В деня на Тържеството на Православието ние
празнуваме едно църковно събитие: края на епохата на седемте Вселенски събора.
На седмия Вселенски събор е провъзгласен догматът за иконите, който ни казва,
че ставайки човек, Бог е станал изобразим, че със Своето въплъщение невидидимият,
непостижим Господ придобил човешки лик, и че Божественият лик може да бъде
изобразен с линии и цветове, не като портрет, а като вътрешен, тайнствен Божи
образ, опознат и преживян в Църквата.
Колко чудно е това: Бог има лице и ние можем да
съзерцаваме това лице; и пред иконата, която изразява църковния опит,
църковното знание за Бога, ние действително можем да преклоним колене с любов,
благоговение, с нежност. Бог стана един от нас, без да престава да бъде
непостижим, велик Бог, самият Живот, самата Святост, самата Непостижимост. И
заедно с това по нов начин се разкриват думите на Стария Завет за това, че ние
сме създадени по образ Божи; всеки от нас е икона. Какво чудо! Гледайки се един
друг, така както гледаме иконата, ние можем с очите на вярата, с очите на
любовта, с очите на богопочитанието да прозрем Божия образ.
В Новия Завет се казва, че ние трябва да отдадем
кесаревото кесарю и на Бога онова, което принадлежи на Бога. Това е казано,
когато дали на Спасителя Христос един динарий с изображение на римския кесар и
Той отговорил: дайте това, върху което е положен печатът на света, печатът на
властта, печатът на земята, на този, на когото това е скъпо; а на Бога давайте
това, което е запечатано с Неговия печат… И всеки от нас е образ Божи, върху
всеки от нас е печатът, който ни прави Божии, и това ние не можем да дадем на
никой друг – само на Бога.
И днешният празник на иконите ни говори не само за
изписаните икони, не само за това, че Бог е изобразим, че Бог стана човек и Той
има човешко лице и образ; но ни казва също как трябва да се отнасяме към това,
че всеки от нас е свята икона на Бога. Как трябва да се отнасяме към себе си и
един към друг, ако това го разбираме, ако само можем да си спомним за това! Има
осквернени икони, потъпкани, обезобразени от човешката злоба; и тези икони ни
стават толкова скъпи, сякаш са икони-мъченици; иска ни се да запазим тези
икони, да ги обградим с любов, за да ги съхраним, защото са пострадали от
човешката неправда… Така трябва да гледаме и един на друг, защото грехът е
обезобразил човека, защото човекът е ранен и е така трудно да видим в него
Божията красота и слава. Тогава ни се налага дълбоко да се вгледаме в този свят
и осквернен образ, трябва да вложим всичките си сили, всичката си любов, цялото
си благоговение, за да може тази икона, нарисувана не на дърво, а в душата на
човека, в неговия облик и образ, да се очисти, изцели, отново да се освети, да
стане икона за слава Божия.
И ето, днес ще влезем във втората седмица на Великия
пост, в края на която св. Григорий Палама ще провъзгласи славата на човека, ще
каже, че Божията благодат, живееща в човека, вселяваща се в него, докосваща го,
изцеляваща го, правеща го нов, че тази благодат е Самият Бог, вселяващ се в
нас. С какво благоговение трябва да гледаме един на друг, с колко трепет и
благоговение трябва да се отнасяме един към друг, без да обръщаме внимание на
нашите немощи, слабости, грехове, защото ние сме образ: осквернен, но и
осветен.
Превод: П. Спирова
На изображението: Бог въвежда Адам в рая. Стенопис
от катедралата в Монреал, Италия.
Източник: http://dveri.bg/k9p9y
Няма коментари:
Публикуване на коментар