вторник, 9 април 2013 г.

Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий (I глава – 9-20 стих)

Кръщението на Иисус Христос от Йоан. Христос в пустинята: изкушение на силата, властта, чудото. Вярата на Йоан Кръстител. За борбата с изкушенията. Първите апостоли

Да продължим четенето на Евангелието от Марк:

И в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Иоана в Иордан. И когато излизаше от водата, веднага видя да се разтварят небесата, и Духът като гълъб да слиза върху Него. И глас биде от небесата: Ти си Моят Син възлюблен, в Когото е Моето благоволение. (Мк 1:9-11)

Както виждате разказът е много схематичен и кратък; аз ще го допълня с откъс от Евангелието на Матей, където е дадено по-пълно описание на това, което се е случило:

Тогава Иисус дохожда от Галилея на Иордан при Иоана, за да се кръсти от него. А Иоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене? Но Иисус му отговори и рече: остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда. Тогава Иоан Го допуска. И като се кръсти, Иисус веднага излезе от водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него. И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение (Мат. 3:13-17).

Искам да кажа нещо за кръщението на Иисуса Христа. Хората идвали при Иоан да се кръстят, да изповядат своите грехове. Те идвали при Иоан – ето, потресени от неговата проповед, от това, че има правда на земята, че има небесна правда, че има съд на земята; а във вечността- съд Божий; и че този,който не се помири със своята съвест на тази земя, ще стане безответен пред съда Божий. Иоан Предтеча говорил за покаянието именно в този смисъл: обърнете се към Бога, отвърнете се от всичко това, което ви пленява, което ви прави роби на вашите страсти, на вашите страхове, на вашата алчност, отвърнете се от всичко това, което е недостойно за вас и за което вашата съвест ви казва: не, това е прекалено низко, ти си много по-велико същество, много по-дълбоко, много по-значително, за какво ти е да се предаваш на тези страсти, на тези страхове… Но може ли да се каже нещо подобно за Христа? Ние знаем, че Христос е бил Син Божий не само в някакъв преносен смисъл, но и в най-прекия смисъл на тази дума. Той бил Бога, Който се е облякъл в човечество, въплътил се е. Всичката пълнота на Божеството, както говори апостолът,обитава в Него телесно(вж. Кол.2:9); и можете ли да си представите, че човешко същество, пронизано от Божеството, както желязото бива пронизано от огъня, може едновременно да бъде грешно, т.е. хладно, мрачно? Разбира се, не; и затова ние утвърждаваме, ние вярваме, ние знаем опитно, че нашият Господ Иисус Христос и като човек е бил безгрешен, а като Бог- във всичко съвършен. Защо Му е било да се кръсти? Какъв е смисълът от това? Това Евангелието не го обяснява и ние имаме право да си задаваме въпроси, имаме право да недоумяваме, имаме право дълбоко да се замислим над това, какво означава то.

Ето едно обяснение, което ми даде някога един възрастен свещеник. Тогава бях млад и му поставих този въпрос; и той ми отговори: “Знаеш ли, представям си, че когато хората идвали при Иоана, те изповядвали своите грехове, своята неправда,  и цялата своя душевна и телесна нечистота я умивали символично във водите на река Иордан. И тези води, които били чисти, като всяка вода, постепенно станали осквернени води (както знаете, в руските приказки се казва, че има мъртви води, води, които изгубили своята жизненост, които могат единствено да предават смърт). Тези води, наситени с човешка нечистота, неправда, човешки грехове, човешко безбожие, постепенно станали мъртви води, способни само да убиват. И Христос се потопил в тези води, защото Той искал не само да стане човек съвършен, но искал като съвършен човек да понесе върху Себе Си целия ужас, цялата тежест на човешкия грях. Той се потопил в тези мъртви води, и тези води Му предали смърт, смъртност, която принадлежала на тези хора, които съгрешили и носели в себе си смъртността, смъртта, като платка за греха (вж. Рим.6:23), т.е. възмездие за греха.” Това е моментът, когато Христос се приобщава – не към нашия грях, а към всички последствия от този грях, включително самата смърт, която, в каквото и да е отношение няма нищо общо с Него, защото, както казва св.Максим Изповедник, не е възможно човешко същество, което е пронизано от Божеството, да бъде смъртно. И наистина, църковната песен, която слушаме през Страстната седмица казва: О, Светлина, как така Ти угасваш? О, Животе вечний, как така Ти умираш?… Да, Той е вечния живот, Той е светлината и Той угасва с нашата тъмнина, и Той умира с нашата смърт. Затова и Той казва на Иоан Кръстител: остави, не Ми пречи да се потопя в тези води, трябва да изпълним всяка правда – т.е., всичко, което е справедливо, всичко, което трябва да се направи за спасението на света,  трябва да бъде изпълнено сега от нас…

Но защо тогава Той дошъл да се кръсти на тридесет години, а не по-рано и не по-късно? Все пак тук може да се замислим  какво може да означава това.

Когато Бог станал човек в утробата на Майката, това бил съвършен едностранен акт на премъдростта и любовта Божия. Телесността, душевността, човешката природа на раждащия се Христос сякаш били взети от Бога без да могат да се съпротивляват. Но за това дала съгласието си и Божията Майка: “Ето Рабинята Господня, нека ми бъде по думата Ти”(вж. Лука 1:38)… Родило Се е Дете, Което било в пълния смисъл на думата човек, т.е. самовластен, с право на избор между добро и зло, с право на избор между Бога и Неговите противници. И в течение на целия си живот – детство, юношество, по-зряла възраст- Той съзрявал в пълното Си отдаване на Бога. От страна на Своята човешка природа, като човек Той приел в Себе Си всичко, което Бог Му възложил чрез вярата на Божията Майка, чрез нейното себеотдаване Нему. Той дошъл в този момент, за да вземе и като човек върху Себе Си всичко, което поел като Бог, като Син Божий, когато на Предвечния Съвет Той взел решение да сътвори човека и – когато този човек падне – да понесе всички последствия от Своя първичен акт на творение и от този страшен дар на свободата, който бил даден на човека. В славянския текст на Стария Завет, в пророчеството на Исаия (вж. Ис.7:16) за Христос се казва, че ще се роди Младенец, Който, преди да може да отличава добро от зло, ще избере доброто, защото и в своята човешка природа Той е съвършен.

И ето този човек Иисус Христос, като израства до пълнотата на Своята човешка природа,  в пълнота понася върху Себе Си това, което Му е възложил Бог, което Му е възложила вярата на Пречистата Дева Богородица. Като се потапя в тези мъртви води, Той, като чист лен, потопен в бояджийница, встъпва белоснежен и излиза, както все пак се казва в пророчеството на Исаия, в окървавена одежда, в одежда на смъртта, която Той е длъжен да понесе върху Себе Си.

Ето за какво ни говори кръщението Господне: ние сме длъжни да разберем, какъв подвиг има в него, каква любов има  към нас. И пред нас стои въпроса-не за пръв път, а отново и отново, настойчиво: как ние ще отговорим на това?…

След като Спасителят бил кръстен, Духът отвежда Христа в пустинята:

Веднага след това Духът Го извежда в пустинята. И Той беше там, в пустинята, четирийсет дни, изкушаван от сатаната; беше със зверовете; и Ангелите Му служеха(Мк 1:12-13).

Това е все пак изключително сбито описание на събитията, което включвайки  в себе си цели четридесет дни, е било, разбира се, с много по-богато съдържание. Но трябва да помним, че евангелист Марк е писал тогава, когато евангелската проповед се разпростирала много нашироко, и затова той говори накратко за това, за което много други вече говорили преди него. В допълнение на този текст ще ви прочета от Евангелието на Лука първите четиринадесет стиха от чтвърта глава:

Иисус, изпълнен с Духа Светаго, върна се от Иордан, и поведен беше от Духа в пустинята; там Той биде изкушаван четирийсет дена от дявола, и нищо не яде през тия дни; а като се изминаха те, най-сетне огладня. И рече Му дяволът: ако си Син Божий, кажи на тоя камък да стане хляб. А Иисус му отговори и рече:писано е, че не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие. И като Го възведе на висока планина, дяволът Му показа всички царства на вселената в един миг време. И рече Му дяволът: Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам , комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое. Иисус му отговори и рече: махни се от Мене, сатана! Защото писано е: “Господу, Богу твоему се покланяй, и Нему едному служи”(Втор.6:13). И заведе Го в Иерусалим, постави Го на храмовата стряха и Му рече: ако си Син Божий, хвърли се оттук долу; защото писано е: “на Ангелите Си ще заповяда за Тебе да Те запазят; и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си”(Пс.90:11-12). Иисус му отговори и рече: казано е:”няма да изкусиш Господа, Бога твоего”(Втор.6:16). И като свърши всички изкушения, дяволът отстъпи от Него до някое време. И върна се Иисус със силата на Духа в Галилея; и пръсна се мълва за Него по цялата околна страна.

Трябва внимателно да се замислим  за това, какво представлява този вид изкушение, защото това, което се случва с Христос в пустинята се случва във времето с всеки от нас. Разбира се, не в такава обстановка, не с такава отчетливост, не така рязко, обаче то съществува. Всеки от нас внезапно в някакъв миг усеща, че в него се е открила дълбочина, за която той не е подозирал, че в него са се разкрили такива сили, за които той не е предполагал, че морето му е до колене, че всичко за него е възможно, че е готов да разруши всичкото зло в света, че е готов да прави само добро. И в този момент ние, както и Христос, се намираме пред изкушението на силата. Дяволът Му казал: ако Ти си Син Божий…- т.е. :”Докажи, че Ти си Сина Божий! Ти чувстваш в Себе Си такава огромна сила, над Тебе слезе Светия Дух, цялата Твоя човешка природа трепери от пълнотата на своето битие, – докажи го. Ето Ти огладня. Четиридесет дена Ти пости, нима сега нямаш власт над цялото творение? Виж, около Тебе лежат камъни, вземи един от тях, кажи му да стане хляб и се насити…” Нима това не се случва и с нас, когато чувстваме някакъв подем на силата, обаче се намираме в някаква нужда; не бива ли тази сила, която е чисто духовна, да се употреби за удовлетворение на настоящите, насъщните нужди? Нима съм длъжен да умра от глад, когато имам възможност да направя нещо с тази сила?… Иисус отвръща: “Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие”. А словото Божие – това не е заповед, то е това животворящо слово, което Бог произнася, когато всеки човек извикан от небитие в битие, то е това слово, което ни държи, благодарение на което ние съществуваме, благодарение на което ние сме живи и можем да израстваме в пълната мяра на нашето същество. Христос отхвърля унижението на тази Божествена сила в Себе Си заради жалкото удовлетворение на Своите нужди: тази сила не бива да се употребява, освен ако не е за служение на Бога, ако не е за служение на хората.

И победеният дявол се обръща към Него с друго изкушение: “Ти не поиска да  употребиш само за Себе Си тази сила, – ела с мен, ето я тази висока планина, от тази планина ще ти покажа всички царства на вселената, ще ги погледнеш за миг и ще ги видиш всички; и аз ще Ти дам власт над всички тези царства, всичката тяхна слава. Тя ми е предадена, комуто искам, нему я давам; само ми Се поклони – и всичко ще бъде твое…” Нима това не е съблазън, която спохожда и нас? Никой не ни предлага царства, никой не ни предлага някаква особена слава, но колко често се прокрадва в нашите мисли:”Ако ти си това, което сега чувстваш, нима нямаш право да владееш над другите хора, нима нямаш право да се разпореждаш с тях? Защо тази огромна сила в теб да не се използва за добро?…” Това е изкушение на антихриста, и от това изкушение Христос се отрича:” Господу, Богу твоему се покланяй, и Нему едному служи”. Това е изкушение на властта: властта да поробиш другите, т.е. да станеш това, което ще бъде антихриста: прислужник на сатаната, чиято власт превръща в роб всеки, който не застане пред него подобно на Христа и не каже:”Богу твоему се покланяй, и Нему едному служи!”

И третото изкушение: дяволът поставил Христа на храмовата стряха. “Ако Ти си Син Божий, хвърли се долу; нали Свещеното Писание обещава, че Тебе ще Те запазят ангелите, че нищо с Тебе няма да се случи, – порази хората с чудо, докажи им, че си Син Божий, че можеш това, което никой друг не може да стори…” Колко често и на нас ни се иска да извършим чудо, – не затова, за да подкупим хората, не за да паднат пред нас на колене, а за добро: само да можех да извърша чудо, бих излекувал човека, когото обичам! Само да можех да извърша чудо и бих избавил родината от поробването!… И тук също ни трябва някой като Христос, да ни каже: “Не изкушавай Господа твоя Бог.”

Така че тези изкушения, за които се казва, че се отнасят само за Христос, се отнасят пряко, непосредствено и за нас. Изкушението на силата: ти си гладен, ти си в нужда –  употреби силата си , за да се избавиш от това… Изкушението на властта: нима нямаш възможност да си господар на всичко: на всички, на всеки? И накрая – изкушението на чудото.

Искам да обърна вниманието ви върху още едно обстоятелство. В Евангелието е казано, че сатаната отстъпил от Христа до някое време. До какво време?

Всичко това, което е описано тук, е изкушение на силата. Кога обаче идва изкушението на безсилието, на немощта, на страха? Това ще видим по-късно; сега искам само да спомена за него. Когато Христос отначало говори на Своите ученици, че му предстои да умре, за да изпълни Своето призвание, апостол Петър се приближил към Него и казал:”Не позволявай това да се случи, пожали Себе Си, пожали Се, съгласи се да използваш силата Си, откажи се, само остани жив…” Това е изкушение на слабостта. Това е последното изкушение, което Христос е бил длъжен да победи, защото подобно изкушение може да се победи само пред лицето на пределния ужас, отхвърлянето от хората, загубата на единство (говоря за Неговата човешка природа, за Неговото психологическо състояние) с Бога: Боже Мой! Боже Мой! Защо Си Ме изоставил? (Марк 15:34) – и реалната смърт на Този, Който е вечния Живот, сякаш е надделяване над самия живот от Този, Който Сам по Себе Си е Живот. Това било пределното и най-страшно Негово изкушение.

По-нататък, в средата на първа глава четем:

А след като бе предаден Иоан, Иисус дойде в Галилея и, проповядвайки благовестието за царството Божие, казваше: времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието(Марк 1:14-15).

Искам да обърна вашето внимание на този малък откъс. Първият  въпрос, който стои пред нас, това е въпросът, какво се е случило с Иоан Кръстител. Ние го видяхме в предната беседа в пълната му сила да проповядва покаяние, да превръща грешниците в хора, които ако не са праведни, то поне желаят праведността, искат я, отричат се от злото. Сега виждаме, че той е бил предаден. Какво се е случило с него? Случило се, че неговата проповед оскърбила власт имащия, местния владетел. Иоан го упрекнал в това, че животът му е безнравствен, че той няма право да живее така, както живее,- и Иоан бил вкаран в затвора. Нима това не се случва всеки ден с хората, които въстават против тези, които имат власт и не искат да чуят гласа на своята съвест? Нима ние не постъпваме – всеки от нас според мярата си, макар и в по-малка степен- с нашата съвест така, както постъпили с Иоана Кръстителя? Той бил вкаран в затвора, бил осъден на смърт и погубен.

Но заедно с това се случило нещо много страшно. Сега вие знаете, какъв е бил Иоан Кръстител. Това е човек, за когото Евангелието говори, че е глас на викащия в пустинята, че той е Божия глас, както би звучал чрез човека. Той дотолкова се слял с това, което имал да каже, че хората слушали само Бога, говорещ чрез неговите уста. И ето – той е вкаран в затвора, чака своята смърт и внезапно в него се появява съмнение. Как е могло това да се случи?

В Евангелието ясно ни е разказано, как той извикал двама от своите ученици и ги изпратил да попитат Христа Спасителя: “Ти ли си Този, Който е изпратен, или ние чакаме другиго? Ти ли си Този, Който аз възвестявах? Ти ли си Този, Който е дошъл да спаси света? Ти ли си моя Бог, станал човек? Ако е така, то с радост ще отдам живота си. Ами ако греша, ако Ти не си Този, – какво тогава съм направил? Погубил съм си младостта, живота; цялото мое благовестие е било лъжа…” И Христос му дава отговор, който действително е достоен за величието на самия Иоан. Той му отговаря: “Не бой се, Иоане, ти не грешиш, Аз съм именно Този, Когото ти проповядваше”. Христос лично не му е казал нищо. Той казал на учениците на Иоан: “ Идете и разкажете Иоану, каквото видяхте и чухте: слепи прогледват, хроми прохождат, прокажени се очистват, глухи прочуват, мъртви възкръсват, на бедни се благовествува; и блажен е оня, който се не съблазни поради Мене! (Лук. 7:22-23). Христос не отнема подвига на вярата от великия пророк, човека с несъкрушимата вяра. Той сякаш изисква от Иоан вярност до край към това, което Бог тайнствено му е казал в дълбините на неговата душа. Христос не му доказва нищо, Той изисква от него пределно доверие. Човек, по-голям от всички, които някога са се появявали на земята, човек, който така се е отдал от най-ранни години на Бога, че е станал единствено глас Божий, който не е казал нито една неправда, който е преобръщал душите със своите думи, който е творил нов живот от стария, пред лицето на собствената си смърт внезапно се усъмнил: не греша ли?- но до края останал верен. Това ни учи как трябва да се отнасяме към Иоан Кръстител, но не само; учи ни, как самите ние да постъпваме, когато от нас се изисква вярност към онова, което знаем, вярност към онази правда, която е прозвучала в нашето сърце, озарила е нашия ум и ни е вдъхновила за подвиг. Нима не може да ни се случи да се разколебаем, когато от нас се изисква тази вярност? Но ако имаме доверие, чрез подвига ще победим колебанието и ще се покажем достойни ученици на предвестника на Царството Божие – Кръстителя Иоан.

И ето, след като бил предаден Иоан, Иисус се завръща от пустинята на изкушенията в Галилея и проповядва, както се говори в текста, Евангелието на Царството Божие, благата вест за това, че Царството Божие е в движение, че то идва, че то не само се очаква, но то е вече тук. Иисус казвал, че се е изпълнило времето и се е приближило Царството Божие, че пълнотата на времето е настанала и обещаното в Стария Завет сега се е изпълнило и се изпълнява. Изпълнило се това, че Синът Божий е станал Син Човешки, и се изпълнява това, че около Него се събират вярващи, способни да слушат Неговото слово и да познаят в Него въплътения Син Божий.

А Той посочва същия път, както и Иоан: покайте се и вярвайте в Евангелието, т.е. в благата вест за идващия Спасител, погледнете в дълбините на Свещеното Писание, вгледайте се в Мен, и можете да вярвате в благата вест за това, че се е изпълнило времето на очакване, че е настъпило времето за изпълнение на спасителните Божии обещания.

В беседата за изкушенията на Христа в пустинята аз вече говорих за онова бедствено състояние, в което се намираме, ако не сме застанали твърдо на почвата на вярата и вярността към Бога, и когато всичко в заобикалящия ни свят ни примамва, влачи, влече към себе си, с една дума – ни изкушава. И сега искам да отворя въпроса, как трябва да постъпваме. Защото прочетохме в Евангелието Христовия отговор на изкушенията, но към нас изкусителят подхожда не с такива рязки въпроси, а подмолно, задава въпроса така, че можем да не го забележим и да паднем в изкушение, преди да сме го разпознали. Искам да отговоря на този въпрос с няколко примера.

Първо, има разказ у един от отците-аскети, където се описва как изкушението постепенно, като ръжда  влиза в нас. Дава се забавен пример. Говори се, че изкусителят подхожда към нас, както един продавач на заешки кожи подхожда към стопанката. Хлопа се на вратата. Тя я открехва. “Не искате ли да купите заешка кожа?” Ако тя е мъдра, ще каже: “Не!”- и ще затвори вратата. Ако тя не е мъдра, ще каже:”Какви кожи имаш, покажи ми?” От момента, в който е поискала да види кожите, тя вече е започнала да се поддава. След това тя пита: “А за колко ги продаваш тези кожи? Да си кажа честно, на мен не са ми нужни, но ми е интересно да знам…” – “ За еди-колко си”. – “О, скъпо е !” – “ Готов съм да намаля цената…” И така се започва разговор между жената, която не си е и помисляла за тези заешки кожи, съвършено ненужни й, и ловкия продавач, който отначало показва, след това примамва, после сваля цената, и накрая продава.

Ето така постъпва с нас изкусителя. Той хлопа на нашата врата; но преди да отвориш, погледни през дупката. Ако видиш, че тези “кожи се продават”, кажи: “Не, няма да отворя!” – и се отдръпни от вратата веднага, така че да не чуваш гласа, който ще звучи зад вратата и ще те примамва. Ако стоиш дори на леко открехната врата и завържеш разговор – ти си вече на пътя към падението. Ето го първия урок: когато към нас идва изкушение, трябва да го отсечем с един мах, като брадва; да захлопнем вратата, да кажем:”Не!” – и толкова. Разбира се става дума не за заешките кожи, а за възможностите да се съблазним от нещо, да пожелаем нещо, което ни е ненужно или вредно, което може да навреди на друг човек, което ни унижава като хора, прави недостойно нашето човешко звание. Това може да бъде плътска страст, която ни повежда към прелюбодеяние, към осквернение на другия човек и на самите нас. Това може да бъде пиянство; може да бъде боязън, която ни пречи да кажем правда ила ни внушава да кажем неправда, да излъжем. Всеки от нас може да погледне в себе си съвестта и да види, колко пъти дяволът ни е предлагал нещо  недостойно за нас и Бога, и колко пъти сме се плъзгали по опасна повърхност.

Всеки път, когато към нас идва изкушение ние сме длъжни да го приемем не като зло, не като нещастие, а като случай, предоставен ни от Бога да Му докажем нашата вярност и да победим; да победим така, както Христос е победил изкушението в пустинята, като е казал “Не!” на това изкушение. На нас толкова често ни се иска да не бъдем изкушавани: колко хубаво би било, ако нямаше никакви проблеми!… Това е неправда. Ако нямаше никакви проблеми, в нас биха дремели сили, които можем да пуснем на дело, и постепенно тези сили биха залиняли, а ние бихме станали безсилни. Ленивият човек, който никога не употребява своите душевни или физически сили, става мекушав. Спомнете си Обломов[1] – ето какви можем да станем духовно.

Помня един интересен разговор, който дойде до мен, между стар руски свещеник, мой предшественик в лондонската енория, и възрастен енориаш. Този говорел с радост, че с течение на годините различните изкушения отпадали постепенно от него. Отец Владимир го погледнал, казал му: “Как можете да се радвате? Нима не разбирате, че заради това, че тези изкушения си отиват от вас, вие повече не можете да служите на Бога, като побеждавате злото в света? Нима не разбирате, че когато изкушението идва при вас и вие го побеждавате, вие ставате не само по-достоен за своето човешко звание, но и по-достоен за Бога с това, че със своята борба служите на Бога и на хората? Наистина злото, победено от вас в собствените ви дълбини, в собствената ви душа, е победено във вселената. Побързайте да се борите с тези изкушения, които все още са останали във вас и не се молете, те да бъдат снети”.

Има един разказ от живота на един от древните подвижници за това, как на един монах-свещеник му било поръчано да кръсти момичета и жени. В душата му се разразила цяла буря от изкушения. Името му било Иоан. Той почнал да се моли на свети Иоан Кръстител да го избави от тези изкушения. И свети Иоан Кръстител му се явил и казал: “Аз мога да помоля Бога да снеме това изкушение от тебе, но ти ще загубиш венеца на мъченичеството. Бори се, бори се през цялото време, побеждавай всеки път, а ако не победиш, ако изкушението те обхване като огън, тогава кай се, плачи, кай се и постепенно ще намериш мъченическия венец…” Ето как сме длъжни да се отнасяме към изкушението и по съвета на отците от пустинята, и по съвета на отец Владимир, и по примера на свети Иоан.

Понякога става така, че ние се борим, борим се, силите ни си заминават, в нас не остава нищо, освен изнемощялост. Тогава какво? Къде е Бог? Нима Той не ни помага? Нима Му е безразлично, какво става с нас? Има един разказ от живота на свети Антоний Велики за това, как той все се борел, борел се с изкушенията; и накрая като победил, лежал в изнемощение на голата земя. Внезапно пред него се явил Христос. И Антоний, без сили да се изправи, Му казал: “Господи, къде беше, когато ме нападнаха всички тези страсти?” А Христос му отговорил: “ Аз невидимо стоях до теб, готов да встъпя в бой, само ако се предадеш”. Ето как мъжествено, твърдо и с вяра сме длъжни да се отнасяме към въпроса с изкушенията.

Но тогава идва въпросът: откъде да намерим сили? Можем да вземем сили, на първо място, от нашата вяра, от нашата вярност, само ако си спомним Кому служим, само ако си спомним как сме длъжни да обичаме Господа, Който веднъж е дал Своя живот и смърт заради нашето спасение. Нима в отговор на това не можем да Му дадем всичко, което имаме?.. Серафим Саровски ни казва, че между погиващия и спасяващия се човек има само една разлика – решимост, основана именно на нашата вяра, на нашата вярност.

Апостол Павел в 6-та глава на Посланието до ефесяни пише: Прочее, братя мои, усилвайте се в Господа и в мощта на силата Му ; облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата, заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичком да устоите (Еф. 6:10-13). Ето за какво говори апостола, който също бил изпитан в най-страшните изпитания: и от хората, и от своята вътрешна борба. Апостол Павел, при своята огромна сила, в един момент се обърнал към Бога с вика: “Господи, дай ми сила!”- и Спасителят му отговорил: стига ти Моята благодат; защото силата Ми в немощ се проявява (2 Кор. 12:9). В каква немощ? Нима в нашата леност, в нашия застой, в нашата страхливост, в нашето униние? Разбира се, че не! А именно – в немощта на детето, което с пълно доверие се отдава в ръцете на майката, така да се каже – в немощта на човека, готов да изпълни всеки един съвет на този, комуто вярва до край. В немощта, като крехкост, слабост, която виждаме, например, в ръкавицата на хирурга. Тя е толкова крехка, толкова тънка, но понеже е такава, хирургът може с ръката си в ръкавицата да прави чудеса. Или друг пример: корабното платно – най-крехката, най-уязвимата част на кораба, но обърни платното така, че вятърът да го издуе и това платно ще понесе кораба през морета и океани.

Ето за каква немощ се говори, или, ако искате, за каква прозрачност. Ето какво сме длъжни да искаме. И апостол Павел, разбирайки това, казва: Затова … ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова (2 Кор 12:9). И на друго място, вече върху основата на целия си жизнен опит, той споделя: Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява (Фил 4:13).

А като вървеше покрай Галилейско море, видя Симона и брата му Андрея да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари. И рече им Иисус: вървете след Мене, и Аз ще ви направя да бъдете ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите си и тръгнаха след Него. И като отмина малко, Той видя Иакова Заведеев и брата му Иоана, също в кораб, да кърпят мрежите си; и тозчас ги повика. И те оставиха баща си Зеведея в кораба с надничарите и тръгнаха след Него (Мк 1:16-20).

Спасителят върви из Галилея, близо да Галилейското море, и среща един след друг четирима от своите бъдещи апостоли: Симон, който после ще бъде назован Петър (което означава “скала”, “камък” върху който може да се строи ), Андрей, след това Иаков и Иоан. Той ги прозовава да Го последват и те оставят всичко. Едните оставят баща си, другите – занаята си, заради Христовото обещание: Вървете след Мене, и Аз ще ви направя да бъдете ловци на човеци, – не да ловите риба и не да “улавяте” някого, а да зовете към това Царство Божие, което Аз ще донеса… И ето тук се поставя въпроса: по какъв начин те са могли да оставят всичко и да заминат просто затова, че Христос е дошъл и ги е повикал? Наистина ли Той е имал такава чудотворна сила?

Ние сме длъжни да си представим нещата по-реални, каквито наистина са били в онова време. Христос е живял в Назарет, градче на няколко километра от това място, където са живяли Петър и Андрей и техния баща, и Иоан и Иаков, и другите ученици, които били призовани по-късно. Те се познавали един другиго от детство, те познавали и Христос от детство. На нас ни е трудно да си го представим, но наистина те са живяли върху педя земя в няколко квадратни километра и затова отначало те постепенно се запознали с Него, а после се опознали и от по-близо. От самото начало те се срещали с Него: като дете с дете, като юноша с юноша, като млад човек с млад човек, като зрял мъж със зрял мъж. Но това не била само материална, физическа среща в пространството; те започнали да виждат у Него това, Което Той наистина бил: дете, подрастващ, юноша, зрял човек, какъвто никой друг не е бил. Той е имал такава светлост, такава цялост, такава прозрачност, такава несъкрушимост на духа, такава чистота, каквито те никъде не били срещали в такава мяра, в такава пълнота. От начало те Го срещали като връстник, после като свой вожд, наставник; и в същото време те познали в Него това, Което Той наистина бил: Месията, т.е. Този, Който е бил длъжен да дойде, за да спаси света.

И това толкова явно, толкова ярко се показва в разказа за призоваването на друг апостол. Искам да ви прочета това място, защото то много значително допълва това, за което говоря сега. В Евангелието от Иоан се разказва, как Христос за пръв път се срещнал с един от другите Свои ученици - Натанаил.

Андрей пръв намира брата си Симона и му казва: намерихме Месия ( което значи Христос); и заведе го при Иисуса. А Иисус, като се вгледа в него, рече: ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа ( което значи Петър – камък). На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: върви след Мене. А Филип беше от Витсаида, от града Андреев и Петров. Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците. А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж. Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Натанаил му казва: отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев ( Иоан 1:41-49).

В какво се състои интересното от този разказ? В това, което казва Натанаил: “Може ли да излезе неще добро от Назарет?” Откъде е това пренебрежително отношение към Назарет? Вие помните: Назарет се намира на няколко километра от мястото, където живеели Петър, Иоан, Иаков, Андрей, Филип. Как бихте реагирали, ако някой дойде и ви каже: “В лицето на юношата, когото познаваш от детство, който живее на четири километра от тебе, ние намерихме Спасителя на света”? Разбира се, че бихме реагирали като Натанаил: “Как така Спасителят на света може да се роди в съседното село? Може ли да излезе нещо добро от Назарет?” А Филип му отговаря нещо забележително, което няколко пъти се повтаря в Евангелието: Дойди и виж… Т.е.: преживей това, което ние преживяхме, когато Го срещнахме. Погледни на Него с отворени очи, опитай се да разбереш… Иисус, виждайки подхода му, казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство… И Натанаил, естествено се учудва: отде ме познаваш?… Иисус му отговаря: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те… И на това, сякаш съвършено нелогично, Натанаил отвръща: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев!… Къде е логиката тук?

Ето къде. Ясно е, че става дума не за учудването на Натанаил, за изненадата му от това, че Иисус го видял да седи под смоковницата. Ако го е видял Филип, то и Иисус е можел да го види. Да го види – да, но как? По предание, в това време Натанаил седял под смоковницата и се молил на Бога, Господ да дойде на помощ на Своя поробен народ. Той се молел. И когато Христос му казал: “Още преди да те повика Филип, когато ти беше под смоковницата, Аз те видях”- Натанаил внезапно преживял, разбрал, че говори с Този, към Когото била обърната неговата молитва, че пред него стои Живият Бог, станал жив човек. И в отговор на този недостижим вътрешен опит той възкликва: “Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев! Аз се молих да дойде Спасител и сега виждам Теб; Ти си Този, Когото очакваме!”

Ето по какъв начин учениците на Христа се събрали около Него. От начало те Го познавали като дете, момче, подрастващ, като зрял мъж; и заедно с това постепенно прозряли в него нещо, което никога и в никого не били виждали. Натанаил точно изразява това, което те видяли. Те видяли в Негово лице (може би, не осъзнавайки толкова ясно, както Натанаил) Бога, станал човек. Те видяли, че в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството (вж. Кол.2:9), че е настъпило Царството Божие, защото Бог и Неговите хора вече не били разделени, – те били свързани в лицето на Христос заедно. Ето къде е тайната за призоваването на учениците, ето какво дълбоко ги е подтикнало мигновенно да се отзоват на призива да последват Христос, където и да ги поведе, – като не забравят своите близки, но оставяйки ги на заден план, след себе си.

-------------------------------------------------------------------------------
[1] Обломов е герой от едноименния роман на руския писател Иван Гончаров, публикуван за пръв път през 1859 г. Обломов е млад благодородник, който изглежда неспособен да взема важни решения или да предприема някакви значителни действия. В целия роман той рядко напуска стаята си и успешно пропуска да стане от леглото си в продължение на първите 150 страници. Книгата се счита като сатира на руското благородничество, чиято социална и икономическа роля все повече се е поставяла под въпрос в средата на 19 век. (бел.прев.)


превод от руски: Мартин Димитров

Източник: http://zadrugata.com/

Няма коментари:

Публикуване на коментар