 |
| Синагогата в Капернаум |
Ето го и следващия откъс от първа глава – на вид
прост, но заедно с това – толкова богат, а понякога и много сложен за
разбиране.
След
това дохождат в Капернаум; и наскоро в събота Той влезе в синагогата и
поучаваше. И чудеха се на учението Му, понеже Той ги поучаваше, който има
власт, а не като книжниците. Имаше в синагогата им човек с нечист дух, който
извика и каза: о, какво имаш Ти с нас, Иисусе Назареецо! Дошъл си да ни погубиш
ли? Зная Те, кой си Ти, Светия Божий. Но Иисус му запрети, като рече: млъкни и
излез из него! Тогава нечистият дух, като го стърси и изкрещя с висок глас,
излезе из него. И всички изтръпнаха от ужас, тъй че един други се питаха и
казваха: що е това? Какво е това ново учение, та и на нечисти духове Той
властно заповядва, и те Му се покоряват? И веднага се пръсна слух за Него по
цялата околност Галилейска. И щом излязоха от синагогата, дойдоха с Иакова и
Иоана в къщата на Симона и Андрея. А тъщата Симонова лежеше от огница; и начаса
Му казват за нея. Като се приближи, Той я хвана за ръка и я повдигна; и
огницата веднага я остави, и тя им прислужваше (Мк
1:21-31).
Искам да спра вашето внимание на темата за чудото.
Какво е чудото? Каква е разликата между чудото и магията? Това може да се
определи накратко така. Магията, доколкото вярваме, че съществува, е насилие
над човешката воля, човешки произвол над природата и над другите човеци. Това е
поробване. Чудото – това е Божие действие, което се извършва посредством вярващ
човек, чиста душа, отдала себе си на Бога, и то е дело на освобождение.
Освобождение от примката на греха, от гнета на този ужас, който ние, хората,
сме създали на земята. Самата същност на чудото е именно в това – човекът и
природата около него си възвръщат свободата да бъдат себе си, а не да са под
властта на зли човеци или злото на земята. Ние всички знаем колко нашата земя е
поробена от човека и колко това поробване разрушава земята. Темата за
екологията сега се повдига навсякъде. Но освен въпроса за екологията тук се има
в предвид всички форми на човешко насилие – над животните, над другите хора; в
краен смисъл войната изразява в себе си тази злоба, насилие. А чудото се
заключава в това, че Бог чрез вярата на
живия човек възстановява хармонията, която по-рано е съществувала и е била
нарушена от човешката злоба, безумие, от греха. И ето в този откъс виждаме цял
ред примери за това.
Можем да си поставим въпроса: защо Бог действа така?
Първо, ние знаем от Свещеното Писание, но също и от всекидневния опит, че в
този свят, който би могъл да бъде така хармоничен, така прекрасен, светъл,
богат, който би могъл да нахрани всички свои жители и да им достави радост,
красота и живот, човек внася зло и разрушение. И на това Бог се отзовава, – Той
се отнася с болка и състрадание към всяка твар, която е измъчена и страда. Ако
има и един човек, способен да бъде проводник на мир и любов, Бог действа чрез
него. В основата на чудото е Божието състрадание, Божието състрадание, Божията
любов.
Вземете примера, който прочетохме – той е така
прозрачен. Спасителят Христос дошъл в дома на апостол Петър. Неговата тъща
лежала болна. Тя не моли за изцеление, никой не е говорил за това. Но
Спасителят просто я пожалил, сърцето Му потръпнало от състрадание, с ласка, Той
се приближил, и бидейки съвършен човек, се докоснал до нея и й предал чрез
Своето докосване тази цялост, цялостност, която била Негова собственост. В това
е смисъла на думата “изцеление”: разбитият, сломеният, измъченият човек отново става цялостен. Някой от отците
казвал, че човек, който се е очистил, който се е освободил от греховния плен –
и телесния във всички негови разновидности, и душевния – който сам е станал
цялостен, може със своето съприкосновение да изцелява, т.е. да предава своята
цялостност на другия човек. Което виждаме в този случай. Христос, съвършеният Човек,
Който не е причастен на злото, Който до край е чист и цял, възстановява в тази
жена цялостността, доколкото тя е могла да я помести в себе си. Не святост, а
просто такъв момент на цялостност, който тя може да оцени и заради който може
да започне да се променя, да води нов живот. И тя в отговор на това прави
всичко, което може: в отговор на тази любов и състрадание Господни, тя започва
да прислужва на дошлите. Тя е домакиня и започва да готви обяд, грижи се за
гостите. От цялото си сърце, с цялата си радост тя се старае по своему да им
благодари. Това е удивително трогателно, просто взаимоотношение между Бога,
извършващ чудо от състрадание, от милосърдие, от любов, и човека, който е
способен да се отзове с благодарност, радост и заради тази благодарност и
радост започва да служи на Бога; и наред с това да служи на хората, тъй като
ние можем да служим на Бога много често – почти винаги – само чрез нашето
отношение към хората и нашето държание с тях.
Но с това не е казано всичко за чудото. Сега ще ви
кажа за чудото няколко подробности, защото трябва да се разбере, за какво става
въпрос, та по-нататък когато стане дума за чудесата, да не се връщаме към тази
тема. Не веднъж в течение на Своя евангелски живот Христос се обръща към
човека, който е болен, който се нуждае от изцеление, и го пита: “Искаш ли да
бъдеш цял?” И съвсем естествено пред нас изниква въпроса : кой не иска да бъде
здрав? Що за въпрос, защо се поставя? Нима всеки от нас няма да отговори:
“Искам да оздравея от всички мои болести, искам да стана здрав, силен, умен,
искам да притежавам всички душевни и телесни сили, които са заложени в мене и
които сякаш са задушени от болестта и греха?” Всеки би искал да чувства, че
тялото му не се явява товар, би искал даже да победи старостта…
Въпросът не е толкова прост, защото изцелението не е
просто физическа промяна на нашето състояние. Въпросът се поставя така: ако ти
се даде да живееш още, какъвто си, къде ще отиде твоя живот? – Към постепенно
разрушение. Краят на започналия в тебе процес на болестта и вътрешно разрушение
ще доведе до смърт. Искаш ли нещо различно? Или ти се иска да продължиш живота
си, какъвто е: да се веселиш по своя мярка; да грешиш по своя мярка; да се каеш
– сякаш се отърсваш (като куче, попаднало в локва, което отърсва водата от себе
си и бяга надалеч)? Тогава запомни, че ти можеш естествено само да се разрушиш
и да умреш. Ако ти сега получиш изцеление – непосредствено чрез Божие чудо, или
по молитвите на светия, или на събранието, чрез причащение със Светите Дарове,
изцеление в резултат на истинско, дълбоко, потресаващо покаяние, то животът,
който следва, здравето, цялостността,
промяната, които ще ти бъдат дадени, вече не е твоя, естествения живот. Животът
ти е даден, като нов дар, сякаш вече си умрял и възкръсваш. Сега ти трябва да
живееш не по мерките на предишния ти живот, който те е довел до състоянието, в
което ти сега се намираш. Сега ти трябва да живееш, като помниш, че всичкият
живот, който сега е в тебе, физическото здраве, умственото ти здраве, твоята
цялостност – това е новия живот, който принадлежи на Бога. Бог ти го е подарил
за това, ти да живееш творчески и достойно за човешката ти природа и за Божията
любов. Както апостол Павел говори: вече
не аз, а Христос живее в мене ( Гал. 2:20 ).
Ако така поставим този проблем, тогава можем да
разберем, какво означава Христовият въпрос: “Искаш ли да бъдеш цял?” Или ти
просто искаш, от тебе да бъде снето бремето на болестта, та да ти е по-лесно да
живееш така, както по-рано си живял: да пиеш, да ядеш, да разпътничиш, да
следваш всички свои пожелания, като не се съобразяваш с другите хора, нито с
живота, нито даже със самия себе си?” Ако ти казваш: “Да, Господи, искам дабъда
изцелен!” – това означава: “Искам днес да завърши моята естествена, природна
съдба и да започне новата съдба, която се осъществява в моето общение с Тебе и
Твоя живот, в Твоето действие, Твоето творчество в този свят чрез мен.”
И ако този въпрос стои пред който и да е от нас, ние
сме длъжни да знаем, че изцеление означава край на миналото и начало на
вечността. Защото вечността не се заключава в това, че след смъртта ще живеем
безкрайно. Вечността – това е нашата приобщеност към Бога; Той се явява самата
Вечност, самия живот, самата реалност. Готови ли сме за това? Можем ли да
намерим в себе си мъжество, храброст, решимост, устойчивост за това, че да
приемем от Бога новия живот, да се разделим с всичко това, на което сме служили
или сме се поробили в предишния живот? Това е втория момент, който бих искал да
подчертая във въпроса за чудото.
Ще ви кажа още нещо. Няколко пъти са ми поставяли
въпроса: ако у Христа има сила да изцелява, ако Христос е възкръснал и е жив в
Църквата, ако на Църквата е предадена благодатта и тя е станала жилище на
Светия Дух, защо хората се обръщат към лекари? Не е ли достатъчно да се обърнат
към Бога, за да ги изцели? Защо е нужно някакво човешко посредничество?
Струва ми се, че човек, който би казал:”Аз съм
толкова близък с Бога, че не ми трябва да се обръщам към лекаря; за мен си
струва само да се обърна към Бога и Той ще ме изцели”, – постъпва по своята
гордост и безумие. Случва се, човек да стои на смъртен одър; и понякога му е
нужно телесно оздравяване, без значение дали е близък с Бога или е далече от
Него. И е много интересно да се отбележи, че свети Серафим Саровски, макар че
сам, когато заболял тежко и бил пред прага на смъртта, не пожелал да се доведе
лекар, а след това казал на хората: “Не пренебрегвайте лекарите. Бог е сътворил
и лекарството, и лекаря, обръщайте се към него…” Не всеки човек и не във всеки
момент може от своята вътрешност да знае, че е приел до край и живота и смъртта
като приобщеност с Бога. Тук ми се иска като потвърждение на думите си да
прочета този откъс от Свещеното Писание:
Почитай
лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е
от Вишния, и от царя получава дар. Господ е създал от земята лекарства, и
благоразумен човек не ще ги пренебрегва. Затова Той е дал на людете знание, за
да Го прославят в Неговите чудни дела: с тях Той лекува човека и премахва
болестта му. Който приготвя лекарства, прави от тях смес, и занятията му не се
свършват, и чрез него бива добро по лицето на земята. Синко, в болестта си не
бивай небрежен, а се моли Господу, и Той ще те изцели. Остави греховния живот,
изправи ръцете си и очисти сърцето си от всякакъв грях. Възнес благоухание и
споменна жертва от семидал и направи тлъст принос, като да си вече на умиране;
и дай място на лекаря, защото и него Господ е създал, и да се не отдалечава той
от тебе, защото е потребен. В някое време и в ръцете на лекарите има успех;
защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и
изцеление за продължаване на живота ( Сир 38:1-2, 4, 6-14
).
Струва ми се, че този откъс е много важен. Той
показва, че трябва да се обръщаме към лекаря за помощ, която той е способен да
даде, но заедно с това и да не оставяме молитвата, защото ние искаме нещо
по-голямо: не само излекуване на тялото, но и оздравяване на цялото наше
същество и изцеление, т.е. това, да станем цялостни хора в нашето единство с
Бога.
И забележително е още едно: у много светии, в които
виждаме такава цялостност на душата, такава близост с Бога, такова като че ли е
единство с Него, тялото все така си остава болно. Значи, изцелението не винаги
съвпада с оздравяването. Спомнете си, например, Амвросий Оптински. Той заболял
сякаш неизлечимо, бил на смъртен одър, когато изведнъж в него се извършил някакъв духовен прелом и той
станал този старец Амвросий, когото познаваме от неговото житие. Значи, трябва
да се отбележи, че телесното здраве и духовното величие, духовният растеж не винаги
съвпадат. Цялостността на човека се състои не в това, той телесно или дори
психически да бъде здрав, а именно – цялата му природа да се обнови.
По-нататък искам да ви напомня откъса от Евангелието
от Иоан (5:1-5), където се разказва как при Овчи порти в Иерусалим се събирала
тълпа от болни, те лежали заедно в очакване на изцеление, тъй като веднъж в
годината водата в къпалнята се раздвижвала и първият човек, който се потапял в
нея след слизането на ангела се изцелявал от всяка болест, сякаш изобщ не бил
заболявал. При този купел тридесет и осем години лежал човек, на вид
парализиран, който нито веднъж не успял да се потопи във водата първи. Дошъл на
това място Спасителят Христос, видял го да лежи там, попитал какво му е, защо
от толкова години той лежи там и не може да получи изцеление. И този човек му
дал може би най-страшния отговор, който би могъл да даде: “Няма човек, който би
ми помогнал да се потопя в тази вода…” Знаете, има една руска поговорка: “Хора
много, а човек – няма”. Народ имало колкото си искате, но всеки бил зает
единствено с мисълта за собственото си изцеление, или с това, да помогне на
близкия си човек, роднина, познат да се потопи в целителната вода. А този човек
си нямал никого на света, който би му помогнал. В течение на тридесет и осем
години той лежал болен, в надежда и отчаяние. Не е ли това страшно?
Ето го и първият въпрос, който стои пред нас? Ние
сме обградени от хора, на които им е нужно изцеление. Сега не говоря толкова за
физическо изцеление, а за душевна помощ, за това, че човек разбит от живота би
могъл да живее, да стане жив човек, творчески, ликуващ. И има толкова хора,
които през целия си живот се надяват, някой да им каже жива дума, да се докосне
до плещите им със съчувствени ръце, да погледне на тях с разбиращи очи, и така
да им даде нов живот или тласък към този живот, надежда за този живот. Колко
милиона души сега именно така се погубват и физически, и душевно, във всяко
отношение. Хора много, а човек –няма… Тридесет и осем години човекът лежал; а
при някои целият им живот протича така, не като лежат, но –
разрушавайки се при прехода от възраст във възраст, от място на място, от
отчаяние към отчаяние, очаквайки, някой да ги види не като физически предмет
около себе си, а като жив човек, който се нуждае от помощ.
Второто, което поражда у мен този откъс: да, няма
човек; но всяка година в течение на тридесет и осем все някой съумявал да се
потопи в тези кипящи води и да се изцели. За тридесет и осем години не се
намерил ни един човек, който би си помислил: “Аз вече не съм толкова болен,
нека да помогна на този човек. Следващата година това може да се случи и с
мене, а сега да му помогна…” Това е въпрос, който се поставя пред всеки от нас.
Колко хора се нуждаят, така както и ние, от едно или друго; и как се хващаме за
помощта, като често отблъскваме другия, комуто тази помощ е нужна много повече
от нам. Човекът е изстрадал повече от нас – както и често се случва; и колко е
ужасно да се помисли, че в тълпата нито един човек не пожелал да пожертва една
година от своето изцеление, за да спаси този човек от тридесет и осем годишната
физическа и душевна мъка. Христос дошъл. Христос – настоящият Човек, не в това
отношение само, че Той е истински човек в пълния смисъл на думата, както нас, –
Той е истински Човек в смисъл, че в Него няма тъмни страни. В Него няма зло, у
Него няма обръщане към самия Себе Си, Той целият е любов, състрадание,
внимание. Неговите очи виждат, Неговите уши чуват, Неговият ум се отзовава,
Неговото сърце отговаря на човешката нужда. Той е дошъл в тази тълпа, видял
човека и го изцелил. Водите в този момент не се движили, не кипяли, никой не се
хвърлял в тях. Бог в лицето на Иисус Христос – Синът Божий станал човек, дошъл
при него и му казал: “Стани, вземи си постелката и си прибери у дома. Бог те
видя, така както хората не те забелязаха.” А може би Христос го е видял, избрал
го е от тълпата, понеже той така дълго и отчаяно е страдал.
Но след това Христос
среща този човек в храма и му казва: “Пази се, не греши повече, за да не
се случи нещо по-лошо с тебе”. Какво означава това: “не греши”? Христос не е
могъл да очаква, че този човек ще стане ей така свят, безгрешен, без петно и
порок. Не; но грехът се състои не само в нашите постъпки, мисли, волеизявления.
Грехът се състои и в това, как ние се отнасяме към Бога, към самите нас и към
ближния. Ние можем да постъпваме несъвършено, ние можем да разбираме
несъвършено, сърцето ни може да не сияе до край от любов, но нашето настроение
е длъжно да бъде такова. Ние сме длъжни да бъдем на Божията страна. Ето Бог
дошъл при него, когато хората не му обръщали внимание. Нима сега той трябва да
се отвърне от Бога и да каже: ”Ето, Ти свърши Твоята работа, аз пък ще се върна към моята предишна”? Ако той
направи така, ще загуби връзка със самия източник на живота, промяната, целостта.
И това също се отнася и за нас. Ние често получаваме
от Бога – дали чрез хората или непосредствено от Него, в молитва или даже без
молитва, тъй като Бог Сам ни привлича – новия живот, целостта; нещо, което
влиза в нашия живот и преди го е нямало. И
ние трябва внимателно да пазим това, да не го използваме “за себе си”.
Нямам предвид “в своя полза”, като че ли това ще е в наша вреда, а – заради
себе си, егоистично. Помните казаното във връзка с изкушението на Христа:
“Искаш ли да превърнеш тези камъни в хлябове? Ти си гладен, а Ти си Бог, защо
да не го направиш?” – “Не, няма да го направя, няма да употребя Божествената Си
сила, за да Си доставя удоволствие или за да удовлетворя Своята нужда…”
И всеки от нас, у когото се е родила нова сила, нов
живот, нова радост е длъжен да помни, че те са ни дадени, за да ги подарим ни
другия, та чрез нас светлината, целостта, радостта, животът да се умножават и
да побеждават мрака и злото.
Разбира се, много трябва да се каже за отделните
чудеса, за които ще прочетем в Евангелието; но аз искам веднага да отбележа още
една важна черта, свързана с чудото. За да се извърши чудо, трябва да има
нужда, човекът трябва да бъде в конкретна нужда; нужно е Божието състрадание,
което винаги е на наше разположение; след това е нужно, самите ние да сме
готови да получим изцеление, защото иначе се случва, ние да искаме да оздравеем
само, за да се върнем към онзи живот, който ни е разрушил. Трябва да сме готови
за това, бидейки изцелени, да не се завръщаме към предишното или при всеки
случай да направим всичко възможно, за да устояваме на това предишното. Но
някаква роля играят и обкръжаващите ни хора. Понякога не ни достига вяра,
понякога не ни достигат сили да се изправим, понякога ни е нужна помощ.
И ето, има разказ в Евангелието отново за това, как
един парализиран човек бил принесен от четирима свои приятели при Спасителя, за
да го изцели. Имало тълпа, да се пробие било невъзможно; но те толкова обичали,
уважавали своя приятел, те толкова твърдо вярвали, че Христос може да му
помогне, че се качили на покрива, пробили го и спуснали одъра, на който лежал
болният им приятел, пред нозете на Христа. И в Евангелието е казано: като видя вярата им, Христос казал на
болния, че го изцелява (вж.Мк 2:3-12).
Трябва да помним, че нашата вяра не е просто наша
собственост, която действа само в нас и заради нас; нашата вяра може да извърши
дела на милосърдие и може да открие пътя на Божественото въздействие. Но от
друга страна, има още нещо, свързано с тези четирима души и техния болен
приятел. Защо го занесли? Не само защото вярвали, че Христос може да го изцели,
а защото те достатъчно заобичали този човек, за да направят всичко възможно за
него. Този болен човек, разбит от парализата, който в съзнанието на мнозина бил
като товар за околните, е съумял чрез своята личност да възбуди у тях
достатъчно любов, достатъчно уважение, та те да пожелаят неговото изцеление.
Много често се случва стари хора, които са били
дейни, творци, понякога дори ръководили семейството, като остареят да стават
все по – безсилни. Те вече не могат да правят това, което са вършили по-рано и
чувстват, че сякаш са “никому ненужни”; и ги застига мъка, отчаяние. Те трябва
да помнят разказа за този човек, който макар и парализиран, е съумял да породи
в своето обкръжение толкова любов, толкова уважение към себе си, че те
направили всичко, за да му помогнат.
Често ни се казва, че нашата роля е да бъдем дейни,
да правим нещо; като че ли ако престанем да правим нещо, ние вече сме никому
ненужни. А има едно стихотворение от един френски поет, където той описва
разликата между младостта и старостта и казва: старецът, който се завръща към
първоначални източник на битието, постепенно изоставя текущото време и встъпва
в непоклатимата вечност; в очите на младия може да се види огън, в очите на
стареца може да свети светлина…
А
привечер по заник-слънце, довеждаха при Него всички болни и хванати от бяс. И
целият град се бе събрал пред вратата. И Той изцери мнозина, които страдаха от
разни болести; изгони много бесове и не оставяше бесовете да казват, че знаят,
че Той е Христос(Мк 1:32-34).
Досега дълго говорихме за това, как в течение на
Своя земен живот Христос изцелявал душевно болни, телесно болни. Евангелието не
веднъж сочи, че причина за тези болести
била бесовското въздействие: бесовете овладявали човека и Христос ги
изгонвал. Сега искам да отговоря на въпроса, който ми се поставя постоянно:
откъде са се взели бесовете? Бесовете – това са зло, а ние знаем, че Бог не е
сътворил злото, за това говори и пророк Исаия. Ние знаем, че Бог е Добро, т.е.
Той не може да бъде източник на злото; ние знаем, че Той е свят, че Той е
непрогледна неугасваща Светлина, следователно Той не може да бъде източник на
тъмнината. По какъв начин сътвореното от Него добро, без никаква пукнатина, без
никакво вътрешно зло, е могло да се превърне в зло? През цялата християнска
история за това са били предлагани различни обяснения и аз искам да изложа пред
вас едно от тях, което ми се струва най-убедително и над което, ние хората, си
струва да се замислим, защото може би и нас ни грози тази същата опасност,
която и ангелите Божии, превърнали се в ангели на тъмнината.
Бог сътворил ангелите светли и съвършени. Както и
всичко сътворено от Него, те били невинни, но били длъжни да възрастват към
светостта, също както и човекът се ражда невинен, но е длъжен по пътя на
вътрешната борба да надвие съпротивлението на злото, та да постигне светостта в
пълна мяра. Разбира се Адам и Ева до грехопадението нямали нужда да се
съпротивляват на злото, което още не било на земята; но те били длъжни пораснат
от младенчество към зрялост; а тази зрялост е и светостта.
Като се говори за ангелите, можем да си представим
следното: Господ ги създал, те били светли, прозрачни. Свети Григорий Палама ги
описва забележително; той казва, че ангелите били подобни (а ангелите Божии си
остават такива) на кристали, които пропускат през себе си светлината и я
отразяват на всички страни. В тях няма никаква тъмнина, те са прозрачни до
крайност и затова чрез тях Божията светлина може да се лее свободно, да се
излива на всички страни. Ето такива били създадени; и в течение на някакво време
те били длъжни да пораснат, – не в такъв смисъл, че те могли да станат по-чисти
и по-светли: те вече били чисти. Но става въпрос не за кристалите, а за
конкретни живи същества, които Бог е призовал да дойдат при Него, да пораснат,
да се освободят от своята тварност и да се приобщят към цялата Негова святост, към всичката
Негова Божествена чистота и красота. Един от древните писатели казва, че
ангелите започнали така да възрастват и на всяка степен, на всяка стъпка от
своето израстване виждали, че стават все по-прекрасни, че общението с Бога ги
правело все по-светли, свети, съвършени. Но всеки път, за да достигнат
по-голяма святост, по-голямо съвършенство, по-голяма красота, те трябвало да се
откажат вътрешно от тази красота, от тази пълнота и съвършенство, които те вече
били постигнали. И дошъл моментът, когато някои ангели се разколебали, като се
загледали в себе си и им станало жално да загубят това, което е в тях, заради
това, да се втурнат в неизвестността. Да, те знаели словото Божие, Неговия
призив: остави всичко, отречи се от себе си и ти ще постигнеш в нова мяра
съвършенството и красотата, но и им станало страшно: “Как да изоставя тази
дивна красота, която е вече в мен?!”
Има един древен разказ от гръцката митология за
това, как един изумително прекрасен юноша видял своето отражение във водата и
така се запленил от тази красота, че не могъл да отмести поглед от своето
отражение и умрял, оказвайки се неспособен да затвори очи пред своята собствена
красота. Нещо подобно, може би, се е случило и с ангелите. Някои се
разколебали: как мога да се отрека от това, което е в мен, което е толкова
чисто, светло, прекрасно, така божествено, заради това да израстна в нова
мяра?.. И в този момент, когато ангелът Божий се загледал в себе си и сякаш
отместил погледа си от Бога, той се отказал да забрави за себе си, за да
познава само Бога, той станал твар до край, потопил се в тварност и загубил
своето общение с Бога. Той станал друго същество, нямащо общение с Бога,
намиращо се вече не в единение с Него, а отделно. Той стоял пред Бога, лице в
лице, но вече потъмнял, пленник на своята тварност; а да бъдеш пленник на
своята тварност в откъснатост от Бога означава да се потопиш в зло, в
смъртност, в разрушение. Това се и случило с някои ангели, които сега наричаме
бесове.
За съвременния човек, особено за възпитания в
безрелигиозен или антирелигиозен свят, е трудно да приеме мисълта за това, че
действително съществуват тъмни сили – не само затъмнени области в нашата
собствена душа, но и тъмни бесовски сили. Обаче ние имаме свидетелството на
множество хора, хиляди светии, които опитно знаят и познават съществуването на
бесовете и тяхната страшна сила над нас. Ако носим в себе си някаква сквернота,
то тъмните сили използват тази сквернота. Ние сме твърде слепи, ние сме безсилни
против тях, ние не знаем как да се справим с тях, какво трябва да правим;
затова в Господнята молитва “Отче наш” ние се молим: Избави ни от лукавия… Защити ни, Господи! Ти Едничкият – и това е
видно от цялото Евангелие – със Своето могъщо слово можеш да спреш тяхното
действие, да ги изгониш…
А
сутринта, като стана в тъмни зори, излезе и се отдалечи в самотно място, и там
се молеше (Мк 1:35).
Когато ние се молим, ние се обръщаме към Бога, Който
в някакво отношение сякаш е извън нас. Но Христос е Син Божий, Той Сам е Бог.
Тук се поставя въпроса: ако Христос – Богът, станал човек, ако Той е Самия Бог,
какво означава за Него молитвата? Ние знаем, какво е молитвата от нашия опит.
Понякога, дори при това малко знание, каквото ние имаме за Бога, ние сме обхванати
от възторг, възхищение от това, че Той ни Се е представил и тогава ние Му
принасяме благодарност, ликуваме в Него. Понякога Божията милост се простира до
нас. Той ни оказва Своето милосърдие, Своята любов; и тогава ние можем да Му
изразим нашата благодарност. Понякога ние виждаме около себе си човешка нужда,
Бог възбужда у нас състрадание и ние все пак се обръщаме към Него и казваме:
“Господи, помогни!..” Понякога ние се обръщаме към Него със собствената си
нужда. Но за какво може да става въпрос в тези редове от Евангелието? Разбира
се, можем да си представим, че Господ е стоял пред лицето на лицето на Бога и
Своя Отец с такива чувства. Ние можем да си преставим, че Той е стоял пред Бога
и Отца, като му принася благодарности за това, че Му е дадено да стане човек за
спасението на света, който иначе би погинал. Ние можем да си представим, че Той
е стоял и се е молил за Своите ученици. В Евангелието от Иоан пряко е казано,
че Христос се молил за апостолите и за всички, които благодарение на тях вярват
в Него (вж. Иоан 17:9, 20). Но всичко това предполага лични отношения. Освен
това, молитвата не се заключава в едната благодарност, в едното опечаляване, в
едната молба, молитвата в своята основа е дълбоко общение между човека и Бога.
И в дадения случай Христос е общувал със Своя Небесен Отец и като Човек, и като
Единороден Син Божий. Като Единороден
Син Божий Той общувал с Него чрез всичката Си Любов, чрез цялото Си отдаване на
Него, чрез всичката Си готовност да изпълни на земята делото на спасението,
поръчано Му от Отца и прието от Него със свободна воля, в пълната, царствена,
Божествена Своя свобода. Но от друга страна, Той общувал с Бога и Отца и като
човек. Ние знаем от Евангелието, че когато учениците поставили пред Него
въпроса за края на света, Той им отговорил, че за това никой не знае, освен
Неговият Отец на Небесата, – и Синът Човеческий не знае тези срокове (вж.Мк
13:32). Христос, като е станал човек, е приел върху Себе Си определена
ограниченост на човешкото знание, и, като човек, Той Се е нуждаел от молитвено
общение с Бога. Вън от това общение, като Бог, Той съществувал в пълнотата на
Своето Битие, но в границите на Своята човешка природа на Него Му е било нужно
такова постоянно обновление на молитвеното общение, на приобщеността към Бога.
В Своята човешка природа Той се нуждаел от задълбочено вкореняване в Своето
Божество и Той се моли, общува с Отца, задълбочава Своето човешко единство с
Него и действа само от дълбочината на това единство. Има едно място у един
средновековен писател, където се казва следното. Ние назоваваме Христа Слово
Божие, но това Слово може да прозвучи в своята чистота и съвършенство само от
дълбочината на бездънното мълчание. И когато ние мислим за Бога Отца, то тук
Той ни се открива като тази дълбочина на мълчанието, из която може да прозвучи
едно слово – Слово, което се явява пълния, съвършен израз на тази дълбочина и
Неговото действие е съвършен израз на извечната воля на Отца…
Ние можем да разберем това, може би, с особена сила
и рязкост, ако си спомним, че животът, всяка живителна сила е само от Бога, че
вън от Бога не може да има тварен живот. Вие навярно помните, как в момента на
Своето разпятие Христос, Който желае от свободна воля да се приобщи към цялата
човешка трагедия, приел върху Себе Си богоизоставеността. Боже Мой! Боже Мой! Защо си Ме оставил? –
възкликнал Той на кръста (Марк 15:34). В този момент Той се приобщил именно към
богоизоставеността на всеки човек, губещ Бога, и загубил Бога в Своята човешка
природа, Той умира, както умира всеки един човек.
И ето след извършването на чудеса, след изгонването
на бесове, след като проявил Божествената си Сила чрез Своята Човешка природа,
на Него Му било нужно, Той бил длъжен да се потопи в общение с Бога и Отца не
като Единороден Син Божий – между Него и Отца не би могло да има никаква
разрив, отделяне, – но като Човека Иисус Христос (и тези думи принадлежат не на
мен, а на апостол Павел – Рим 5:15). И когато ние мислим за Христа, за това,
какъв дивен подвиг на самоотричането, на Себе-отдаването е понесъл, как бидейки
Живия вечен Бог, Той се е съгласил да се пренесе в тварността и във всеки ужас,
създаден от човека на земята, ние можем да разберем и повярваме, че ако Бог
така ни обича, така вярва в нас, така се надява ние да се отзовем на Неговата
любов, то по думите на апостол Павел, за нас всичко е възможно в укрепяващия ни
Господ Иисус Христос (вж. Фил. 4:13).
Да продължим четенето на първата глава на
Евангелието от Марк.
Симон
и ония, които бяха с Него, притърчаха подире Му; и като Го намериха, казаха Му:
всички Те търсят. Той им каза: да идем в близките села и градове, та и там да
проповядвам, защото затова съм излязъл. И проповядваше в синагогите им по цяла
Галилея и изгонваше бесовете (Мк 1:36-39).
Искам да обърна вашето внимание върху решимостта на
Спасителя да не остане между тези хора, които не само вече са слушали Неговата
проповед, но и са я възприели. При нас, в нашата църковност, винаги я има
съблазънта всички вярващи да се събират, да прекарват възможно повече време
заедно, да получават все повече и повече – и от наученото, и от слушането на
Божието Слово, и от приобщението със Светите Тайни, и от общата молитва, и от
извършването на различни църковни обреди. Всичко това не е само законно – то е
хубаво и спасително, но това е само част от това, което се явява нашето
призвание.
Нашето призвание е да бъдем вестители на Христа,
както и Спасителят е бил вестител на Бога и Отца и заедно със Себе Си към това
призвание Той приканил и Своите ученици. Това е много важно. Спасителят говорил
на някаква група хора, изцелил мнозина, изгонил бесове; и хората, разбира се,
искали Той да остане с тях наразлъчно, та Неговата светлина да се излива все
повече и повече в техните души и в живота им. Но Христос знаел, че зад
пределите на тази малка група има безчислено количество други хора, които също
се нуждаят от светлина, истина, свидетелство за Неговия живот и смърт. Ние сме
длъжни да помним това, защото ние се явяваме според Свещеното Писание тяло
Христово (1 Кор. 12-27); а да бъдем тяло Христово, както о.Сергий Булгаков е казвал
някога, означава да бъдем през вековете и по цялото пространство на земния шир
– телесно, въплътено присъствие на Спасителя Христа. Аз помня един разговор с
Патриарх Алексий[1]. Аз го попитах, как той би определил Църквата. И той ми
отговори: “Църквата – това е тялото Христово, което се разпъва за своите
гонители…” И разбира се, не само за гонителите, но и за всички тези, които
гладуват, жадуват за истината, които са лишени от пълнотата на живота, които не
са познали светлината на вечността.
И ето тук виждаме към нас отправени и призив, и
предупреждение. Призивът: ако искаме да бъдем Христови, подобни Нему, ние сме
длъжни да сеем словото и когато то е
посеяно, да оставим това слово да израстне. Ние не сме длъжни да оставаме
постоянно на едно място, като сеем винаги ново благовестие, а като го посеем
така, че човек да може да го отнесе със себе си, да отидем нататък.
Вие може би ще кажете: как така – нима не ни е нужна
постоянна грижа? Нима не ни е нужно постоянно напомняне?.. На нас са ни нужни
тази грижа и напомняне само заради това, че ние недостатъчно сериозно,
недостатъчно дълбоко възприемаме това, което ни е вече дадено. Светостта може
да се построи върху едно изречение от Евангелието, върху една Божия дума.
Понякога ние биваме прекалено богати на спомени, знания и прекалено бедни на
въплътяване на това знание в живота. Мога да ви дам пример за това.
Има един разказ от живота на древните египетски
подвижници за това, как при един велик старец дошъл прост християнин от Египет
и го попитал: “Какво да направя, за да се спася?” Старецът, който тогава живял
в пустинята, му казал: “Стани монах”. – “А какво означава това?” – “Това
означава, че ще живееш в пустинята, ще ядеш по-малко, отколкото е нужно на
глада ти, ще жадуваш, ще работиш тежко, ще спиш на голата земя и ще се молиш”.
Пришълецът му отговорил: “Аз съм беден християнин, аз никога не съм имал
постеля, винаги съм живял в гладуване и съм работил свръх силите си. Но едно не
умея да правя: не знам да се моля…” Тогава
светият старец му казва: “Аз ще те науча. Седни до мен, заедно ще плетем
кошници, аз ще ти чета на глас Псалтира и ти ще повтяраш”. И започнал: “Блажен
е човекът, който никога не ходи по пътя на нечестивите…” Ученикът повторил
веднъж, два, три пъти; след това казал: “Имам слаба памет. Разреши ми, аз ще си
отида и ще затвърдя тези думи”. Той станал да си ходи, отивал все по-надалеко и
изчезнал. И старецът дълги години не го видял. След много години той го срещнал
в пустинята, забързал се към него и му казал: “Що за ученик си ти? Аз те научих
на един стих от Псалтира и ти си отиде от мен; какво прави през всичкото това
време?” И той със сълзи му отговорил:”Ах, отче, ето вече четиридесет години се
старая да стана такъв човек, който никога не ходи по пътя на нечестивите…” Ето
ви пример. Ако можем да възприемем докрай само едно евангелско слово, то бихме
могли да построим светостта си върху него. И това обяснява защо Христос не
оставал на едно място. Като казвал нужното на едни, Той отивал по-далече да
говори нужното на други, и към това призвал и Своите ученици, – в това число и
нас. Ние сме длъжни да помним това; ние сме посланници Божии. Както говори един
английски писател, ние сме авангарда на Царството Небесно.
Ето го и края на първа глава от Евангелието според
Марк:
Дохожда
при Него един прокажен и молейки Го, пада пред Него на колене и Му казва: ако
искаш, можеш ме очисти. А Иисус, като се смили, протегна ръка, докосна се до
него и му рече: искам, очисти се! След тия Негови думи проказата веднага се махна от него, и той стана чист. И
като го изгледа строго, Иисус начаса го отпрати, и му рече: гледай, никому нищо
не обаждай, а иди, покажи се на свещеника, и принеси за очистянето си, каквото
е заповядал Моисей, тям за свидетелство. А той, като излезе, захвана да
разказва много и да разглася за станалото, тъй че Иисус не можеше вече да влезе
явно в града, а се намираше навън, в самотни места. И дохождаха при Него
отвсякъде (Мк 1:40-45).
Искам да обърна вашето внимание на целия ред от
моменти в този разказ. Дохожда при Спасителя един прокажен, пада пред Него на
колене, умолява Го за очистване – тъй като по онова време проказата се е
считала за сквернота, осквернение, знак за греховност и осъждане – и казва:
“Само ако поискаш, Ти можеш да ме очистиш…” Иисус се умилостивил, докоснал се
до него и казал: Искам, очисти се…
Ние вече говорихме за това, колко милосърдие,
състрадание имало у Христа и нас не ни учудват Неговите думи: Искам, очисти
се… Но за окръжаващите Го хора това, че
Той се докоснал до прокажения, до когото никой не смеел да се допре, за да не
се оскверни и да стане прокажен, показва Неговата увереност в това, че няма
нечистота, която Божията любов не може да очисти. Това сме длъжни да си спомним
и за себе си. Става дума не за това, разбира се, че нечия ръка се е докоснала до
нас. Често си мислим: паднал съм толкова
ниско, така съм осквернен от живота, от своите грехове, – как мога да се
приближа до другия човек, у когото виждам чистота, прозрачност, светлост,
красота? Да не би моята нечистота да стане негова участ?… Но ние можем спокойно
да отидем: ако у този човек има някакво състрадание, милосърдие към нас, той
може да се докосне до духовните, душевните наши рани, той може да се допре до
скверността на нашата душа и чрез любовта си да ни възроди.
Сега ще направя отклонение, тъй като ми беше
поставен въпрос, който се отнася до притчата за несправедливото богатство.
Накратко, в притчата е казано следното. Някой-си човек имал домоуправител,
който ръководел дома нечестно. Разкривайки това, собственикът искал да го
озгони; и домоуправителят си помислил: къде да отида? Ето какво ще направя: ще
извикам тук длъжниците на моя стопанин и ще им намаля дълговете; може би в знак
на благодарност те ще ме приемат…Така и направил (вж.Лука 16:1-8).
Ние знаем, че подобни неща се случват постоянно, но
в притчата ни учудва това, че стопанинът похвалил недобросъвестния, нечестния
свой домоуправител, като казал, че е постъпил удачно, умно. Как да го разбираме
това? Нима Бог ни казва, че имаме право да постъпваме безчестно?
Струва ми се, че това може да се обясни така: всички
ние сме такива домоуправители. На всички нас, на всеки от нас без изключение, е
поръчано да се грижим за Божието имущество, а не за нашето, тъй като наше
имущество няма и не може да има; всичко е Божие или е дадено от Бога по някакъв
начин на другите хора. На нас ни е поръчано да се грижим за това имущество, но
ние се грижим за него или небрежно, или откровено нечестно, като се стараем да
получим изгода от онова, което не ни принадлежи. И Христос ни дава ясен
отговор: не, не бива да правя това… Но заедно с това виждаме в притчата, че
домоуправителят се надявал само на едно: да се оправдае не можел, но
използвайки благостта на стопанина, в крайна сметка – Божията благост, той се
надявал да спечели за себе си благодарността и любовта на хората. И ето къде
стои ударението, в това е центъра на тежестта на цялата притча: не в това, че
той е бил честен или нечестен, а в това, че никое добро не ни принадлежи: ние
всички сме домоуправители, всички управляваме зле Божието добро, но без
значение от това, ако ние чрез нашето управление, каквото и да е то, породим в
другите благодарност и любов, то с това ние можем да се спасим.
---------------------------------------------------------------------------------
[1] Светейшия Патриарх Московский и на цяла Русия
Алексий (Симанский);† 1970 г.
Източник: http://zadrugata.com/
Източник: http://zadrugata.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар