Възприемането
на евангелското слово чрез подвиг. Разслабленост и грях. Призоваването на митаря Левий. Постът. Законът и новозаветната
благодат. Формалната праведност. Седмият ден – история на човечеството
Да преминем сега към втората глава на Евангелието от
Марк.
След
няколко дни Той пак влезе в Капернаум; и се разчу, че е в една къща. Тозчас се
събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им
проповядваше словото. И дойдоха при Него с един разслаблен, когото носеха
четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха
и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който
лежеше разслабленият. Като видя вярата им, Иисус каза на разслабления: чедо,
прощават ти се греховете. Там седяха някои от книжниците и размишляваха в
сърцата си: какво тъй богохулства Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един
Бог? Иисус, вднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си, рече им:
що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на разслабления:
прощават ти се греховете, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи? Но да
знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на
разслабления): тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си. Той
веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха
и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали
(Марк 2: 1-12).
Искам да обърна вашето внимание върхи няколко
особености от този разказ. На първо място следва да забележим, колко често
Христос ходил в Капернаум и проповядвал там; Той дори се заселил там за известно
време. И при все това жителите на този град, макар и да идвали на тълпи да
слушат Христа и да се удивляват от Неговите речи и чудеса, си оставали все така
безчувствени. Вината не била в проповедите, а в тях самите, в техните сърца,
които били хладни и невъзприемчиви. Когато слушаме Божието благовестие, ни се
пада отговорност за нашето отношение към него. Длъжни сме да запомним това, тъй
като често очакваме, че като слушаме евангелското слово или проповедта, или
беседваме с някого, който е духоносен – живото слово на този човек е длъжно да ни
превърне от мъртви в живи. Това не е така. Словото Божие (вие навярно сте
забелязали в току-що прочетения откъс израза: и Той им проповядваше словото) не е магическо действие, словото
Божие – това е разкриване пред човека на пределната красота и истина; на
истината, на красотата, на която трябва да умеем да се отзоваваме. И не само да
се отзовем от сърце, да се възхитим, понеже се възхищаваме често и лесно – но
то трябва да достигне до нашето сърце, да го възпламени, да достигне да нашия
ум и да го направи светъл, като светлина, да накара нашата воля да живее и
действа в съответствие с това, което сме преживели и познали. Това е огромна
трудност за нас, понеже красотата, истината, доброто изискват от нас подвиг – а
на нас така често не ни се нрави подвига,
жал ни е да оставим предишния си живот, иска ни се да продължим да
живеем както преди, но заедно с това и “всичко да бъде наред”.
Помня човек, който идваше при мен доста дълго време
и винаги говореше: “Искам да позная Бога, открийте ми Бога!” Аз му отвърнах
веднъж: готови ли сте да се откажете от този живот, който живеете и да
започнете нов живот или вие мечтаете за Бога само като допълнително наслаждение
в живота, за това той (животът ви) да
стане още по-добър?” Той, човек честен, ме погледна и каза: “Да, бих искал Бог
да влезе в моя живот, като не нарушава този порядък, който съм установил; Той
да добави ново измерение, от което ще ми стане още по-щастливо и хубаво да
живея”. Това е много важно, защото
словото Божие е двуостър меч (вж.Евр. 4:12), както говори апостолът. Ако
приемаме словото, то ще раздели светлината от тъмнината в нас и ние сме длъжни
да направим избор. А кой от нас е достатъчно смел и достатъчно устойчив, за да
го извърши?..
И това напомня за думите на преподобния Серафим
Саровски, който казвал, че между загиващия грешник и спасяващия се праведник
има само една разлика: решимостта. Грешникът често с емоциите си възприема и
красотата, и доброто, и истината, но той се възпламенява за един миг и угасва,
понеже това, което е дошло до него се е докоснало само до емоциите му. Той е
разбрал за какво става въпрос, но това не е накарало волята му да застане
против себе си, да се реши да се бори и да победи заради истината, заради красотата,
заради собственото си достойнство и в крайна сметка заради Бога – да победи
всичко онова, което не е достойно нито за Бога, нито за него самия, нито за
човечеството, нито за отношението на тези, които го обкръжават с любов.
По-нататък Евангелието казва: дойдоха при Него с
един разслаблен. Какво е разслаблеността, от какво се получава? Разбира се, ние
всички знаем, че човек става разслаблен от глада, от нервно разстройство. Но
има форма на разслабленост, която произхожда от вътрешно душевно разстройство.
Говоря не за емоциите, а за психологическото или дори психиатричното
разстройство. И ето на какво искам да спра вашето внимание. Вероятно
състоянието на този човек е било свързано не с някаква болест, а с това, че
нещо в него е било нередно; защото Христос не му казва: “Аз мога да те изцеля,
вярваш ли в това?”, и в отговор на неговото: ”Да , Господи, вярвам!”- го
изцелява. В 5-и стих се казва: Иисус каза
на разслабления: чедо, прощават ти се греховете… Сякаш нищо от това нямало
отношение с болестта. – Напротив, това имало отношение, понеже Христос, като
погледнал този човек, видял неговата дълбочина, видял, че причината за неговата
разслабленост е духовна.
Разбира се обкръжаващите хора обърнали внимание на
това. Едни се ослушвали в изумление: по какъв начин Иисус Христос, Който за тях
бил човек, проповедник, наставник, но Който те още не били познали като Бога,
станал човек, може да прощава грехове? Някои се възмутили. Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: какво тъй
богохулства Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Иисус, Който
само прозрял дълбочината на болния човек, чрез Своя дух, като всевиждащ Бог,
всезнаещ, познал и техните помисли и като се обърнал към тях, при все, че те не
изразили на глас онова, което си мислели, им казва: : що размишлявате това в сърцата си? (Защо се раждат такива мисли от
вашата дълбочина?) Кое е по-лесно да кажа
на разслабления: прощават ти се греховете, или да кажа: стани, вземи си одъра и
ходи? Той им поставил директен въпрос: Кой е Този Човек, Който може – или
претендира, че може – с една дума да направи болния изцелен? Ако те са били
прави, когато казали, че само Бог може да извърши прощение на греховете, то
няма ли да бъде чудото доказателство, като начало на доказателствата за това,
че Той действително е Сина Божий, дошъл да спаси света? И Евангелието
продължава: Но да знаете, че Син Човеческий има власт на
земята да прощава грехове (казва на разслабления): тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си. И с това
Той поставил слушателите пред неразрешим за тях въпрос: ако Той може да извърши
такова нечувано чудо, не се ли явява Той Онзи, Който има власт, по Своите
собствени думи, и на земята да прощава грехове? Защото в дадения случай
човекът, получил прошка на греховете, се оказал свободен от болестта, – не
обратното; той не станал добродетелен, понеже бил изцелен, – той бил изцелен,
тъй като Господ, прозрял целия му живот, цялото му същество и като видял, че
той е съзрял за покаяние, му отпуска греховете и бившият болен започва нов живот
и в тялото, и в душата си.
Над това си струва да се замислим, защото всички ние
се намираме в състояние на болест. Кой от нас може да каже, че при него,
тялото, умът, всички душевни сили са в такъв ред, че той се намира в пълна
хармония със себе си, с Бога, с ближните си, с природата? А дали тази притча не
се отнася и до нас; трябва да се
загледаме дълбоко в себе си, да си поставим въпроса: какво духовно, душевно в
мен е разстроено? Защо моята телесност страда от това? От какво всички около
мен страдат вследствие на това, че в моите дълбини има яд, има разстройство?
По нататък четем в Евангелието:
И
излезе Иисус пак край морето; и всичкият народ дохождаше при Него, и Той ги
поучаваше. Като вървеше, видя Левия Алфеев, който седеше на митницата, и му казва:
върви след Мене, Той стана и тръгна след Него. И когато Иисус седеше на трапеза
в къщата му, заедно с Него седяха и учениците Му и много митари и грешници;
защото те бяха много и вървяха подире Му. Книжниците и фарисеите, като видяха,
че Той яде с митари и грешници, думаха на учениците Му: как тъй яде и пие Той с
митари и грешници? Като чу това, Иисус им казва: здравите нямат нужда от лекар,
а болните. Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние
(2:13-17) .
Много интересен откъс, понеже Левий Алфеев и апостол
Матей, написал първото Евангелие, са едно и също лице. Митарите били събирачи
на римските данъци или мита, които те събирали като откуп и били ненавиждани и
презирани от всички заради нечестността, изнудванията и служението на чуждите
завоеватели. Христос никога не се гнуси от предишния живот на човека. Митарят
става апостол и евнгелист. Но по какъв начин това може да се случи? Нима просто
заради това, че Христос се приближил едвам и се обърнал към него с думите: “Върви след мене”, Матей е могъл да
стане и да Го последва? Разбира се – не. Тук , както и във всички случаи на
чудесата Христови, става дума за това, че човекът не веднъж слушал Христовото
слово, не веднъж Го видял в действие, не веднъж е съзерцавал Неговия лик; и
постепенно от тези срещи – редки, случайни, мимолетни - в него израстнало чувство на изумление,
почитание към Христа, и като следствие, това чувство го заставило да погледне и
в самия себе си, и в своя живот, в своите постъпки, в своето положение в
обществото. Какво може той да забележи? Той може да забележи, както сам казах,
че е заобиколен от презрение, ненавист, че е станал чужд на своите, защото се е
присъединил към врага. А вместо това, Господ Иисус Христос не гледа на него с
презрение, не се отнася така, както се отнасят другите или той самият се отнася
с тях. Това го накарало да се замисли, вероятно, и постепенно той съзрял за
това, да стане ученик на Христа; тъмнината се разсеяла в него. И когато Христос
заобиколен от хората, които се считали за праведни, добродетелни, чисти, верни,
се доближил едвам до Левий, спрял се и казал: Върви след Мене, т.е. го включил в кръга на Своите ученици,
най-приближените Свои приятели, и въпреки начина, по който околните гледали на
него, митаря, Левий не могъл да постъпи иначе, освен да стане и да върви след
Христос, защото той бил сякаш изцелен, той бил призван, той познал в себе си
човека и от благодарност, от изумление е могъл да последва Христа. Той повикал
Христа при себе си и Христос ( отново като нарушава – как да кажа? – всички
“правила на приличието”) дошъл при него в дома му, – в дома, където ни един
порядъчен човек не би отишъл. И Го заобиколили много митари, т.е. такива като
Матей, предатели на своя народ, сякаш купени от римляните, грешници от всички
родове и видове; те били много и Христос не се отчуждил от тях. Евангелието
говори: вървяха подире Му,- зад
Единствения, Който не ги прогонил от Себе Си и не казвал: махнете се от Мен,
вие, нечисти, порочни… Книжниците и фарисеите, които се считали за праведни, се
възмутили от това: как може Той да яде с митари и грешници!.. В наше време, да
и сега, в някои езически страни, не ядат с отблъснати хора, не делят с тях
храната, не сядат с тях на маса. И Христос чул тяхната мълва и се обърнал към
тях, които се считали и за здрави, и за чисти, и за праведници, и им казал: здравите нямат нужда от лекар, а болните. Не
съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние… Когато Той казва
“не праведници”, разбира се, Той говори за само-праведниците, т.е. за тези,
които сами себе си считали за праведници, не за тези, които пред Божието лице
действително били праведни и не се нуждаели от покаяние, понеже те вече се били
покаяли, понеже вече са станали нови хора.
Ето защо след Христос вървяли и грешници от всички
видове, и митари, и дори фарисеи, които умеели да изпитват съецето си. Ние
имаме в Евангелието от Иоан разказ за това, как при Христос дошъл да поговори
фарисеят Никодим, неудовлетворен от своята старозаветна праведност. В думите на
Христос той чувал нещо ново, открило му се Царството Божие, Царството на
всепобеждаващата любов; не на слабата любов, която приема в своето общество
всички безразборно, а тази любов, която може да възпламени в човека
благодарност, ответна любов с такава сила, че човек става нова твар и започва
да живее достойно за своята човешка същност и достойно за своя Бог.
По-нататък четем в Евангелието:
Учениците
Иоанови и фарисейските постеха. Дохождат и Му казват: защо учениците Иоанови и
фарисейските постят, а Твоите ученици не постят? Иисус им рече: нима могат
сватбарите да постят, когато е с тях младоженецът? Докле е с тях младоженецът,
те не могат да постят; но ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженеца, и
тогава, през ония дни ще постят (Марк 2:18-20).
Искам да започна въпроса за поста. В Стария Завет се
предполагало, че трябвало да се пости веднъж в седмицата. Фарисеите и
книжниците, от прекалено благочестие, постили цяла поредица от дни и с това (
считали те) си заслужвали Божието благоволение. Нима не виждаме, че и мнозина
сега постят така? Хора, които живеят, може би, не толкова забележително
нравствено, у които сърцето не е така чисто, чиято нравственост е съмнителна,
изпълняват всичко, каквото им повелява Църквата. И те постят, като забравят, че
телесният пост не прибавя нищо към човешката духовност, ако намерението не
изхожда именно от духовността. Апостол Павел казва: Храната не ни приближава към Бога (1 Кор.8:8); и още: Който яде, да не презира оногова, който не
яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел.
Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И
ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи (вж. Рим. 14:3-4).
Става дума не за това, да се пости само физически
(натъртвам на думата “само”, защото не искам да кажа, че църковно установените
пости нямат смисъл), но към поста е нужно да се добави друго измерение:
духовно. Ние сме длъжни да постим, не като мъчим нашето тяло, а като оживляваме
нашата душа. Дори в древността, в пророчеството на Исаия има едно място, където
пророкът описва, какъв пост е угоден на Бога. Ще цитирам това място, въпреки че
е продължително:
Ето,
в деня, когато постите, вие изпълнявате своята воля и от другите изисквате
тежки трудове. Ето, вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка
другите; вие не постите в това време тъй, че гласът ви да бъде чут във
висините. Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, – денят, в който човек
изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постил
вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден? Ето поста,
който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и
угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните,
и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, – облечи го, и от
еднокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето
изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе, и слава
Господня ще те придружава. Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш –
и Той ще каже: ето Ме! Кога отстраниш изсред себе се ярема, престанеш да дигаш
пръст и да говориш оскърбително, и отдадеш на гладния душата си и нахраниш
душата на страдалеца, – тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът
ти ще бъде като пладне; и Господ ще ти бъде винаги водач, и във време на суша
ще насища душата ти и ще угои костите ти, и то ще бъдеш като напоена с вода
градина и като извор, чиито води никога не пресекват. Тогава твоите потомци ще
застроят вековни пустини: те ще възстановиш основите на много поколения, и ще
те наричат възстановител на развалини, възобновител на пътища за населението
( Ис. 58:3-12).
Ето за какъв пост говори Господ чрез Своя пророк,
ето за какво говори Църквата, когато призовава да се пости, а не за формалния
пост, който държали фарисеите и който ние така често фарисейски сами държим.
Ето го следващия откъс из Евангелието от Марк:
Никой
не кърпи вехта дреха с кръпка от небелен плат; инак, новопришитото ще отдере от
вехтото, и съдраното ще стане по-грозно. Никой не налива ново вино в стари
мехове; инак, новото вино ще спука меховете, и виното ще изтече, и меховете ще
се изхабят, но ново вино трябва да се налива в нови мехове(Марк
2:21-22).
За какво става въпрос? Става въпрос за това, че
Христос донесе на еврейския народ (и чрез еврейския народ- на целия
свят)съвършено ново учение: не теоретическо учение, не някакви философски
възгледи, а нов живот , живот, който не може да се вмести в някакви формални
категории. Разликата между това учение и учението на Ветхия завет може да се
определи така. Във Ветхия завет всичко се основава на закона; в Новия завет
диша свободно Духът Божий, Който се явява Дух на благодатта, такъв дар Божий,
който ни прави свободни, т.е. самите себе си- и заедно с това деца Божии. Ако
сравним действието на старозаветния закон с действието на Христовите заповеди,
които често се разбират като думи на Бога, като самия закон, само че пренесен в
Новия завет, изходящ от устата на Христа вместо от устата на Моисей, то ще
видим каква е тази дълбока разлика. Този, който изпълнява закона на Ветхия
завет може да счита себе си за праведен пред Бога. Той с нищо не е нарушил Неговата
воля, в това отношение той не се кае,
той е чист пред Бога, той може да стои с открито лице пред Него и Господ може
да го приеме само като верен приятел и слуга.
В Новия завет, в Евангелието има едно място, където
Христос говори, че ние сме длъжни да изпълняваме всички Негови заповеди и
прибавя: но когато всичко изпълните,
считайте себе си за недостойни слуги (Лк 17:10). Какво значи това ? Значи
ли това , че каквото и да правим, не сме годни за нищо? Разбира се, че не. Но
това означава, че когато изпълняваме
всички Христови заповеди, ние не можем да си кажем: “А сега ние (извинете ме за
израза) с Бога сме “квит”; от нас нищо друго не се иска”. Разликата между
старозаветната заповед и Христовата заповед е именно в това , че заповедите от
Ветхия завет , както вече казах, могат да направят човека праведен пред Бога,
т.е. идеално законопослушен; а Христовите заповеди не се явяват закони за външно поведение. В
посочената форма, как човекът е длъжен да живее , те ни описват човека ,
какъвто трябва да бъде, за да се и покаже външно такъв. Освен това казва:
докато заповедта не стане наша втора природа, по-точно- докато втората наша
грешна природа не се изтласка от нашата
истинска природа, докато не станем като икона Божия, образ Божий на
земята, изпълнението на тези заповеди не
ни прави праведни. Тези заповеди ни говорят за това, какви сме длъжни да бъдем
отвътре и как като бъдем такива в нашата дълбочина, сме длъжни да постъпваме.
Тази разлика е много важна. И затова мястото, което прочетох, ни говори за това,
че не можем да вземем новозаветните
заповеди, не можем да приемем живота, който ни го предлага Христос и просто да
изпълняваме това, което ни е казал по робски начин или разчитайки на награда.
Ние трябва да се преустроим съвършенно; ние трябва не да искаме праведност пред
Бога, т.е. не да искаме безопасност пред Неговия съд, а трябва постепенно да
придобиваме , използвайки думите на апостол Павел, ум Христов (1 Кор 2:16); можем да добавим: сърце Христово, дух
Христов,- за да стане животът ни по Христовите заповеди естествено наше
състояние.
И ето Христос
ни казва: не пренасяйте категориите от Стария завет в Новия, не си мислете, че
можете просто да изпълнявате заповедите на Новия завет; че да живеете с Новия завет, новата пълнота на живота, която
Аз ви предлагам, е също така просто, както сте живяли със старозаветната
праведност. Новото вино, което е още бушуващо, още кипящо от живот, трябва да
се влива в здрави нови мехове, защото ако това вино се влива в стари мехове, то
младото вино ще ги спука. И така и се случва. Всеки път, когато хората се
обръщат към Христа и мислят, че с
изпълнението на заповедите Му-сякаш са прости приказки те стават праведни пред
Него, те престават да бъдат християни. Те си остават хора от Стария завет,
които още не са разбрали, че законът Христов е закон на свободата: не на
произвола, а на онази царствена, дивна свобода, която ни се дава чрез
синовството, когато ставаме подобни на Христа и когато всичко, към което Той ни
призовава се прави от нас от естествен порив на душата, когато всичко, което
творим се явява плод именно на този нов живот, който се е родил в нас.
Ето ги и последните шест стиха на втората глава из
Евангелието от Марк:
И
случи Му се да минава в събота през посевите, и учениците Му, като вървяха по
пътя, късаха класове. А фарисеите Му рекоха: виж, защо вършат в събота това,
което не е позволено? Той им рече: нима никога не сте чели, що стори Давид,
когато имаше нужда и огладня сам и ония, които бяха с него? Как влезе в Божия
дом при първосвещеник Авиатара и изяде хлябовете на предложението, що не биваше
да яде никой, освен свещениците, па даде и на ония, които бяха с него? И думаше
им: съботата е направена за човека, а не човек за съботата: тъй че Син
Човеческий е господар и на съботата ( Марк 2: 23-28 ).
За какво става дума? Да се късат класове с ръце било
позволено по Закона Моисеев, но фарисеите видяли в това нарушение на съботата,
като оприличавали със своите тълкувания
скъсването и стриването с ръце на жънене и вършеене. Тук те още веднъж (
и по продължение на цялото Евангелие ще видим това) се стараят или да приложат
закона абсолютно формално, така че той да бъде затвор за хората, а не път или
свобода, или този закон Моисеев, който бил даден за това, човек да израсне от
своето естествено състояние в състояние на богопочитател, на Божия слуга, те се
стараят да извратят така, че да може да се употреби за осъждане, – в дадения
случай, на Христа, но често, както знаем от историята, за осъждане и на другите
хора. Ето какво отговаря Христос: нима
никога не сте чели, що стори Давид, когато имаше нужда и огладня сам и ония,
които бяха с него?.. Колко ласки, състрадание и заедно с това и колко
ирония има в Неговите думи: нима никога
не сте чели?.. Фарисеите считали, че те са се срастнали със Стария Завет,
че няма такава черта на Моисеевия закон, която да не знаят, а Христос им казва:
“Нима не сте чели вие, които така се гордеете със своята начетеност, със своята
ученост?..”
Не напомня ли това отчасти за нашето отношение към
Свещеното Писание, към църковните разпоредби? Как ние се зачитаме във всички
правила, как ние (не винаги, но се случва) претендираме, че всичко изпълняваме,
– и как превръщаме тези правила в оръдие за осъждане на нашия ближен. Ние
минаваме покрай милостта заради това, да се приложи – формално – закон, който сами не прилагаме
към себе си. Същото излиза и тук. Фарисеите прилагат закон, който сами са си
изтълкували: наистина Моисей нищо не е казал за това, върху което те се
позовават, но те прилагат неговите думи така, че да намерят начин да осъдят
Христа и Неговите ученици. А законът, Старият Завет в това отношение има цялата
дълбочина, целия простор на човечността. Това е едно от най-забележителните
неща на Стария Завет: това е книга, която е написана със съвършена искреност от
хора за хора; в тази книга няма опит да се поукраси и да се обясни това, което се случва на
недостойния човек или народа; тази книга е написана сякаш от гледна точка на
човека, който гледа с Божиите очи, с Божието разбиране. А разбирането означава
и състрадание, и заедно с това – справедлив съд: злото, всяко “иначе”, разбира
се, се осъжда, но човекът при все това не е задължително да се осъжда. Жали се
човека, и заедно с това непримиримо се осъжда неговата постъпка.
В дадения случай фарисеите постъпват още веднъж
наобратно и този подход се видя нееднократно, още веднъж и още веднъж, в
течение на нашия разбор на Евангелието. И Христос им казва: Нима не помните,
какво направи Давид? – Давид, който се счита за най-великия светия от Стария
Завет,- и прибавя: съботата е направена
за човека, а не човек за съботата… Т.е. всички правила, които са дадени в
Стария и в Новия Завет, са дадени за човека, за негова полза, за негово
спасение, а не за да го сломят, разбият и поробят.
Това е забележително място. Ние виждаме в началото
на Стария Завет, че Бог в седмия ден си починал от Своите дела (вж. Бит. 2:2).
Това е седмия ден и е събота, ден за почивка. Но какво се случило в този ден?
Бог не се отвърнал от Своето творение, Бог не отстъпил от Своето всесъзидателно
творчество; но заедно с това Той поръчал на човека продължението на Своите дела
на земята. Той всичко е приготвил, сега на човека е заповядано (или дадено,
доверено) да доведе Божието дело под Неговото ръководство до съвършенство. Това
е седмия ден – историята на човечеството, това е нашето време, в което ние
живеем и в което сме длъжни да навлезем творчески, като Божии съработници, като
строители на това Царство, в което Бог да бъде всичко у всички (вж. 1 Кор. 15-28).
В Стария Завет този седми ден се е считал за свят
ден, когато и човек е бил длъжен да си отдъхне от своите обичайни земни дела,
да посвети деня на Бога, на молитва, на четене на Свещеното Писание и
изучаването му, на подвиг в духовния живот. Но не само човекът бил длъжен да
почива: длъжна била да почива и цялата природа. Човекът не се занимавал със
земни дела, не орял; за природата този седми ден се прилагал с това, че на
всяка седма година било предписано да се даде покой на земята, да се даде
почивка на полето, следвало да се оре в други области. С това вече в Стария
Завет се завързва екологическата тема, която сега е станала толкова трагично
важна. Тук се поставя и въпроса: да се прави ли добро в този ден (което, по
мнение на фарисеите и книжниците, нарушавало съботата) или, като се въздържаме
от всяко добро дело, фактически правим зло?.. Ясно е, че тази “събота” е период
от времето, който се явява историята, – човек е длъжен да го употреби за това,
че всяко Божие дело да се доведе до съвършенство, а не да го оковават в такива
закони, които не дават на никоя твар, ни на човек, нито на останалия свят да
диша, да действа, да расте, да надрасне своето естествено състояние, от
плътското да направи духовно. Ето за какво говори Христос в този откъс.
превод
от руски: Мартин Димитров
Източник: http://zadrugata.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар