало; така че бях като гущер, хванат за опашката, който успява да се измъкне, изоставяйки нея - гущерът свършва там, където доскоро е започвала опашката му. След това (макар че в онзи миг не осмислях всичко това от гледна точка на някаква философия на времето) внезапно усетих и постепенно схванах още нещо интересно: бъдещето съществува дотолкова, доколкото може да се предвиди какво ще последва една минута преди то да се случи, или миг преди да го достигнеш. Иначе казано, когато нямаш представа какво може да се случи и приличаш на човек, който стои на тъмно в непозната стая, нищо не следва. Стоиш, а наоколо има само тъмнина, която притиска очите ти. Може би пред теб няма нищо, а може би е безграничност - все едно. Ти свършваш точно там, където започва тъмнината. Така осъзнах, че нямам и бъдеще. Именно тогава ми стана ясно, че да живея от една страна в миналото, а от друга - в бъдещето, е просто невъзможно. Гущерът остана без опашка, пред лицето ми падна мрак. Разбрах, че съм изтласкан в настоящия момент и всичко онова, което би могло да бъде, е съсредоточено в настоящия миг с необикновено наситена интензивност и жизнерадостна яркост, което в крайна сметка ми позволи да остана на свобода!

Що се отнася до времето, без да изпадам в подробности, ще кажа: има минути в живота, когато усещаш, че настоящето е тук, миналото е отминало безвъзвратно и има значение само дотолкова, доколкото се е вляло в настоящето, а бъдещето няма отношение към всичко това, защото може да настъпи, а може и да не настъпи. Така става например, ако ви се случи премеждие или сте в беда, които налагат да действате незабавно - тук няма време да се „претърколите" плавно от миналото в бъдещето. Тогава от вас се иска да бъдете изцяло в настоящето, цялата ви енергия, цялото ви същество да е събрано в думичката сега. Много интересно е да забележиш, че ти целият си в това сега. Чували сте за изключително тънка плоскост, която според геометрията няма дебелина; такава абсолютно плоска геометрична равнина без никаква дебелина, която е „настоящето", се движи по линията на времето, или по-точно - времето тече под нея и ви донася „сега" всичко, което ще ви потрябва в бъдеще. С това положение на нещата трябва да свикнем и да го усвоим по по-непринуден начин. Мисля, че трябва да се упражняваме да спираме времето, да стоим в настоящето, в онова „сега", което е моето настояще и едновременно с това е пресечната точка на вечността с времето.

Какво бихме могли да направим? Първото упражнение е следното. Можете да го правите, когато нямате абсолютно никаква работа, когато нищо не ви тегли назад или подтиква напред и когато можете да използвате пет минути, три минути, или половин час за почивка, без да правите нищо. Сядате и си казвате: „Седя, нищо не правя, няма да правя нищо през след-ващите пет минути" - след това се отпуснете и през цялото това време (като начало ще издържите не повече от две-три минути) непрестанно дръжте в съзнанието си следното: „Аз съм тук, в Божието присъствие, в своето собствено присъствие, в присъствието на обкръжаващите ме мебели, тихо и безмълвно, наникъде не се движа." Още нещо: трябва да приемете, че през тези две или пет минути, които сте определили, за да научите, че настоящето съществува, няма да ви откъсне нито телефонен звън, нито чукане на вратата, нито внезапен порив веднага да направите нещото, което сте отлагали „за после" вече десет години. Сядате и казвате: „Ето ме, тук съм'' - и сте тук. Ако свикнете да правите това в празните минути от живота, когато се научите да не „подскачате" вътрешно, да бъдете съвършено спокоен и безгрижен, устойчив и безметежен, удължете тези няколко минути с още малко време, после с още малко. Разбира се, ще дойде миг, когато ще ви потрябва защитно средство, защото можем да седим спокойно две минути, когато звъни телефонът или някой чука на вратата, но 15 минути могат да бъдат прекалено дълги и за телефона, и за човека зад вратата. Тогава си кажете, че, ако не си бяхте вкъщи, нямаше да отворите вратата и нямаше да вдигнете телефона; или ако притежавате повече решителност и сте убеден в това, което правите, можете да постъпите като моя баща. Той слагаше на вратата малка бележка, на която пишеше: „ Не си правете труда да чукате. Аз съм вкъщи, но няма да отворя." Това е доста по-ефикасно, защото хората ще го разберат веднага; а ако кажете: „Моля Ви да изчакате пет минути", тяхното търпение се изчерпва обикновено след около две минути.

След като сте се научили на такава устойчивост и безметежност, трябва да се научите да спирате времето не само когато то се точи или така или иначе стои, но и в моментите, когато се носи стремително и предявява пред вас изискванията си. Това се прави по следния начин. Заети сте с нещо полезно; чувствате, че ако не го направите, светът ще спре да се върти. Ако в някой такъв миг си кажете: „Аз спирам", ще откриете много неща. Първо, ще стане ясно, че целият Божий свят - представете си само! - не е дерайлирал и може да изчака пет минути, докато не сте зает с него. Това е важно, защото се лъжем, казвайки: „Не, трябва да го направя; това е добро дело, това е задължение, не мога да го оставя несвършено." Можете, защото в моменти на чист мързел ще оставите това нещо несвършено доста по-дълго от петте минути, които сега сте си определили. И така, първо си кажете: „Каквото и да става, аз спирам тук." Най-лесно е да го правите с будилник. Навивате го и си казвате: „Сега ще работя без да гледам часовника, докато той не звънне." Това е много важно; едно от нещата, от които трябва да се отучим, е да гледаме часовника. Ако отивате някъде и чувствате, че закъснявате, обикновено поглеждате часовника. Но докато сверявате времето, не можете да вървите толкова бързо, колкото ако гледате напред. И ако знаете, че закъснявате със седем минути, или с пет, или с три - все едно закъснявате. Така че най-добре излизайте от къщи достатъчно рано и ще стигнете навреме. А ако вече закъснявате, вървете толкова бързо и бодро, колкото можете; стигайки до вратата, погледнете часовника си, за да знаете каква степен на разкаяние трябва да бъде изписана на лицето ви, когато ви отворят вратата!... Когато звънне будилникът, вие няма да помръднете от мястото си, защото през следващите пет минути светът не съществува. Това е собствено Божие време и вие се настанявате в Неговото време спокойно, безмълвно и тихо. Ще видите колко е трудно отначало; ще ви се струва, че например трябва непременно да допишете писмото или да дочетете абзаца в книгата. В действителност много скоро ще забележите, че това чудесно може да бъде отложено за три, пет и даже десет минути, и че нищо няма да се случи. А ако нещото, което вършите, изисква специално внимание, ще се убедите колко по-добре и по-бързо може да се свърши то после, след тези три, пет или десет минути.

Ще ви дам още един пример. Когато бях начинаещ лекар, струваше ми се много несправедливо спрямо онези, които чакат в приемната, да се занимавам прекалено дълго с човека в кабинета ми. Затова в първия си приемен ден се стремях възможно по-бързо да преглеждам пациентите си. И след края на часовете за консултация забелязах, че нямам абсолютно никакъв спомен за хората, които съм приемал, защото през цялото време, докато при мен имаше пациент, аз с блуждаещ поглед гледах през него в приемната и броях главите на онези, които не бяха при мен. В резултат на това ми се налагаше да питам по два пъти едно и също и да повтарям всички прегледи, дори да ги потретвам, а когато свършвах, не можех да си спомня какво бях направил и какво не. Разбира се, не всички са като мен; може би вие сте способни да запомняте по-добре от мен, но това е само пример какво може да се случи и на някой от вас.

Тогава почувствах, че това не е честно и реших да се държа така, сякаш човекът, който е с мен, е единственият на света. В мига, в който изникваше чувството „трябва да побързам", аз се облягах назад и се впусках в празни приказки за няколко минути, именно за да не си позволя да бързам. След два дни забелязах, че вече не е необходимо да правя подобно нещо. Може просто да си напълно ангажиран с човека или работата, която е пред теб; когато я свършиш, се оказва, че си изгубил двойно по-малко време, отколкото ти е трябвало по-рано и при все това си чул и забелязал всичко.

Оттогава много пъти съм давал този съвет на хора с най-различни професии и знам, че помага. Така че, ако се упражнявате отначало да спирате времето, което не се движи, а след това и времето, което лети стремглаво, ако се спирате и му казвате „не", ще забележите, че в момента, в който вече сте преодолели вътрешното напрежение, вътрешната „суетня", безпокойство и тревожност, времето ще потече съвсем плавно. Можете ли да си представите, че в рамките на една минута минава само една минута? А това е точно така. Странно е, но е така, въпреки че, съдейки по нашето поведение, би могло да се помисли, че пет минути могат да прелетят за тридесет секунди. Не - всяка минута е със същата продължителност, както и предходната, и следващата; всеки час е равен на следващия. Нищо катастрофално не се случва. Може да попитате: „А ще успея ли, ще ми стигне ли времето за всичко?" и аз ще ви отговоря съвсем по-руски: „Ако не умреш преди това, времето ще ти стигне; а ако умреш преди да е свършено, няма да има нужда да правиш каквото и да било." Има още една поговорка в този дух, която може би е добре да запомните за в бъдеще: „Не се безпокой за смъртта. Когато тя е дошла, теб вече те няма, а докато си тук - смъртта я няма."* Принципът е един и същ. Защо да се тревожиш за нещо, което ще се реши от само себе си?

След като се научите да не се суетите и безпокоите, може да правите каквото поискате с каквото искате темпо, с избрана от вас степен на внимание и скорост и при това да не чувствате, че времето ви бяга или че ви гони по петите. Това е усещането, за което споменах по-рано - когато си на почивка и цялата отпуска е пред теб. Може да бързаш или да си бавен, без всякакво усещане за време, защото правиш само онова, което правиш и няма определена цел за достигане. Тогава ще видите, че можете да се молите във всякаква обстановка, че няма такива обстоятелства, които могат да ви попречат. Пречка за молитвата може да се появи, ако разрешите на вихъра да ви завладее, ако допуснете бурята вътре в себе си, вместо да я оставите да вилнее около вас.

Спомнете си Евангелския разказ за бурята в Галилейското езеро. Христос спи в лодката, а наоколо бушува буря. Отначало апостолите, без да губят надежда, се борят напрегнато да оцелеят. Но в някакъв момент падат духом и бурята, която е отвън, ги връхлита и вътре в тях и започва да бушува ураган. Тревогата и смъртта не просто кръжат около тях, те проникват и в душите им. Тогава апостолите се обръщат към Христа и постъпват точно така, както ние често постъпваме спрямо Бога: обръщаме взор към Него в момент на напрежение и трагедия и негодуваме, че Той е толкова спокоен. Евангелският разказ подчертава това, казвайки, че Христос „беше заспал на възглавница" (Марк. 4:38) - пределно оскърбление! Те загиват, а на Него Му е удобно... Точно същото нещо изпитваме често към Бога и ние. Как смее Той да пребивава в Своето блаженство, как смее да бъде толкова спокоен, когато аз съм в беда? И учениците постъпват така, както често правим ние. Вместо да се обърнат към Бога и да кажат: „Ти си истинският покой, Ти си Господ; кажи дума и слугата ми ще бъде изцерен; кажи една дума и всичко ще си дойде на мястото", те безцеремонно Го събуждат и казват: „Нима Ти е все едно, че загиваме?" С други думи: „Ако не можеш да направиш нещо, поне недей да спиш! Ако си неспособен на нещо по-добро, поне загини в тревога заедно с нас!" Христос откликва на това. Той става и казва: „О, маловерци!" После, отстранявайки ги, се обръща към бурята и, сякаш изливайки в нея Своя вътрешен покой, Своята хармония и мир, и казва: „Укроти се, замлъкни!" - и всичко утихва.

Ние можем да направим това и трябва да сме способни да го правим. Но то изисква системна умна тренировка, също както тренираме, за да се научим да вършим други неща. Научи се да владееш времето и каквото и да правиш, каквото и да бъде напрежението, сред буря и трагедия, или просто в онази суета, в която живеем постоянно, ще съумееш да запазиш спокойствие, да стоиш неподвижно в сегашната минута лице в лице с Господа, в мълчание или с думи. Ако използваш думи, можеш да принесеш на Бога всичко наоколо, цялата обкръжаваща те буря. Ако мълчиш - можеш да стоиш в „окото" на циклона, където цари покой, предоставяйки на бурята възможността да буйства около теб, докато ти си там, където е Бог, в единствената точка на абсолютната стабилност. Но тази точка на абсолютна стабилност не е точка, в която нищо не се случва. Това е точката, в която всички противодействащи си напрежения се събират и уравновесяват помежду си, хванати от мощната Божия десница.

Истинското безмълвие е нещо изключително интензивно, то е пределно наситено и действително живо. Спомням си епизод от живота на подвижниците в пустинята. Един от братята бил помолен да каже някакво духовно назидание заради епископа, който трябвало да ги посети. И старецът отговорил: „Не, нищо няма да кажа; ако моето мълчание нищо не му говори, то и думите ми нищо няма да му кажат.'' Трябва да научим повече за този вид мълчание и да се постараем да го придобием. Как се прави това ли? Ще се опитам да ви го опиша иносказателно, или образно като се позова на метода „наблюдение на птиците в естествена среда".

Ако искаме да наблюдаваме какво правят птиците в гората или в полето, първо трябва да събудим преди тях; трябва да бъдем в състояние на изострено живо внимание, напълно будни, преди да се събуди първата птица и дори преди птиците да знаят, че е настъпило утрото. След това трябва да отидем в полето или в гората и да се настаним там съвсем неподвижно, съвсем тихо и в същото време без напрежение, тъй че с никакво шумолене да не изплашим леко спящите създания наоколо, иначе те ще избягат или отлетят на място, където не ще можем нито да ги чуем, нито да ги видим. Наблюдението на птиците предполага, от една страна, неподвижност, тишина и покой, и заедно с това - пределна острота на вниманието, защото ако седиш в полето, доспивайки сънищата на кратката си нощ, всички птици ще се разлетят преди да усетиш, че слънцето грее в гьрба ти. Абсолютно необходимо е да се съчетаят тази бдителност и бодрост с неподвижността и отпускането; това е съзерцателната подготовка за съзерцателното безмълвие. Това е много трудно осъществимо равновесие между бдителността, която ни позволява да откликнем на всичко, което срещнем, с абсолютно отворен разум, свободен от всякакви предразсъдъци и очаквания, от една страна, и от друга - с неподвижния покой, който би позволил да отговорим на това, което сме срещнали, без да проектираме върху него отражението на нашето собствено присъствие, което би било разрушително.

Преди около 20 години, скоро след като бях станал свещеник, бях изпратен да служа преди Коледа в старчески дом. Там имаше една възрастна жена, която по-късно почина на сто и две годишна възраст. Тя дойде при мен след първата служба и каза: „Отец Антоний, бих искала да получа съвет за молитвата." Аз и предложих: „Тогава се обърнете към отец еди-кой-си!" Тя отвърна: „През всичките тези години се обръщах към хора, за които се смята, че познават молитвата, и никога не получих от тях полезен съвет. Затова си помислих, че Вие, който вероятно още нищо не знаете, може би ще налучкате верния отговор." Това беше много обнадеждаващо начало! Аз я попитах: „А какъв е Вашият проблем?" И възрастната жена отговори: „Вече четиринадесет години почти непрестанно си повтарям Иисусовата молитва, но никога не съм усетила Божието присъствие." И тогава действително съвсем спонтанно и казах онова, което мислех: „Ако през цялото време говорите Вие, то кога Бог ще може да вмъкне и някоя Своя дума?!" Тя попита: „А какво да правя?" „След закуска сутрин идете в стаята си, оправете я, сложете креслото по-удобно, така че зад гьрба му да останат всички тъмни ъгли, каквито винаги има в стаята на една възрастна жена и където се крият разни неща от чуждите очи. Запалете кандилото пред иконата и след това хвърлете поглед на стаята. Просто седнете, гледайте наоколо и се постарайте да видите къде живеете, защото съм убеден, че ако сте се молили всичките тези четиринадесет години, то много от отдавна не сте обръщали внимание на стаята си. След това вземете плетката си и в продължение на петнадесет минути плетете пред лицето на Бога, но Ви забранявам да произнасяте макар и една дума от молитва. Просто плетете и се опитайте да се порадвате на тишината на своята стая."

Тя помисли, че това не е особено благочестив съвет, но реши да опита. След известно време дойде при мен и каза: „Знаете ли - получава се!" Аз попитах: „Кое? Какво стана?" - защото ми беше любопитно да разбера как е подействал моят съвет. И тя разказа: „Направих, както ми казахте: станах, измих се, оправих стаята, закусих, върнах се, уверих се, че наоколо няма нищо такова, което ще ме подразни, а след това се настаних в креслото и си помислих: „Чудесно! Пред мен са петнадесет минути, през които мога да не правя нищо - и да не се чувствам виновна за това!... После се огледах наоколо и за първи път от толкова много години си помислих: колко уютна стая имам! Прозорец към градината, стаята е удобна, достатъчно просторна и за мен, и за вещите, натрупани през годините... И - добави тя - се чувствах толкова спокойна, защото в стаята цареше удивителен покой. Тиктакаше часовникът, но това не нарушаваше тишината, неговото тиктакане само подчертаваше покоя наоколо. След малко си спомних, че трябва да плета пред лицето на Бога и взех плетката. И все по-силно чувствах тишината. Иглите почукваха по облегалките на креслото, часовникът мирно тиктакаше, нямаше за какво да се безпокоя. Постепенно започнах да забелязвам, че тази тишина не е просто отсъствие на шум, а има съдържание. Тя не беше отсъствие на нещо, а по-скоро присъствие. Тишината имаше плътност и започна да прониква в мен. Околната тишина започна да ме изпълва и да се слива с тишината вътре в мен." И най-накрая тя каза нещо много красиво, което по-късно срещнах у френския писател Жорж Бернанос - тя каза: „Изведнъж осъзнах, че тази тишина е присъствие; и в сърцевината на тази тишина беше Този, Който е самата Тишина, самият Мир, самата Хармония."

След това тя живя още десетина години и казваше, че винаги може да намери тишината, когато самата тя е спокойна и тиха. Това не означава, че тя престана да се моли, а просто, че можеше да поддържа съзерцателното безмълвие за известно време; след това умът и започваше да се разсейва и тогава тя се обръщаше към словесната молитва, докато умът и отново не се успокои и не утихне. Тогава от думите тя отново се връщаше към предишното безмълвие. Много често това би могло да става и с нас, ако вместо настървено да „правим" нещо, просто си кажем: „Аз съм в Божието присъствие. Каква радост! Я да помълча..."

В живота на френския католически свещеник, „Арския кюре" Жан-Мари Виане, има разказ за един стар селянин, който с часове неподвижно седял в църквата, без да прави нищо. Свещеникът го попитал: „Какво правиш тук през цялото това време?" И старият селянин отговорил: „Аз гледам Него, Той гледа мен, и ни е толкова хубаво заедно!"

Това може да се постигне, само ако се научим в някаква степен да мълчим. Започваме от словесното мълчание, от тишината на чувствата, от безмълвието на мисълта и покоя на тялото. Но би било погрешно да си въобразим, че можем да започнем от най-високата точка - от безмълвието на сърцето и ума. Тръгва се от мълчанието на езика, от безмълвието на тялото - т. е. да се учим да бъдем неподвижни, да изключим напрежението, без да изпадаме в мечтателност, но по думите на един руски светец, да наподобяваме струна на цигулка, настроена така, че да издава верен звук: не пренатегната до степен, в която всеки момент може да се скъса, но не и прекалено отпусната, така че само да „бръмчи".

Започвайки с това, трябва да се научим да се вслушваме в тишината, да пребъдваме в абсолютен покой; и ще открием, че може би по-често, отколкото си мислим, словото от книга Откровение се сбъдва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам. "

В следващата глава ще разгледаме основните условия на молитвата, а именно - как да се обръщаме към Бога по име и съответно, да можем да разговаряме с Него.


* Свободно предаване на мисъл на Епикур от „Писмо до Менойкей" - Б. ред.


Превод: Олга Иванова

От книгата  НАЧАЛОТО  НА   МОЛИТВАТА Митрополит АНТОНИЙ СУРОЖКИ, София  2004, Издателска къща ОМОФОР


По пътя навътре

Споменах, че един от проблемите, пред които сме изправени и трябва да решим, е накъде да насочим молитвата си. И предложих - към самите нас. Само ако молитвата ви към Бога е достатъчно важна и изпълнена със смисъл за вас самите, тогава можете да я принесете на Господа. Но ако сте невнимателни към думите, които произнасяте, ако собственото ви сърце не откликва на тях, или ако животът ви не следва същото направление, което има молитвата ви, тя няма да стигне до Бога. Затова, както казах, първото нещо, което трябва да направим, е да изберем молитва, която да изречем от все сърце, с целия си ум, с цялата си воля; молитва, която не е задължително да бъде велико произведение на литургическото изкуство, но трябва да бъде правдива и да не е нещо по-малко от онова, което искате да изразите. Трябва да осмисляте тази молитва с цялото богатство и точност, които се съдържат в нея.

При избора на молитвените думи можем да избираме между три неща. Можем да се молим със свои думи - това е молитвата, която блика като извор от нашата душа; можем да се молим с кратка молитвена формула - такъв род молитви при цялата им краткост са много интензивни, изпълнени със съдържание и възможно най-много символика; накрая можем да ползваме т. нар. (понякога и с пренебрежение) „готови молитви", чийто диапазон се простира от най-плоските произведения на хора, опитващи се да изобретят молитви за всички житейски ситуации, до задълбочения опит на светиите, изразен в молитви, които те не са си измисляли, но които Светият Дух е изковавал в живота и сьрцата им. Бих искал да кажа по нещо за всяки от тези видове молитви.

Спонтанната молитва е възможна при две обстоятелства: или когато живо сме осъзнали Божието присъствие и този факт ражда спонтанния отклик - с преклонение, радост, с всички форми на отговор, на които сме способни, бидейки самите себе си и предстоейки пред Живия Бог; или когато изведнъж осъзнаем смъртната опасност, в която се намираме, и се обърнем към Бога - в моменти, когато внезапно от дълбините на нашето отчаяние и оставеност се изтръгва вик, породен и от чувството, че няма надежда за спасение, освен ако Бог не ни спаси.

Тези две състояния представляват два крайни полюса: когато виждаме или отчаяното си положение, своята „обезбоженост", самота, копнеж, но все пак сме неспособни да ги преодолеем, или чудото, че изведнъж сме се озовали лице в лице с Бога и можем да се молим спонтанно, а конкретните думи, които използваме, нямат значение. Можем безкрайно да повтаряме: „Радост, о, Радост!...''; да произнасяме всякакви слова, защото думите нямат значение, те са само в подкрепа на разположението надуха, изразяват нелепо, безумно, любовта или отчаянието ни. Навярно помните Евангелския откъс на Преображение, когато Петър се обърнал към Христа с думите: „ Дали да построим три сенника - един за Теб, един за Мойсей и един за Илия?'' Според думите в Евангелието, той говорел безсмислици, защото не бил на себе си (срв. Марк 9:6). Петър се изправил пред лицето на нещо толкова зашеметяващо, че просто казал първото нещо, което му дошло наум, за да изрази обхваналите го чувства.

Затова, ако си въобразяваме, че в продължение на целия си живот можем да поддържаме спонтанната молитва, това е детско заблуждение. Тя трябва да бликне от душата ни, не можем просто да отворим кранчето и тя да потече. Тя не е постоянно на наше разположение, така че да черпим от нея във всеки един момент. Тя извира от недрата на нашата душа, потресена от чудо или от страдание - но не и от средното положение, при което не сме завладяни нито от усещането за Божието присъствие, нито от ужаса на онова, което сме, и на положението, в което се намираме. И да прибягваме до спонтанната молитва в такива моменти е съвършено илюзорно начинание. Има дълги периоди, когато вие не сте нито на морското дъно, нито на гребена на вълната, и за да се молите, трябва да направите нещо - това са онези периоди, когато не можем да се молим спонтанно, но можем да се молим по убеждение. Това е много важно, защото, започвайки молитвения си живот, много хора мислят, че не са достатъчно искрени, ако не преживяват с пълна сила думите и фразите, които произнасят. Това не е вярно. Понякога човек може да бъде съвършено искрен в яснотата на ума си, в прямотата на волята си, макар думите или дори действията му да не изразяват онова, което преживява в дадения момент.

Примерът, който ми идва наум, е следният: вие имате семейство, работите изморителна работа и се прибирате вкъщи крайно уморен. Ако в такава минута майка ви, сестра ви, баща ви или някой друг ви попита: „Обичаш ли ме?", ще отговорите - „Да." Но ако човекът настоява: „Действително ли ме обичаш точно сега, в тази минута?", то ако трябва да бъдете честни, бихте казали: „Не, сега не усещам нищо друго, освен болката в гърба и умората в цялото си тяло." Но ще бъдете съвършено прави, ако отговорите: „Да, обичам те!", защото знаете, че под покривалото на умората струи живият поток на любовта. Когато Христос казва: който Ме люби, ще изпълни Моите заповеди, това не означава: „Ако Ме обичате, ще преминавате от едно вълнение към друго, от един възторг към друг, от едно богословско прозрение към друго." Той просто казва: „Ако вярвате на думите Ми, покажете се достойни за това, което сте получили". И тук покажете се достойни означава да живеем винаги мъничко над нашите възможности, да направим малко повече от онова, което бихме направили по свое желание.

Затова има нужда от молитва, която не блика като извор, а идва от искрено, дълбоко убеждение. Достатъчно е да се обърнем към огромното множество вече съществуващи молитви, които са били изстрадани от подвижниците на вярата и родени в тях от Светия Дух. Имаме псалмите, има толкова кратки и пространни молитви в литургическата съкровищница на всички Църкви, откъдето можем да черпим. Важно е да научим достатъчно много молитви, за да можем в нужния момент да си припомним точно онези, които са ни необходими. Това значи да научим наизуст достатъчно количество важни за нас откъси от псалмите или от молитвите на светиите. Всеки от нас се вълнува от определени откъси. Отбележете си онези пасажи, които ви трогват дълбоко, които са осмислени за вас, които изразяват нещо, което вече знаете от опит - за греха или за блаженството в Бога, или за борбата. Научете тези откъси наизуст, защото някой ден, когато сте толкова паднали духом, толкова дълбоко отчаяни, че не можете да извикате нищо в душата си, никакви лични думи, ще откриете, че именно тези откъси ще изплуват на повърхността, ще застанат пред вас като Божи дар, дар от Църквата, дар на святост и ще ви изпълнят със сила. В такива моменти действително са нужни молитви, които сме научили така, че те са станали част от нас самите.

В православната Църква съществуват утринни и вечерни молитви, които са по-дълги от използваните на Запад. Четенето на тези молитви отнема около половин час сутрин и половин час вечер. Хората се стараят да ги научат наизуст, така че и в други моменти да могат да черпят от тях. Не е достатъчно обаче просто да ги научим наизуст. Молитвата има смисъл, ако се живее. Ако животът ни не е молитва в действие, ако живот и молитва не са преплетени докрай, то молитвата се превръща в подобие на вежлив мадригал, който приподнасяме на Бога в онези моменти, когато намираме време за Него.

Ако в утринните молитви сте произнесли една или друга фраза, то в продължение на целия ден вие трябва да оправдавате тази фраза с живота си. Затова мисля, че освен запомнянето на възможно най-много откъси, значими за вас, трябва да приемете като правило, щом откриете някоя фраза, която ви поразява със своя смисъл - било при четенето на Евангелието, Новия или Стария Завет, било сред богослужебните текстове - да се стремите да я изпълнявате през целия ден неотклонно, колкото е възможно по-дълго. Може би си мислите, че сте в състояние да се захванете с някоя такава фраза и да я „живеете" цял ден. Всъщност това е невероятно трудно. Ако съумеете да се задържите на една фраза от дадена молитва за един час, без да се отклонявате, това вече е голям успех - но го направете! Например: „Прочетох думите Готово е сърцето ми, готово е, Боже! - и през следващия половин час ще живея така, че сърцето ми да бъде отворено за Бога и готово да изпълни волята Му." Половин час, не повече; след това си дайте почивка и се обърнете към нещо друго, защото ако се стремите да изпълнявате една фраза, радикална и трудна, то накрая ще си кажете: „Не мога повече..." и ще изоставите това занимание. Но ако кажете: „Ето, имам тези три-четири фрази, „молитвени формули" за този ден и ще се постарая да живея с първата от тях от момента, когато я произнеса сутринта, до десет часа преди обяд, след това със следващата и после със следващата" - и ще видите, че постепенно всички думи на молитвата, всички мисли и чувства, изразени от светиите в техните молитви, ще оживеят за вас, ще започнат да проникват дълбоко във волята ви и да преобразуват нея и тялото ви, защото заповедите се изпълняват само заедно с участието на тялото.

Разбира се, може да се случи да си кажете: „Тези думи не ме вълнуват силно." Ако те изразяват ваше основно, дълбоко вътрешно убеждение, но в дадения момент не чувствате нищо, обърнете се към Бога с разкаяние и Му кажете: „Това е мое основно, дълбоко християнско убеждение, а ето, виж - не чувствам нищо!" В този момент изведнъж осъзнавате, че сте започнали да се молите със свои думи. Можете да изразите пред Бога своето съжаление, мъката си, отвращението към самия себе си - и сте решени да кажете на Бога самата истина, както и това, че вашата воля е единна с Неговата воля.

Накрая, може да се молите с постоянно, доколкото това е възможно, молитвено призоваване, което служи като фон, опора през деня и през целия живот. Имам предвид специфична православна практика. Това е т. нар. Иисусова молитва - молитва, съсредоточена върху името на Иисус Христос. „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мен грешния," Тя се използва най-вече от монаси и монахини, но също и от миряни. Това е молитва на постоянството, защото тя не е разсъдъчна - в нея не преминаваме от една мисъл към друга; тази молитва ни поставя лице в лице с Бога чрез изповядване на вярата ни в Него и определя нашето собствено положение. Според множество православни подвижници и мистици, изповядването на вярата в тази молитва концентрира в себе си цялото Евангелие.

В тази молитва ние първо изповядваме Христос като Господ, изповядваме върховното Му право над нас, факта, че Той е наш Господ и наш Бог; това означава, че целият ни живот е по Негова воля и че предаваме себе си на волята Му и на нищо друго. След това, в името Иисус изповядваме реалността на Въплъщението и всичко, което то означава. По-нататък - Христос: това е Този, в Когото виждаме въплътилото се Божие Слово, съгласно Ветхия и Новия Завет; Божият Помазаник. Следва безусловно изповядване на вярата, на това Кой е Той - Синът Божий. Това е изповядване не само на вярата ни в Иисус Христос. То се разгръща по Троичен начин, защото Той е Син на Отца и никой не може да признае в галилейския Пророк въплътеното Слово Божие, освен ако Дух Свети не го научи да вижда и разбира, и да Му се предаде. Това е четворното изповядване на вярата, позволяващо ни да стоим пред Божието лице в истина и да Го изповядваме с дух. И накрая: помилуй нас; „Господи, помилуй" е превод на гръцкото ,,Kyrie eleison".

Обръщам внимание на думите, които използваме в молитвата, защото във всички съвременни езици думите са придобили по-тясно, специализирано значение. Много често в молитвата си употребяваме думи, които са безмерно богати, но не забелязваме дълбочината на това, което казваме, защото възприемаме думите на нивото на тяхното значение в ежедневния ни живот. А те биха могли да имат дълбок отклик в сърцата ни, ако само ги свържем с онова, което ни е известно на другите нива.

Бих искал да дам пример за анализ на думите в молитвата, който може да шокира учените-класици, тъй като от филологическа гледна точка е малко съмнителен. Но понеже е базиран на игра на думи, измислена преди много столетия от гръцките отци на Църквата, които са познавали своя език и не са се притеснявали от каламбурите, аз също ще се възползвам от него. Повечето от нас използват думите „Господи, помилуй!" (гръцкото „Kyrie eleison") в определени моменти, или поне знаят, че такива думи съществуват. Ние най-общо знаем какво значение влагаме в тях: това е призив към Бога за милост, състрадание, за милваща грижа. Това, в което биха ме упрекнали специалистите по древни езици (а с мен и гръцките отци) е, че някои отци извеждат думата „eleison" от същия корен, от което идват гръцките думи за маслиново дърво, маслина, елей. Нека оставим тези спорове на учените и да видим какво може да ни каже по този въпрос Свещеното Писание. Произнасяйки „Kyrie eleison" - Господи помилуй, можем да ограничим значението на тези думи до общ призив към Божието милосърдие. В този случай те няма да ни удовлетворят, защото в такова „Господи, помилуй' не можем да вложим целокупността на нашия живот; освен това, в нашето ежедневие тези думи почти нищо не означават. Но ако си спомним за маслиновото дърво, маслината, зехтина в Стария и Новия Завет, ще забележим следното: маслиновото клонче за първи път се споменава при края на Потопа, когато гълъбът донася това клонче на Ной. (И дали не е същият гълъб, който кръжеше над Христа в деня на Неговото кръщение?) Това маслиново клонче значело, че Божият гняв е преминал, че ни се дарява прощение, че пред нас се простира ново време и нов път. Това е първата ситуация.

Но невинаги можем да следваме този път, защото не е достатъчно просто да разполагаме с времето и новите възможности. Ако душата ни е болна, ако волята ни е сломена, или ако сме неспособни, било умствено, било физически, нито да различим пътищата, нито да ги следваме - тогава ни трябва изцеление. Затова нека си спомним елея, с който милосърдният самарянин намазал раните на човека, жертва на разбойниците. Изцеляващата Божия сила ни дава възможност да се възползваме от това, че Божият гняв е преминал, от дара на опрощението, който ни се предлага, и от дара на времето, пространството и вечността.
Друг образ е помазването на свещениците и царете, които били призовавани из средите на Израилския народ да застанат на прага между Божествения и човешкия свят, между единната и хармонична Божия воля и пъстрия, усложнен, а понякога напрегнат и противоречив човешки свят. За да може да стои на този праг, на човек му е необходимо нещо повече от човешки възможности; необходима му е Божествена дарба. В знак на това се извършвало помазването на свещениците и царете. А в Новия Завет ние всички сме свещеници и царе, всички сме облечени в царствено свещенство (1 Петр. 2:9) и нашето призвание, човешко и християнско, надминава онова, което човек може да постигне. Призвани сме да станем и бъдем живи членове на Тялото Христово, храмове на земята, чисти и достойни за Светия Дух, причастници на Божествената природа. Всичко това надминава нашите човешки способности, но в сьщото време трябва да бъдем и човеци в пълния смисъл, в най-дълбокия смисъл, в който християнинът разбира човечеството по образа на въплътилия се Божий Син. За това са нужни Божия благодат и помощ. Всичко това се разкрива в образа на помазването.

Ако със същата простота (нужни са само речник, Библия и малко размисъл) и също толкова непосредствено се осмислят и другите думи, които употребяваме в молитва, те ще станат забележително богати по значение за нас. Тогава ще бъдем по-внимателни към онова, което произнасяме; молитвата ни няма да се състои от празни думи или фрази, обозначаващи нещо, чийто истински смисъл е изгубен. Тогава преди да кажем: „Господи, помилуй!"' - „Господи, прояви към мен милосьрдие, състрадание; Господи, излей върху ми Своята любов и ласка!", ние би трябвало да помислим за положението, в което се намираме. Дали сме в най-голямата дълбочина на падението? Дали не стоим пред безгранични възможности и в същото време сме неспособни да предприемем каквото и да било, защото сме толкова дълбоко наранени? Или пък сме получили изцеление, но стоим пред лицето на призвание, дотолкова превишаващо нас самите, че не смеем дори да помислим за него? Но това призвание може да се осьществи, само ако Бог ни даде сили за него. Това предполага внимателно използване на думите, такъв подход към тях, че те да станат част от нашите емоции, около тях да се събира и съсредоточава цялата интензивност и дълбочина на личния ни живот. Но ако думите, които употребяваме, не придобиват реални измерения в нашия живот, те ще си останат безсмислени и няма да доведат до нищо; ще бъдат като лък без тетива, от който не може да се пусне стрела. Съвършено безсмислено е да молим Бог за нещо, на което не сме готови. Когато казваме: „Господи, избави ме от това или друго изкушение" и едновременно с това търсим всевъзможни начини да се отдадем на същото изкушение, разчитайки, че сега Бог е нащрек и насила ще ни измъкне от него, имаме малки шансове за успех. Бог дава сила, но ние сами трябва да се възползваме от нея. Когато в молитва молим Бог да ни даде сили да направим нещо в Негово име, ние не Го молим да го направи вместо нас, понеже сме прекалено безволеви да проявим готовност да действаме сами.

В житията на светиите в това отношение има достатъчно примери. В жизнеописанието на западния светец от XVI в. Филип Нери е описан точно такъв случай. Филип имал доста избухлив нрав, лесно се карал с другите, братята от манастира трябвало да понасят доста неща заради избухливостта му, а и той, разбира се, също си получавал заслуженото. Веднъж почувствал, че не може да продължава повече така. Дали това бил порив на добродетелност или просто не можел да понася повече своите събратя - това житието не ни съобщава. Факт е, че той се устремил към параклиса, паднал на колене пред статуята на Христос и Го молел да го избави от избухливостта му. След това, изпълнен с надежда, излязъл навън. Пьрвият срещнат бил един брат, който никога не бил събуждал у него никакъв гняв, но за първи път през живота си този брат се отнесъл с него докачливо и неприязнено. Филип избухнал и кипящ от гняв продължил нататък; срещнал друг брат, който винаги бил за него източник на умиротворение и радост, но и този брат му отговорил неприветливо. Филип се върнал в параклиса и отново се хвърлил в краката на Христа: „Господи, нали Те молих да ме избавиш от избухливостта!" И Господ отговорил: „Да, Филипе, ето защо ти предоставям колкото се може повече случаи да се избавиш от нея."

Мисля, че е много важно да осъзнаем, че Бог ще постъпи с нас точно така; Той няма да се възкачва на кръста заради нас отново и отново, всеки ден. Някой ден ние трябва сами да вземем кръста си и да го понесем. Всеки от нас трябва да вземе своя кръст и щом молим за нещо в молитва, следователно ние се наемаме да го направим с пълна сила, с целия си разум и вдъхновение, които сме способни да вложим в своето действие, с цялото мъжество и енергия, които имаме. Освен това ние изпълняваме делото и с цялата онази сила, която ще ни даде Бог. Ако не правим това, то молитвата ни е празна загуба на време. Това означава думите „Господи, помилуй!", или които и да било други, които произнасяме, да бъдат обърнати с лице към нас. Съзнанието ни трябва да се оформи в съответствие с думите и да ги следва точно, то трябва да бъде в хармония, да се изпълни с тях. Сърцето ни трябва да ги приема с пълна убеденост и да ги изразява с цялата сила, на която сме способни; нашата воля трябва здраво да ги хване и да ги превърне в действие. Следователно молитвата и действието трябва да станат два израза на едно и също нещо - заставането ни пред Бога лице в лице; Бог и ние, заедно с всичко около нас. Иначе си губим времето. Какъв смисъл има да разказваме на Бога за нещо нередно, а когато Той ни даде сили за борба - да седим и да чакаме, докато Той Сам свърши всичко вместо нас? Какъв е смисълът да повтаряме думи, които са станали толкова мъгляви и безсмислени, че само поддържат илюзията за връзка между нас и Бога?

Затова намерете точните, нужните думи; намерете ги и съсредоточете в тях цялото си внимание: нали това са думи на истина, такива, които Бог ще чуе, защото са правдиви. Вложете в тях цялото си сърце. Съживете тези думи като ги разберете с ума си, защото са истински, и им позволете да се забият дълбоко, в самите дълбини на вашето сърце.

Освен това думите на молитвата имат свойството да обвързват, да задължават. Не може да произнасяте словата на молитвата, без да имате предвид: „Щом казвам това, значи именно него ще правя, когато се появи възможност." А когато казвате на Бога: „Спаси ме, Господи, на всяка цена, на всяка цена!", трябва да помните, че се задължавате да вложите в това цялата си воля, защото един ден Бог ще каже: „Ето цената, която трябва да се плати." Древните писатели са казали: „Пролей кръв и ще приемеш Дух!" Това е цената. Остави всичко - ще получиш небето; остави поробеността си - ще придобиеш свобода. Както вашата воля е въвлечена вече не просто в акта на молитвата, но и във всички произтичащи от това последици, така трябва да бъде въвлечено и тялото. Защото човек е не просто душа, „облечена" за някакъв срок в тяло. Човек е тяло и душа, едно цялостно същество. Затова в молитвата трябва да присъства физическото усилие, физическото внимание, физическото положение, в което се молите. Ако храната ви натежава и не ви дава да се молите, тогава това усилие трябва да включва и пост. Ако постъпвате така, това ще означава, че чукате на вратата.

И сега, ако искаме да тръгнем навътре, въоръжени с всички тези думи, да се спускаме все по-надълбоко, така както се копаят земните недра, за да се извлече нещо на повърхността, то ние трябва да поемем риска - да се отива надълбоко е много трудно. Звучи просто: всички смятаме, че в нас има дълбочина, и колкото повече навлизаш в нея, толкова по-интересно става. Изобщо не е толкова просто. Да, до известна дълбочина това твърдение е вярно, но истината е, че това много прилича на разказите за търсенето на Свещения Граал. По пътя ще си имаме работа с всякакви страшилища и тези страшилища съвсем не са бесове, не са нашите ближни, а само ние самите. И от този факт всичко става значително по-малко приятно и доста по-трудно.

Обикновено алчността, страхът и любопитството ни карат да фокусираме живота си навън. В своята книга „Човекът - тази неизвестна величина'' („L'homme cet inconnu") френският учен Алексис Карел, работел в Америка, казва: „Ако се запитаме къде е границата на нашата личност, ще видим, че езикът на лакомника като пипалце се протяга към всичко на света, годно за ядене; очите на любопитния като пипалца са устремени към всичко наоколо; ушите на любопитния се разрастват все повече, стремейки се да уловят все повече и повече. И ако нарисуваме собствения си портрет, използвайки този похват, ще видим, че вътрешното ни съдържание е доста незначително, защото всичко е обърнато навън. Така че първото, което трябва да направим, е да отлепим своите пипалца от всичко навън и да ги приберем навътре. Невъзможно е да вървиш навътре, когато целият, изцяло се намираш отвън."

Опитайте, и междувременно ще откриете още редица други полезни неща. Например, намерете време да останете насаме със себе си; затворете вратата и се разположете спокойно в стаята си в някакъв момент, когато няма какво друго да правите. Кажете си: „Сега съм насаме със себе си" и просто постойте така. След много кратко време вероятно ще ви стане скучно. От това може да се извади много ценна поука. То ни помага да проумеем, че щом само след 10 минути се чувстваме така насаме със себе си, не е учудващо, че на другите също им става скучно с нас! Защо все пак става така? Причината е, че почти нямаме какво да предложим на самите себе си като храна за мислите, чувствата, живота си. Ако се взрем внимателно в своя живот, много бързо ще забележим, че крайно рядко живеем „отвътре-навън"; като правило, ние се отзоваваме на стимул, на външна подбуда. Иначе казано, живеем отразен живот, реагираме. Нещо се случва - и ние откликваме; някой говори - ние отговаряме. Но когато няма стимул да мислим, говорим или действаме, се оказва, че вътре в нас има много малко неща, подбуждащи ни да действаме в каквото и да е направление. Това наистина е много драматично откритие. Ние сме абсолютно празни, не действаме отвътре, но приемаме за свой собствен живот нещо, което всъщност ни се подава отвън; нещо става и ни подтиква да извършим следващото си действие. Рядко имаме възможността да живеем просто с дълбочината и богатството, които, както си мислим, съществуват в нас.

В Дикенсовите „Посмъртни записки на клуба Пикуик" има един откъс, който много добре описва моя живот, а вероятно и вашия. Пикуик тръгва за клуба. Взима файтон и по пътя задава множество въпроси на кочияша. Между другото пита: „Как така това жалко и хилаво конче може да тегли толкова тежък и голям файтон?" Кочияшът отговорил:„Работата е не в коня, а в колелата, сър." „Какво искате да кажете?", попитал Пикуик и кочияшът обяснил: „Разбирате ли, имаме забележителен чифт колела. Те са смазани толкова добре, че когато потеглим и колелата започнат да се въртят, горкият кон трябва да бяга, за да спаси собствения си живот.'' Погледнете как живеем през повечето време: ние не сме конят, който тегли файтона, а сме конят, който се спасява от него, за да не бъде смазан...

И понеже не знаем как да действаме без външна подбуда, оказва се, че не знаем какво да правим със себе си и ни става все по-скучно и по-скучно. Така че преди всичко трябва да се научим да седим сами и смело да приемем скуката, като си направим всички възможни изводи.

Скоро ни става още по-зле, защото това не е онази скука, когато си казваме: „Аз съм активен човек и съм свикнал да бъда полезен на своя ближен; винаги съм зает да върша добро и състоянието на безтегловност, при което нищо не правя за другите, е тежко изпитание за мен." Малко по малко забелязваме нещо друго. Скучно ни е, опитваме се да излезем от скуката и се обръщаме още по-навътре в себе си, за да намерим нещо, което да разсее скуката, и много скоро забелязваме, че там няма нищо. Всичко, което бихме могли да премислим, вече сме премислили десетки пъти; целият ни запас от чувства прилича на клавиатура на пиано, което сме затворили, защото не сме свикнали то да свири само; трябва ни някой друг, който да свири на клавишите. Не сме свикнали „да не правим нищо" и затова ни става тревожно, а тревогата прераства в непоносима болка. Ако сте чели за отшелниците или отците, подвизавали се в пустинята, ще видите, че е имало моменти, когато те просто се втурвали навън от килиите си с вик за помощ, с надеждата да срещнат нещо или някого - каквото и да е. Дори самият дявол би бил за предпочитане пред тази празнота на самосъзерцанието. Свети Теофан Затворник казва: „Повечето хора приличат на дървесна стружка, увита на пръстен около собствената си празнота." Ако сме достатъчно честни, трябва да си признаем, че това е доста адекватно описание на състоянието, в което практически се намираме всички ние.

След това трябва да съумеем да се преборим с тази болка и да си кажем: „Не, ще изтърпя докрай, ще стигна до точката, когато болката ще ме подтикне да направя онова, което добрата воля не можа.'' И действително, идва момент - момент на отчаяние, болка и ужас, който ни кара да се обър¬нем още по-дълбоко навътре и да извикаме: „Господи, помилуй! Господи, загивам, спаси ме!" Забелязваме, че в нас няма нищо, което би могло да ни даде живот или по-точно, което е живот; всичко, което сме наричали живот, възприемали като живот, е било отвън - вътре не е имало нищо. Гледаме тази бездна от небитие и чувстваме, че колкото по-дълбоко навлизаме в нея, толкова по-малко остава от нас самите. Това е опасен миг, това е мигът, когато трябва за малко да спрем.

В тази точка сме достигнали първия пласт на дълбочината, където в нас се заражда способността да чукаме на вратата. Защото на нивото, където просто си почивахме от нашия ближен, преди да започнем да скучаем; на нивото, където ни е просто скучно, а и обидно, че скучаем; на нивото, където не ни свърта и ни обхваща отначало тревога, а после необяснима мъка - все още нямаме причина да викаме, да крещим от отчаяние, изпълващо нашите ум, сърце, воля и тяло с чувството, че ако Бог не дойде, аз съм загубен, няма надежда, защото знам, че дори и да изплувам от тази бездна, отново ще попадна в областта на призрачния отразен живот, но не и в реалния живот.

Това е моментът, когато можем да започнем да чукаме на вратата, която все още е затворена, но зад която е надеждата - онази надежда, която Вартимей, слепецът пред портите на Иерихон, преживял от дълбочината на своето пределно отчаяние, когато оттам минавал Христос.

Знаем от Евангелието, че безнадеждно слепият Вартимей станал просяк на пътя. Той изгубил всякаква вяра и надежда за човешка помощ и бил принуден да проси за препитание, надявайки се не толкова на милостинята, означаваща милосърдна, ласкава грижа, колкото на жеста, с който хвърлят монетата, без дори да погледнат човека. И ето че веднъж, оставил всякаква надежда, напълно сляп, захвърлен в прахоляка, той чул за Човека, за новия Пророк, който творял чудеса по цялата Свещена земя. Ако би имал зрение, Вартимей вероятно би скочил и би хукнал по цялата страна да намери този Пророк; но нямало начин да стигне този странстващ чудотворец. Затова си останал, където бил, и съзнанието, че има някой, който вероятно би могъл да го изцери, сигурно е правело отчаянието му още по-трагично. Един ден той чул тълпа, минаваща по пътя, която звучала различ¬но от другите. Вероятно, както става със слепците, слухът и възприятията му се били развили по-добре от нашите, защото той попитал: „Кой е този, който минава?"; отговорили му: „Иисус от Назарет." В този момент Вартимей бил обхванат едновременно от пределно отчаяние и от безмерна надежда. Безмерна надежда, защото Христос щял да мине близо до него, и надигащо се отдолу отчаяние, защото след няколко крачки Той ще се изравни с Вартимей, а след още няколко - ще подмине и вероятно втори такъв случай няма да има. И от тази отчаяна надежда Вартимей започнал да призовава и да вика: „Иисусе, Сине Давидов! Помилвай ме!" Това бил вик на съвършено изповядване на вярата. В онзи миг, именно защото отчаянието му било толкова дълбоко, в него се родила тази дръзновена надежда и дошли изцелението, спасението, цялостта: Христос го чул.

С пълната, съвършената надежда винаги е свързана известна доза отчаяние. Точно това е моментът, когато, влезли навътре в себе си, ние можем да се молим. И думите „Господи, помилуй!" са напълно достатъчни. Тогава не са необходими изтънчени и сложни слова, каквито често срещаме в молитвениците; достатъчно е просто да извикаме от отчаяние: „Помогни!" - и ще бъдем чути.

Много често, молейки се, ние не намираме в себе си достатъчно напрежение, достатъчно убеденост, достатъчно вяра, защото и отчаянието ни не е достатъчно дълбоко. Искаме да получим Бога, присъствието Му, като добавка към многото други неща, които имаме; искаме Неговата помощ, а едновременно с това се стараем да получим помощ откъдето и да било; запазваме си Бога като резервен вариант, когато ножът опре до кокала. Обръщаме се към силните на деня и към синовете човешки и казваме: „ Боже, дай им сила да направят това за мен!", но много рядко се отвръщаме от тях, казвайки: „Никого няма да моля за помощ, по-добре Ти Сам ми помогни!" Ако нашето отчаяние извира от достатъчна дълбочина, ако това, за което молим, за което викаме, е толкова съществено, че изразява всички нужди на живота ни, тогава ще намерим думи за молитвата и ще съумеем да достигнем нейната същина - срещата с Бога.

А сега още няколко думи за пречките, чиято връзка можем да намерим в същия разказ за Вартимей. Той викал, но какво казва Евангелието за хората наоколо? Те се опитвали да го накарат да млъкне. Лесно можем да си представим онези благочестиви люде - зрящи, здрави и прави - обкръжили Христа, беседващи на сложни теми за идещото Царство Божие и за тайните на Свещеното Писание; хора, които се обръщали към Вартимей и казвали: „ Няма ли да млъкнеш най-сетне? Какво струват очите ти, когато тук става дума за Бога?". Вартимей изглеждал някак си неуместно на фона на събитието, искайки от Бога нещо, което му било отчайващо необходимо; тук се извършвала някаква церемония, а той нарушавал стройната и хармония. Трябвало веднага да бъде прогонен! Трябвало да бъде накаран да млъкне! Но Евангелието също така разказва, че въпреки тези хора, които съскали срещу него, заставяйки го да престане, той продължавал да вика за своето, за онова, което му било толкова нужно; колкото повече го карали да мълчи, толкова по-силно викал той. Ето какво се опитвам да ви обясня. Има един гръцки светец, Максим, който като юноша дошъл веднъж в храма и чул думите на апостолското послание: Непрестанно се молете... Тези думи толкова го поразили, че той си помислил, че нищо друго не е нужно, освен да се изпълни тази заповед. Той излязъл от храма, отишъл в близките планини и започнал да се моли непрестанно. Като гръцки селянин от IV век, той знаел наизуст „Отче наш" и няколко други молитви. И така, разказва ни той, четял молитвите една след друга, повтаряйки ги непрестанно, отново и отново. Почувствал се много добре. Молел се, бил с Бога, окрилен от въодушевление и всичко му се струвало съвършено - с изключение на това, че слънцето клоняло към заник и ставало все по-студено и по-тъм¬но. И с мръкването започнали да се чуват всякакви тревожни звуци: пращене на клонки под лапите на диви зверове, писъци на дребни животни, разкъсвани от хищниците, святкането на очите им и т. н. Максим почувствал, че е съвсем сам - малка беззащитна твар в свят на опасности, смърт и убийства и че няма помощ за него, ако Бог не му помогне. Той вече не четял Господнята молитва и Символа на вярата; постъпил точно като Вартимей - започнал да вика: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!" И така викал цялата нощ, защото зверовете и свете¬щите им очи не му давали да заспи. После дошло утрото и той си помислил: „Сега зверовете са заспали, мога да се моля", но почувствал, че огладнял. Решил да си набере горски плодове и тръгнал към храсталаците, но се сетил, че всичките онези святкащи очи и лапи с остри нокти сигурно се крият някъде из тия храсталаци. Тогава започнал да си проправя път много внимателно и на всяка крачка повтарял: „Господи, Иисусе Христе, спаси ме, помогни ми, спаси! Боже, помогни, защити ме!" - и на всеки откъснат плод се падали по няколко молитви.

Минало време и след много години Максим срещнал един много стар и опитен подвижник, който го запитал как се е научил на непрестанна молитва. Максим казал: „Мисля, че дяволът ме научи да се моля непрестанно." Неговият събеседник отговорил: „Струва ми се, че разбирам какво имаш предвид, но бих искал да се уверя, че правилно те разбирам." Тогава Максим му разказал как постепенно свикнал с това шумолене и денонощната опасност; тогава го нападнали изкушенията на плътта, изкушенията на ума, на чувствата, а по-късно - и още по-яростни нападения на врага. И оттогава нямало миг ни денем, ни нощем, когато той да не се обръщал към Бога с вик: „Помилуй, помилуй, помогни! Помощ, помощ!" Един ден, след четиринадесет такива години, Господ му се явил; и покой, мир, тишина, безмълвие слезли върху него. Не останал никакъв страх - нито от тъмнината, нито от храсталаците, нито от бесовете - Господ надделял над всичко. „По онова време - казва Максим, - аз бях научил, че ако Сам Господ не дойде, аз съм абсолютно и безнадеждно безпомощен; тъй че дори в състоянието на безмълвие, мир и радост аз продължавах да се моля: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!", знаейки, че само Божието милосърдие може да даде сърдечен мир, мир на ума, телесен покой и права воля."

Така Максим се научил да се моли - не независимо от тревогата, а благодарение на нея, защото тревогата му била реална, зад нея се криела реална опасност. Ако ние осъзнавахме, че се намираме в далеч по-голяма опасност, че дяволът се навърта наоколо, стараейки се да ни улови и погуби; че всяка човешка среща е съд, криза, ситуация, в която всички ние сме призвани да приемем Христа в човека насреща или да бъдем сами за него Христов вестител; ако разбирахме, че всичко в живота ни е наситено с такова значение - тогава бихме съумели да викаме и се молим непрестанно; и тревогата, смутът биха били не пречка, а именно онова обстоятелство, което ни учи да се молим, когато все още сме прекалено неопитни, за да се молим от дълбочина, без подтик и без стимул за молитвата.

Как да се научим на молитва в условията на живота, който живеем, ако не знаем нищо за молитвата, никога през живота си не сме се молили или пък сме се молили малко? Опитвал съм това в различни ситуации: в годините, когато се занимавах с медицинска практика, пет години във военни условия, след това като свещеник и т. н. - и се получава! Получава се, ако си достатъчно непретенциозен, за да постъпваш по следния начин.

Като се събудиш сутрин, първо благодари за това на Бога, даже ако денят, който ти предстои, не те радва особено: Тоя ден е Господ сътворил: да се зарадваме и развеселим в него! (Пс. 117:24). Когато това е направено, дай си време да осъзнаеш истинността на произнесеното и да я приемеш за себе си; може би с дълбоко убеждение, ако не с нещо, което бихме нарекли ликуване. След това стани, измий се, приведи се в ред, свърши онова, което обикновено правиш, и тогава се върни при Бога. Ела при Него убеден в две неща: първо, че ти принадлежиш на Бога; и второ, че този ден също принадлежи на Бога, че е съвършено нов и абсолютно непокътнат. Никога преди не го е имало. Той се простира пред теб като снежна равнина. По-нататък? Молиш Бог да благослови този ден. Той Сам да благослови и нареди всичко в него. И след това се отнеси към казаното сериозно, защото много често казваме: „Господи, благослови!" - и, получили благословение, постъпваме като блудния син: събираме имането си и се отправяме надалеч за да го разпилеем.

И така, върху този ден е Божието благословение, той принадлежи на Бога; а сега нека навлезем в него. Влизаш в започващия ден като личен Божий посланик; когото и да срещнеш - срещаш го така, както би го посрещнал Бог. Ти си поставен в този ден, за да бъдеш присъствието на Господа Бога, присъствието на Христа, присъствието на Светия Дух, присъствието на Евангелието - ето това е твоята задача в този ден. Бог никога не е казвал, че когато се озовеш в някаква ситуация в Негово име, ще разпъват отново Него, а ти ще възкръснеш. Трябва да си готов да преодолееш всевъзможни препятствия в името на Бога и да вървиш, както вървя Синът Божий: в унижение и смирение, в истина и готовност, да понесеш гонения и т. н.

Изпълнявайки Божиите заповеди, обикновено очакваме, че тутакси ще видим удивителни резултати - за такива случаи понякога четем в житията на светиите. Например: някой ти е ударил плесница по бузата, ти подлагаш и другата, но изобщо не очакваш нов удар, а по-скоро другият да възкликне: „О, какво смирение!", за да получиш своята награда, а другият да придобие спасение за душата си. Но не става така. Трябва да платиш цената и много често получаваш жесток удар. Важно е да бъдеш готов за това. Що се отнася до деня: ако си осъзнал и приел, че Господ е благословил този ден, че го е осенил с ръката Си, тогава всеки човек, когото ще срещнеш, за тебе е дар от Бога; всяко обстоятелство, което изниква, е дар от Бога за теб, независимо дали е горчиво или сладко, дали ти харесва или не. Това е собствен Божий дар за тебе, горчив или сладък, и ако ти го приемаш именно така, ще можеш да посрещнеш всяка ситуация. Но тогава трябва да приемаш с готовност, че може да се случи всичко - приятно или неприятно. Ако в Божието име преминеш целия ден, който си приел чист и нов от Неговите ръце, благословен за теб от Бога да го изживееш, то така наистина може да превърнеш молитвата и живота си в две страни на един медал. Тогава действаш и се молиш едновременно, защото всички обстоятелства, следващи едно подир друго, изискват Божието благословение.

Преди няколко години говорих на тази тема на едно младежко събрание в Тезе и оттогава поддържам кореспонденция с около тридесетина младежи и девойки оттам. Една от девойките веднъж ми писа: „Опитах да се възползвам от съвета Ви; пробвах с цялата си енергия; нямаше минута, в която да не се моля и да не действам едновременно, молех се и действах; а сега не мога дори да понасям самата дума „Бог", не мога да издържа на такава молитва." А аз й отговорих: „Имаш проблеми с храносмилането, прекалила си с храната. В молитвата трябва да се придържаме към здравия смисъл, така както и в живота се ръководим от трезвия разум. Ако никога преди не си се молила, не е възможно веднага да почнеш с осемнадесет часа непрекъсната молитва и диалог с Бога, едновременно изпълнявайки задълженията си. Но можеш да отделиш един или два момента и да вложиш в тях цялата си енергия. Просто обърни взора си към Бога, усмихни се и започвай. В други моменти можеш да кажеш на Бога: имам нужда да си почина, нямам сили да бъда с Теб през цялото време. Което е самата истина! Ти все още не можеш да понесеш непрекъснатото пребиваване с Бога; така и Му кажи. Бог прекрасно знае това, независимо как би постъпила ти. Отдръпни се за малко, кажи: сега ще си почина; за известно време съм съгласна да не бъда такава светица.

Така можем просто да си отпочинем и да погледаме неща, които също са Божии - дърветата, къщите - и след известно време отново да се върнем при Бога. Ако се опитаме да се молим без да спираме, много скоро ще претърпим поражение, но ако подберем подходящите моменти разумно, ще успеем.

Ако направим това, ще бъдем в състояние да се молим. Може и да експериментираме, но не трябва да забравяме да бъдем трезви, защото има грях, който светите отци наричат „духовна алчност'', който се състои в това да искаме все повече и повече от Бога, докато в момента имаме нужда от известна „диета" - получил си малко, но е достатъчно за теб.



 Превод: Олга Иванова

От книгата  НАЧАЛОТО  НА   МОЛИТВАТА Митрополит АНТОНИЙ СУРОЖКИ, София  2004, Издателска къща ОМОФОР